Правилото на Боеца

     – На бойното поле всичко е позволено. – шепнеше гласът й в тишината. – Има само едно правило: "Стой далеч от магьосници."
     Смехът му огласи тъмнината на шатрата и той протегна ръка да погали дългите й прави коси. Водопад от черна коприна се разля между пръстите му.
     – И защо реши така? – попита Тамарат.
     – Защото никой боец не се изправя сам срещу вас. – заобяснява младата жена. Очертаваше неправилни кръгове с лакираните в бронзово нокти по голите, мургави гърди на магьосника. – А докато се организираме за съвместен удар, вече е твърде късно. – Но най-добре стойте в кулите и пирамидите и си търсете забравеното познание. – допълни Алая, намествайки се по-удобно върху тялото му.
     – Точно сега предпочитам да не излизам от тази шатра. – каза той и плъзна ръка по меката кожа, следвайки изкусителните извивки на тялото й.
     След известно време, което му се стори цяла вечност, но и кратък миг, Алая се отпусна на дебелите одеала до него. Двамата все още потрепваха от страстта, прекалено погълнати от нея, за да заговорят.
     Тамарат се обърна и взе малка съчка от сандалово дърво. Разрови почти заспалата жар, съживявайки червеникавото сияние на въглените. Лумна малко пламъче и пое по тънката клечка, дарявайки мек аромат на тъмнината. Запали дебелите кръгли свещи, подредени около постелята им и остави овъгления край на пръчицата да се изплъзне от загрубялата кожа на пръстите му. Годините на боравене с прахове и билки, с пясъците на часовниците, на дълбаене на руни по камък, кристал и дърво бяха врязали своя отпечатък. Оставен на празен лист хартия, той можеше да се превърне в изписано заклинание. Отпечатък на магьосник...
     – Защо просто не махна с ръка и не ги запали с магия? – тихо попита младата жена. Гласът й се сливаше с приглушения мрак отвъд кръга на свещите.
     – Не искам да губя усета, досега с действителността. – заговори Тамарат. – Всяко заклинание е една илюзия, мелодичен и многоцветен образ, който създаваме в съзнанието си. – Погледът му скиташе сред отраженията на пламъците в разтопения восък. – Призрак, на когото връщаме за малко живота...
     – Не те разбирам. – промърмори сънено тя, сгушвайки се до него.
     – Няма значение сега. Утре ще ти покажа.
     "Магията е движение, промяна в постоянното тяло на света."... Мислите му заглъхваха – далечни, излишни...
     Събудиха го настойчивите викове, които хората си разменяха из целия лагер. Отново се готвеха за път. Алая най-вероятно вече беше сред тях.
     Протегна се лениво и обходи шатрата с полупритворени очи. Понесе се по границата между сън и действителност, между магия и реалност. Лъч утринна светлина, проникващ през процеп в платнището, докосна пламъка на една полуизгоряла свещ. Тамарат вплете златистата нишка на съзнанието си в тяхната прегръдка и се отпусна в медитация.
     Плъзгаше се бавно, погали нежно дневната светлина за сбогом и отпи за последно от стихията на огъня. Изправи се и отвори очи, излизайки от краткия транс на познание. Усещаше всяка магическа вълна, всяко трепване на сила, витаещи във въздуха. Можеше да проследи повечето от тях до братята и сестрите си, посрещащи поредния изгрев. Някои пък водеха надалеч, сякаш се простираха безкрайно в петте посоки на света. Други, отсъди той, бяха утайки от древни заклинания, наслагвали се с времето, попили в тъканта на околността.
     Съсредоточи се върху собствената си сила, върху еманациите й, пулсиращи в ритъма на неговия живот. Затвори шепата си около тях и ги насочи към един от възлите стара магия, който ги прехвърли отвъд настоящето, прикривайки съществуването им. Мъжът не обичаше да издава присъствието си.
     Облече набързо морско сините шалвари и късия елек от кайранска кожа, промазана с мехлем за хлад. Златистият й цвят улови лъчите на ранното слънце, когато Тамарат излезе навън, и едва сега станаха видими малките спираловидни шарки в долния край на дрехата.
     Двама слуги се приближиха, покланяйки се на Тамарат, и започнаха да прибират шатрата на магьосника. Той ги остави да вършат работата си на спокойствие и отиде да се измие на фонтана, оставен в центъра на лагера. Половин дузина от братята му седяха с кръстосани крака около каменното корито. Единствено затворените им клепачи помръдваха рядко върху иначе непроницаемите им лица. Поддържаха благодатната прозрачна струя, извираща с тих звън от широко отворената уста на сфинкса от яспис, кацнал на върха на къса колона. По-надолу водата се разделяше на няколко вадички, падащи с нежен ромон от една огледална плочка върху друга.
     Тамарат изми лицето си и усети как кожата му се стегна под вече жарките лъчи на пустинното слънце. Загреба още веднъж от студената вода и я остави да изтече върху широко отворените му очи.
     Вече оседлаваха сейваните на предните отряди. Шестокраките животни пристъпваха търпеливо на място, въртейки глави, за да наблюдават действията на слугите. Магьосникът ги подмина и се изкачи на ниската дюна, защитаваща залезната част на лагера. Склонът от другата й страна бе по-малък и по-полегат. В подножието му той видя Алая, замахваща с олекотения меч в ръката й. Стоеше на същото място, на което се бе упражнявала предишната вечер.
     Остана на върха на дюната, загледан в отмерените движения на младата жена. Левият крак изпънат назад и настрани, десният присвит в коляното; тънкото острие на оръжието описваше ниски дъги, сечащи невидимия й противник. Леко завъртане, рязко замахване назад, последвано от пробождане отново пред нея. Проблясването и съскането на меча се ускориха, докато Алая се изправяше, след което отново забави ритъма на ударите си, които вече нанасяше отвисоко.
     Магьосникът опита да открие логика в сложните фигури, които острието очертаваше – завъртане, париране, лъжливо завъртане и удар. После вниманието й отново бе привлечено в първоначалната посока. Гърдите й се повдигаха тежко под бялата туника за тренировки, посивяла от потта и прахоляка.
     Насочи меча към земята и инерцията от последното й извъртане замря. Алая тръсна глава в безуспешен опит да подреди мокрите черни кичури, полепнали по лицето й. Едва сега обърна поглед към пясъчното възвишение и видя магьосника. Усмихна се и му помаха да слезе при нея.
     Бе неин ред да го наблюдава, докато се спускаше надолу, оставяйки плитки бразди след себе си. Елекът, разтворен на гърдите му, бе изпънат по високото му тяло, чиито мускули изпъкваха под златистата кожа. Коприната на шалварите се разливаше с всяка негова крачка, създавайки усещането, че мъжът се носи над земята.
     Когато Тамарат се приближи, тя повдигна меча и опря острието в брадичката му. Той вдигна леко глава, по която бяха изпънати ситните му къси плитчици, и я изгледа с престорен страх.
     – Не съм предполагала, че може да е толкова лесно. – процеди през зъби Алая и натисна нежно, така че металът да потъне в мургавата кожа. Преди да има възможност да се зарадва на победата си, пясък плъзна по краката й, карайки я да загуби равновесие. Невидима тояга отби меча встрани и китката й се усука, предизвиквайки вълна от болка, която пробяга по ръката й. По пръстите на мъжа заиграха пламъци и полетяха към нея, заравяйки се в земята. Втечниха пясъка около Алая, готова за изненадващ скок, въпреки привидното поражение, в което лежеше.
     – Не го прави, ще боли. – предупреди я той и махна с ръка. Чу се изплющяване на камшик, което боецът дори усети до лицето си. Тя остави меча и се изправи, опитвайки да изчисти косата си от полепналите песъчинки.
     – Ето за това ти говорех вчера. – заговори Алая. – Не е възможно да спечелиш двубой с магьосник.
     – Надявам се да не грешиш. – отвърна й той и се приближи предпазливо до нея. Алая само поклати глава, убеждавайки го, че няма да се опита да го измами. Магьосникът вдигна оръжието от земята и го повъртя неловко в ръцете си. – Толкова е... различно. – промълви той.
     – Красив е, нали? – попита боецът и протегна ръка да погали острието.
     Погледът му срещна нейния. Алая виждаше дълбините отвъд кафявите очи, стаената сила и страст, неизказаните чувства... Той недоумяващо повтори като ехо:
     – Красив? – Но вниманието му остана приковано в нея. Усещаше как изпива всяка черта на лицето й, докосвайки с нетрепващи очи устните й, страните й, челото, покрито с черна, лъскава коса.
     – Като пустинно цвете. – добави тя, за да го изтръгне от любовното му съзерцание. Тамарат й подаде меча с дръжката напред и жената го пое в здравия си захват. – Всеки боец изпитва обич към оръжието си. Може би така намираме красота в смъртта. Единствената, която повечето от нас познават. – Няколко песъчинки се стекоха като сълзи по острието и Алая тъжно се усмихна.
     – А собствената?
     Лицето й се разведри и Алая се зачуди това ли е мъжът, с когото споделяше постелята си.
     – Тя е за другите. За мен е това. – каза жената боец и го целуна. Нежно. За пръв път без двамата да лежат голи върху многоцветните одеала. – Трябва да се приготвя за прехода. – прошепна тя и се затича по склона, за да успее да се измие, преди магьосниците да са прекъснали потока на фонтана.
     Напредваха с добро темпо през хълмовете на пустинята – малки каменисти възвишения, сред които течаха реките от пясък. Никой не си правеше труда да се катери по тях, въпреки примамливата гледка на усуканите дървета с широки, разлати корони и сянката, която обещаваха. Много пътешественици с напразна надежда бяха търсили вода при тях, междувременно изгубвайки ценни сили и представа за посоката, в която вървят.
     Обходи с поглед яздещите наблизо бойци, подредени наглед в хаотична група. Но Алая знаеше предназначението на всяка "шарка" от отряда, както наричаха разделените по способности негови членове. Пристегна възела на голямата кърпа, с която бе омотала лицето и косата си, за да ги предпази от съпровождащия войската облак прахоляк.
     Часовете отминаваха бавно, оставяйки я насаме с мислите й. В такива моменти откриваше рязката разлика между динамиката на битката и безбрежното, наситено спокойствие, обзело тялото и духа й. Сякаш животът й бе самата вечност. Но когато поемеше тежестта на оръжието в ръката си и дълга в сърцето си, Алая се понасяше стремглаво по бързеите на съществуването. И в двата случая времето губеше значението си за нея, единствено напомняйки й за себе си със смяната на изгрева и залеза.
     Мъжът пред нея се размърда, за да раздвижи схванатия си гръб и се обърна в седлото към нея:
     – Добре ли си? – попита застаряващия боец, докато сивите му очи проучваха местността встрани и зад тях.
     – Както винаги. – отвърна му Алая, знаейки, че думите на учтивост бяха своеобразно извинение. Спътникът й не искаше да пропусне нито една подробност от околността, през която минаваха. Дългогодишният опит, белезите, кръстосващи цялото му тяло, прошарените коси... Тя виждаше в Декаир бъдещето на един боец. "Бъдещето, а не съдбата", поклати глава тя, замисляйки се колко щяха да загинат в предстоящата битка. – Защо се сражаваш все още? – запита го тя.
     Мъжът, който държеше юздите на сейвана им, не бе от най-многословните. Дните на поход обикновено минаваха в мълчание, нарушавано само от няколко подхвърлени реплики. Но Алая помнеше двата пъти, в които бяха разговаряли истински край огъня, преди поредната нощ от някоя кампания на Конгломерата. Ценеше знанията и свойческата мъдрост, които този човек бе натрупал през годините.
     – Защото това съм правил цял живот. – отговори й кратко той и отново насочи вниманието си към пътя пред тях.
     Спряха за почивка през ранния следобед. Щеше да мине известно време, докато слугите ги настигнат с товарните животни, затова боецът взе една торба с плодове и тръгна да търси Тамарат. Мина покрай шестимата магьосници, които тъкмо наобикаляха фонтана. Не се застоя при тях, за да види как отново ще потече водата.
     Силуетът му се мяркаше сред група пустинни дървета, на върха на един отдалечен хълм. Алая реши, че прекалено дълго бе седяла отпусната в седлото, затова се затича към него, оставяйки кърпата да се смъкне на врата й.
     – Знаех си, че ще ме намериш. – посрещна я магьосникът, подавайки се иззад светлокафявия ствол.
     – Обеща да ми покажеш нещо. – подсети го тя и се приближи към него, пристъпвайки внимателно, за да не се препъне в извивките на корените, които се подаваха над земята. – Бойците не спим дори в съня си. – закачливо подхвърли тя, докато сваляше торбата от рамото си.
     – Ние пък спим дори, когато сме будни. – разсеяно й отвърна Тамарат и вдигна малката изсъхнала клонка, лежала наполовина затрупана под ситните камъчета. Приближи се до близката яма, запълнена с пясък, и приклекна до нея. – Когато сътворим магия, – започна той, оставяйки тънка бразда в пясъка, – тя се отразява на тъканта на света. Въпреки промяната, която всяко заклинание представлява, песъчинките продължават да съществуват. Всяка една поотделно. Може би разместени, но не и загинали. – загреба шепа пясък и засипа раната, която бе причинил. – Но след това пустинните бури – Дъхът на сфинкса, както ние ги наричаме, заличават дори следите от нашите магии. Остава само споменът. Нереален като самата сила, която владеем.
     – Означава ли това, че ако убиеш някого... – започна Алая и мъжът рязко се извърна към нея. Стисна за кратко устни, преди да я прекъсне:
     – Смъртта, която стоманата причинява, е окончателна. Не по-истинска е и смъртта, таяща се в сърцето на едно огнено кълбо. Но тя е... различна. Защото духът, изтръгнат от тялото с магия, продължава да обитава нашия свят. – Тамарат зарея поглед в далечината, в ниските облаци, които никога не достигаха пустинята. – Бродеща енергия, късчета сила, измамни видения...
     – Затова не искаш да губиш усещането за действителността.
     – Именно. Не искам да изчезна в съня на магията. – потвърди той и захвърли сухата клонка. – Какво криеш там? – гласът му изведнъж прозвуча силно и безгрижно, когато посочи торбата.
     Алая разряза ананаса и кокосовия орех с меча си и двамата се облегнаха на дървото, чиято мека кора пое умората от похода.
     Още усещаше сладкия вкус на портокала, който изядоха за последно преди да се върнат при останала част от войската. От тогава не бе хапвал друго. Бе прекарал часовете на следобедна езда в размишления за естеството на магията. Отбеляза си няколко изречения, които трябваше да запише в книгата, когато се прибере. Дебелото томче с кожени корици съдържаше страници жълтеникав пергамент, изписан със ситния му почерк. Както и няколко случайни отпечатъка от пръстите му, които се бяха оказали интересни заклинания. Искаше да съхрани древното познание, което откриваше в стари библиотеки и инкрустирани предмети, да предаде вижданията си за магията на последователите му в Ордена, които един ден щяха да открият писанията. Усмихна се, спомняйки си за малкото текстове, писани и продиктувани от емоциите. Как ли щяха да бъдат изтълкувани?
     Бледата луна вече изгряваше на посивялото, притихнало небе. Тамарат погали голия врат на неговата тагори. Двукракото животно само обърна очи към него, в жълтите ириси се четеше наслада. Магьосникът прокара още няколко пъти ръка по гладката й кожа.
     Достигнаха мястото, което съгледвачите бяха определили за последната им спирка този ден. Всъщност последната спирка от целия поход. Бойците запристигаха на своите сейвани, а сред тях се бяха пръснали братята и сестрите му. Дори в здрача успяваше да различи синкавата кожа на техните тагори, които послушно следваха докосванията на своите ездачи.
     Тупна лекичко с пръст в основата на черепа на животното и то спря равномерния си бяг. Тамарат го погали по врата още няколко пъти и му даде ябълка. Не като награда, а като благодарност. Тагорите улавяха известна част от отношенията между хората и ги разбираха по собствен начин.
     Загърнали се в къси вълнени наметала заради нощния студ, слугите вече вдигаха лагера за последна нощувка преди предстоящата битка. Магьосникът остави своя шал в дисагите. Намираха се близо до равнините, тъй че нощта нямаше да е толкова мразовита, а и предстоеше празненство.
     Палеха се десетки огньове, обагрящи пясъка в тоновете на разтопена мед. Пламъците се разгоряха бурно в тишината на своята стихия. Безмълвно поглъщаха сместа от изсушени билки и растителни масла в малките керамични купички, сложени в центъра на всяко огнище. Разнесоха се аромати на подправки и печащо се месо. Бъчвите с медовина и ванилова ракия чакаха празнуващите бойци.
     Всичко бе някак притихнало – пред предстоящото веселие или пък преди утрешната битка. На следващата сутрин, по-скоро по пладне, след като всички се разбудят, предстоеше краткия преход до Долината на Еадар, където симаронците бяха издигнали укрепленията си. Командирите разчитаха, че ще сварят противниците си неподготвени, но Тамарат се съмняваше в преценката им. Не би си го позволил иначе, но очакваше да се изправят и срещу имперски дракони, способни да ги забележат отдалеч. И все пак това май се оказваше най-подходящото решение в случая.
     Стигна фонтана, който отново бе поставен на земята, и кръстоса крака до Мерди. Магьосникът му кимна и затвори очи, подготвяйки се да съживят фонтана. Бе техен ред да поддържат песента му. Тамарат също изпадна в транс и се понесе по равната водна повърхност. Отдели едно поточе и го насочи към ясписовата фигура на сфинкса, която и тук изглеждаше така реална. Нишката от вода се заогъва и заусуква, опитвайки отново да се слее с безкрайното езеро. Той усети невидимите пръсти на останалите магьосници, които поемаха струйката и я отвеждаха до водоливника.
     Потъваше бавно, сливайки се с новото си тяло на водовъртеж, което го отведе настрани. Над отвора във водата остана само една ръка, поддържаща поточето към фонтана. Разливаше новата си плът по краищата на лагера, спускайки магическата защита.
     Смениха го в разгара на празненството. Множеството гласове, викове и смях бързо прогониха беззвучието на водната шир. Изрови босите си стъпала от пясъка и се изправи развеселен. Видя познатите черни коси при един от големите огньове и се приближи до групата бойци, взимайки си чаша ванилова ракия по пътя.
     Прегърна Алая иззад гърба й и тя усмихнато обърна глава.
     – Идваш тъкмо на време. – каза му тя, целуна го бързо и отиде до танцуващите пламъци, които озариха тъмночервената коприна на бойното й облекло. Няколко бойци подхванаха жива мелодия с барабаните и дайретата, а две жени-воини припяваха с извиващи се гласове.
     Алая пристъпваше с изящни движения, уловила ритъма на музиката. Тъмната коса падаше свободно по мургавата й кожа и се завихри също както коприната на дългата пола. Извиваше тялото си, следвайки мелодията във вихрения си танц около огъня. Ръцете й пълзяха из въздуха, докато китките се въртяха с всеки удар на дайрето. Увиваше се около пламъците, гърдите й, пристегнати с ефирен полупрозрачен шал, потрепваха при всяко разтърсване на рамене...
     Танцуваше за него и той го знаеше. Четеше го в очите му, които жадно поглъщаха страстта на движенията й. Постоянно връщаше погледа си на лицето на магьосника, а танцът й ставаше все по-предизвикателен. Вече усещаше само пламът на собственото си тяло, когато последва забързването на мелодията. Малко след това тя изведнъж спря и Алая направи последната си стъпка, заравяйки приведена крак в пясъка. Дългата коса се спусна върху лицето й, закривайки бадемовите очи, наблюдаващи Тамарат с желание и очакване.
     Когато тя се върна при него, магьосникът разтвори пръсти и от тях провисна къса кожена каишка, на която бе нанизана кръгла седефена плочка. Сложи я на шията на боеца, която не откъсваше прелъстяващия си поглед от него. Хвана го за ръка и го поведе към шатрата им.
     Много по-късно, когато зората наближаваше, двамата лежаха на светлината на свещите, попивайки образа на другия, за да го отнесат със себе си в предстоящата битка.
     Някъде по обяд на следващия ден войските напуснаха лагера. Сейваните и тагорите препускаха из равнинната местност и скоро навлязоха сред високите жълти треви. Тамарат се изравни с галопиращото животно на двамата бойци и се провикна към младата жена, яздеща отзад:
     – Не забравяй да се пазиш! – въпреки усмивката му, се четеше тревога по напрегнатото лице и скованата му стойка. Поне в това отношение Алая го познаваше добре – магьосникът не се страхуваше да се впусне в битка, макар и да не му допадаше. За да разсее притесненията му, тя развеселено отвърна:
     – И ти! Въпреки че няма нужда – нали вече научи правилото на боеца.
     Отметна глава назад и смехът му се разнесе над тропота от стотиците препускащи лапи. Размениха един последен поглед, в който тя откри стаени чувства и неизречени признания, преди неговата тагори да се отклони встрани, за да избегне самотно дърво, издигащо се като единствен оцелял пазител на равнината.
     Декаир пришпори сейвана и се извърна към нея. Изучаваше думите, които тялото й му издаваше с красноречивия си език, докато тя проследяваше с очи Тамарат. Старият воин замълча, но когато отново насочи вниманието си към прегрупирането им, едва забележима сълза се стече по набръчканата кожа на слепоочието му и попи в късата посивяла брада.
     Заспускаха се по склона на долината и видяха дървените укрепления, преграждащи пътя им към течащата в ниското река. Зад палисадата от заострени колове бяха издигнати няколко стражеви кули, на които се подреждаха стрелци с леки плетени ризници. Въпреки разстоянието, Алая различи пурпурните дракони, извезани на белите им табарди.
     Войската бе заела атакуваща формация още в движение и първите редици сейвани се втурнаха към дървените заграждения. Вместо да ударят обаче, водещите ездачи рязко дръпнаха юздите на шестокраките животни, които се разделиха на две групи, препускайки успоредно на стената. Другарите им по седло извадиха късите си лъкове и залпове стрели полетяха високо в небето, засипвайки защитниците, скрити зад дървеното укрепление.
     От бойниците се понесе ответен облак стрели, но ездачите бяха набрали достатъчно скорост и малцина паднаха с викове, разкъсващи тишината на започващата битка. Втората вълна сейвани се нахвърли върху преградата от дървени колове, възползвайки се от краткото затишие, през което противниковите стрелци посягаха към пълните колчани. Предните им крака заудряха палисадата, а бойците вдигнаха големите кожени щитове над главите си. Започнаха да се отварят пролуки и животните посрещнаха с облечените си в броня гърди дългите алебарди, опитващи се да ги възпрат.
     Скрит катапулт изхвърли смъртоносен дъжд от едри камъни, който се стовари върху неподозиращите нападатели. Мургави тела се свлякоха от седлата и попаднаха под лапите на следващите сейвани и тагори. Жълтеникавата трева се обагри с първата пролята върху нея кръв.
     Декаир и Алая навлязоха в укреплението с още дузина бойци, яздещи до тях и веднага бяха притиснати от очакващите ги рицари; светли очи проблясваха зад забралата на шлемовете. Опитаха се да ги спрат с тежките си пики, но воините се хвърлиха на земята, опитвайки да се претърколят под едрите жребци. Предсмъртното цвилене на коне и стоновете на стъпканите от копитата мъже и жени се сляха със звуците на суматохата, обхванала цялото дървено заграждение.
     Боецът отскочи от сриващото се върху нея тяло и промуши острието на меча в процепа между тежката броня и шлема на падналия рицар. Противно на очакванията им, в укреплението имаше и симаронска конница. Въпреки че бе само един отряд, успя да възпре устрема на сейваните и повечето ездачи, които бяха оцелели след сблъсъка с рицарите, вече тичаха по земята, за да посрещнат пешаците. Стрелците на бойниците продължаваха да засипват настъпващите войски на Конгломерата отвъд останките на заграждението; бе твърде трудно да различат и изберат мишена вътре в укреплението.
     Останаха едва половин дузина и Декаир ги поведе към скърцащия катапулт, където няколко мускулести симаронци опъваха усуканите му въжета. С ъгълчето на окото си Алая забеляза, че към тях се присъединиха четирима бойци, все още задържали се на гърбовете на сайваните си.
     Замахна с меча в опит да пререже дебелите въжета, но острието й се заклещи в здравите им нишки. Старият боец веднага застана до нея, защитавайки я от секирите на симаронците. Без предупреждение над главата й засвяткаха мълнии и огнени кълба оставяха своите смъртоносни дири в небето.
     Тамарат се намръщи, когато ято лешояди погълна проблясващата зелена сфера, която трябваше да събори едната бойница. Част от птиците избледняха, но оцелелите магическия му удар се спуснаха с пронизителни крясъци върху нападащите кархаяни.
     Протегна ръце към небето и усети събиращите се ветрове. Запрати ги към призованите същества, които бяха отнесени от вихрите и изчезнаха преди да са достигнали земята. Проследи невидимата нишка, която бе поддържала заклинанието до преди миг, и изсипа дъжд от огнени капки в началото й. Ситни пламъци се плъзнаха по издигнатия леден щит и магиите се разтекоха в хаотични потоци енергия, обърквайки всички близки заклинания.
     Положи длан върху главата на своята тагори и тя се понесе към близката бойница. Преди да я е доближил съвсем, Тамарат извади прозрачно кристално кълбо от дисагите си и го хвърли нагоре към стрелците. То така и не достигна целта си, пръскайки се на малки късчета, които просветнаха в червено и прогориха тежките брони на групичката рицари отдолу. Съдържанието му обаче продължи да се носи из въздуха и магьосникът заобръща пясъчния часовник, изникнал в мислите му.
     Плътен облак от пясък обгръщаше бойницата. Тамарат усети зараждащото се вътре заклинание, но разпозна почерка на една от сестрите си. Хвърли бърз поглед към нея и усети свистенето на извитите сърпове, режещи дърво и плът на кулата.
     Двата дракона се издигнаха от прикритието на долината. Черните им люспи поглъщаха сиянието на прелитащите заклинания, а могъщият им рев огласи бойното поле. Сейваните се пръснаха още по безразборно, неподчиняващи се на подвикващите им бойци. Неговата тагори започна уплашено да върти очи, но магьосникът разтри успокоително една издатина на издължения череп и чу въздишката й на на примирение. Запристъпва бавно назад, а той затвори очи и си представи многоцветните шарки на демирански килим.
     Повдигаше се бавно, с кръстосани във въздуха крака. Ресните на килима не спираха своето магично трептене, следващо вълните на вътрешната му енергия. Тамарат продължи да се носи във въздуха, сигурен, че братята му ще се справят с разбеснялата се трева. Високите стръкове се увиваха и врязваха в краката на бойците...
     Когато ресните изчезнаха, оставяйки килима да се рее свободно в магическите му представи, магьосникът отвори очи и се изправи. Усещаше плътния въздух около себе си, както и свързването на трите оцелели сестри. Жените бяха застанали в кръг, хванати за ръце, преплитайки различни заклинания за решаващ удар срещу единия дракон. Тамарат закрачи към другия, внушавайки си, че оставя следи в пясък, а по целите му ръце пробягаха зеленикави пламъци.
     Драконът се извиси над него, крилата му изплющяха силно – като наметала на разярени демони. Замахна с лапа, покрита с люспи, но фината мрежа отделила се от кожата на магьосника, спря острите нокти. Опашката му посрещна скалния къс, който Тамарат създаде над него, и отломките му се стопиха преди да са достигнали земята.
     Когато спуснеше клепачи, виждаше черните воали, поглъщащи всичките му опити за директен удар. Хвърли се срещу дракона, простенвайки от двете дълбоки резки, които дългите нокти оставиха по гърба му. Зарови болката в пясъка, по който стъпваше. Допря длан до гърдите на съществото и привлече лъч слънчева светлина, пулсиращ с ритъма на драконовото сърце.
     Усещаше тежестта на огромното тяло, студеният, хлъзгав допир на люспите, спомни си нечовешките чувства, които успя да зърне за миг в бездънните зеници. Не можеше да повдигне булото, да проникне отвъд защитата. Една люспа започна да се топи и струйки черна плът се стекоха по ръката на магьосника.
     Пясъкът започна да се рони и болката го връхлетя, засилена от гневните изблици на дракона. Тамарат се откъсна от тялото му, забавяйки падането си с поредното заклинание. Задържаше образа на дракона сред разпадащата се картина на мислите си. Смъртта го зовеше, но вместо да й се отдаде, той сля двете присъствия, които доминираха в духа му, и вложи в тях извора на своята сила.
     Докато люлката на тревата го обгръщаше, магьосникът наблюдаваше драконовия скелет, който оковаваше живото същество в прегръдката си, отнасяйки го отвъд пределите на този свят. Потрепери от гледката на собственото си дело, ужасен от гибелното изличаване, което причини с това последно заклинание.
     Стъпи на истинската земя и видя човека, който го бе спасил при падането му. Мерди разплете жълтите стръкове и се затича към укреплението. Преди да го е последвал, погледът му се плъзна по едва различимите останки на другия дракон. Едва сега се сети за проблясванията на светкавиците в личната пустиня, която бе създал в представите си.
     Трите жени лежаха в несвяст, а към тях се приближаваха отряд симаронски войници. Тамарат захвърля огнени топки по облечените в бяло и пурпурно мъже.
     Хаос бе обхванал полуразрушеното укрепление. Алая се изправи срещу поредния противник, размахал меч и дълъг кинжал срещу нея. Разпозна татуировката на паладин върху врата на мъжа и се приготви за по-сериозен отпор. В началото двете остриета посрещаха оръжието й, отклонявайки ударите.
     С леко присвити колене боецът премина в защита. Заела сравнително неподвижна поза, тя се надяваше да заблуди симаронеца. Стиснала меча с две ръце, покрити с преплетени кожени каишки, Алая отбиваше смъртоносните остриета. Отстъпваше постепенно, отчасти принудена, отчасти в търсене на по-равен терен. Силата постепенно я напускаше, затова тя най-сетне се спря, завъртя се изненадано, хващайки диплите на полата си в единия край и дръпна рязко.
     Повечето хора не осъзнаваха предимството на такава неудобна за битки дреха. Паладинът също не го разбра, дори когато жената изкусно уви свободната коприна около меча му, изтръгвайки го от здравата му хватка. Последваха няколко полузавъртания, придружени със странични удари. Алая си представи, че отново танцува край огъня, развявайки краищата на дрехата.
     Мъжът отскочи назад и докато тя възстановяваше равновесието си, хвърли дългия кинжал, безпогрешно насочен към шията й. Алая изви гръб в ниска дъга и се подпря с ръце на земята. Прибраната й коса се преплете с тревата. Оръжието прелетя над нея, ранявайки един останал без ездач сейван. Боецът се изтласка с ръце и заби върха на меча си в гърдите на паладина.
     Друг симаронски воин се приближаваше зад гърба на Тамарат. Магьосникът бе изтласкал спомена за стореното, насочил цялото си внимание към опустошителната битка. Завърши поредното заклинание и огледа земята около себе си, осеяна с труповете на загиналите. В смъртта той вече не правеше разлика между хората.
     Забеляза мъжа с татуировка на челото, застанал съвсем близо до него. Земята под паладина се разтресе, но той отскочи встрани, и замахна с късото си копие. Тамарат инстинктивно се отдръпна и в мислите му изникна бяла свещ. Първото заклинание, което някога бе усвоил.
     Отражение на видението му, пламъкът се появи между двамата и полетя към паладина, който дори не направи опит да се предпази. Магията обгори светлата кожа на лицето му, но въпреки това той се хвърли към Тамарат, пронизвайки го с копието си.
     Свещта угасна от невидим полъх и магьосникът се свлече на земята. Мъртвешката песен го призова, вплитайки духа му в смъртта.
     Когато Алая видя падащия мъж, симаронците започнаха да се оттеглят в безреден бяг. Тя се впусна към Тамарат, изпречвайки се на пътя на тичащите войници. Никой не се опита да я спре.
     Паладинът бе изчезнал. Жената захвърли ненужния си меч на земята и падна на колене до тялото на магьосника. Викът на сърцето й се разнасяше беззвучно над бойното поле. Печален вик, събрал в себе си безсилието, гнева и болката. Не можеше да си поеме дъх, а сълзите й попиваха в земята редом с кръвта на Тамарат.
     Надигна се трепереща, съкрушена. Взе отново оръжието си и отиде до огромния трупа на чудовището. Удряше с всичката сила, останала в изтерзаното й тяло. Празните й очи безучастно наблюдаваха разхвърчалите се черни люспи.
     Коленичи още веднъж до тялото на магьосника, дарявайки му своята последна целувка, след което го покри с отрязаните драконови крила.
     Закрачи с мрачно изражение към планините от другата страна на долината, въртейки несъзнателно златния пръстен на магьосника, който бе сложила на палеца си. Гравираните древни йероглифи милваха с болезнени спомени духа й, а мислите й постоянно се връщаха към единственото измамно правило, което познаваше. Правилото на Боеца.