"The battle which took place tonight at Grovers Mill has ended in one of the most startling defeats ever suffered by an army in modern times; seven thousand men armed with rifles and machine guns pitted against a single fighting machine of the invaders from Mars. One hundred and twenty known survivors. The rest strewn over the battle area from Grovers Mill to Plainsboro, crushed and trampled to death under the metal feet of the monster, or burned to cinders by its heat ray."
broadcast on the
Columbia Broadcasting System
on Sunday, October 30, 1938
from 8:00 to 9:00 P. M.
Радио Колумбия представя…
А седмицата беше започнала толкова добре…
Най-после старият Род беше намерил трансмисията, която да пригоди на очукания му Форд и във вторник се беше обадил на майка му да мине да го вземе. Тя естествено изпрати него, като предварително наброи парите, които трябваше да плати. Род не остана доволен от сумата, но и не мрънка много, поради щото половината от гаражът му все още се водеше на името на починалия преди две години баща на Майки.
В сряда сутринта Майки напълни резервоара и отпраши по Уошингтън Роуд към гробището на Принстън. Вече четвърта година работеше там като гробокопач, но не се оплакваше при цялата тая безработица около него. Градът беше малък и с всичките тия студенти нямаше кой знае колко работа за един гробар. За това пък чичо му професор Пиърсън му намираше достатъчно други задължения из университета. Така че в края на седмицата Майки се намираше с една прилична сума пари в джоба.
Откакто баща му почина, чичо Боб (всъщност истинското име на чичо му беше Ричард, но Майки бе свикнал да му казва Боб покрай баща си, който винаги го наричаше Боб), та откакто баща му почина, чичо Боб се грижеше добре за него и майка му. Нея я беше назначил за секретарка в катедрата, която ръководеше. Така че нещата вървяха добре.
Майки беше единствено дете и според майка му бе одрал кожата на баща си. Но той не беше глупав и още преди злополуката беше чувал хората да шушукат, че всъщност прилича на чичо Боб. Вечно болнав, хилаво телосложение и развинтена фантазия. Баща му, за сметка на това, беше атлетичен, с широка усмивка и бели зъби. На времето в гимназията беше играл нападател, но след едно счупване в коляното приключил завинаги с футбола.
Майки като сега си спомняше гаражът, който баща му и Род отвориха през лятото на двадесет и четвърта. Трябва да е бил на шест или седем тогава, но го помнеше защото това беше най-лошото лято за всички "женски" коли в околността. Много се чупеха. А дамите бяха толкова мили с него. Повечето му купуваха нещо от машината пред входа, а той трябваше да седи на пейката пред офиса докато не го изпие. Баща му не обичаше да влиза с питиета и закуски в сградата, особено когато вътре имаше "Дама". Единствения недоволен човек по онова време беше майка му, но Майки не разбираше защо. Бизнесът вървеше и можеха да си позволят почти всичко…
Но тези времена бяха отминали…
Сега майка му трябваше да работи, така че в четвъртък, а после и в петък, той я откара до университета и след това се зае с задълженията, които му възложи професор Пиърсън. По късно след обяд, както всеки петък между впрочем, Майки мина през канцеларията на старата госпожа Хилдебраун и тя му наброи седмичната заплата. Другите служители не я харесваха и често я наричаха Дракона заради свирепият и характер, но с Майки тя се държеше много мило. Той си го обясняваше с факта, че и тя като него носеше очила с много дебели лупи.
В събота сутринта трябваше да приготви два гроба. За някакъв служител от университета, който Майки не познаваше, и един скитник, решил по неизвестни причини да умре точно в техния град. Към два след обед вече беше приключил с заравянето и заедно с небутнатата си още заплата реши да посетят "Зеления Грифон" на ъгъла на Мейн и Крайбрежна.
Книжарница "Зеления Грифон" не беше голяма и имаше автентичен вид, но най-важното за Майк беше неестествено силната миризма на книги. Обичаше да стои вътре сред рафтовете. Вдишваше с пълни гърди аромата на отпечатани листа и имаше усещането че с всеки дъх става все по-умен. Сумрачната светлина от малкото прозорче с цветни стъкла високо горе под трегерите и решетъчните капаци на главната витрина обливаха помещението в мека свещена светлина, създавайки усещането за църква. Майки неведнъж беше ставал свидетел на нахлуването на банда шумни хлапета, които изведнъж се преобразяваха и започваха да шушукат не смеейки да нарушат покоя на книгите.
Този ден Майки остана към час и половина. Разгледа доста неща, други прочете и накрая си тръгна както обикновено с камара нови комикси под мишница. Не че не обичаше книгите. Не. Просто късогледството му беше твърде голям проблем и след прочитането на две страници го заболяваше главата. Така че Майки обичаше комикси. Най-вече комикси за извънземни.
На път за вкъщи мина покрай "Хитън Парк Синема" и не можа да повярва на късмета си. На другия ден щеше да има прожекция на "Флаш Гордън: Обиколка до Марс". Той слезе и си взе билет за четири следобед в неделя. Беше изтървал предната прожекция, някъде в края на лятото. След това много пъти беше мислил дали да не отиде до Трентън за да го гледа, но след това фордът се развали и нещата се отложиха за неопределено време.
Прибра се по-късно същата вечер, след като цял следобед се беше излежавал на "неговото място" край Грувърс Понд и беше прочел почти всички комикси. Мама Роуз го посрещна със сложена маса и с новината, че на другия ден ще трябва на помага на Боб в университета. Майки запротестира и накрая обобщи, че има билет за кино в четири, така че майка му се видя принудена да обещае да поговори с чичо Боб да го освободи за времето на филма. След като излапа десерта с грозде, той отиде в стаята си и потъна в блажен сън.
Неделята започна с очакване. Нещо витаеше във въздуха и Майки го отдаде на голямото си желание да види филма. Предобедът мина в търчене между различните сгради на университета и разнасяне на звездни карти и диаграми. В ранния следобед Професора го изпрати да вземе госпожа Дримболд - библиотекарката от домът и. Спешно му трябвал някакъв справочник.
Общо взето денят беше напрегнат за катедрата по астрономия във връзка с предстоящото вечерта събитие, свързано с Марс. Имаше много неща, които да бъдат подготвени преди да дойде времето за наблюдение. "Не можеш да накараш звездите да чакат, докато станеш готов" – обичаше да казва професор Пиърсън. Майки беше щастлив, че може да е част от всичко това. Той обичаше звездите и вярваше в извънземни, въпреки липсата на доказателства за това. Понякога оставаше до късно през нощта в обсерваторията заедно с чичо си и тогава той му позволяваше да гледа през големия телескоп. В такива моменти Майки беше очарован от вълшебството на звездите и съвсем забравяше за късогледството си. Гледаше онези далечни светове и си представяше как ли изглеждат жителите им…
В четири следобед Майки беше седнал в киното с бутилка "Д-р Пепър", пакет пуканки и нетърпеливо потропваше с крак. Когато филмът свърши, той остана пет минути след като всички останали бяха напуснали залата. Не му се искаше да разваля магията, но в крайна сметка разсилния дойде и го изгони.
В осем вечерта, докато професора провеждаше заседание с някакви колеги, Майки се бе излегнал в креслото му в неговия кабинет и слушаше голямото лампово радио. Точно в този момент се излъчваше шоуто на Орсън Уелс. Навън вече се беше стъмнило и единствената светлина идваше от големия циферблат на радиоприемника.
Някъде към осем и петнадесет единият от говорителите обяви, че някой си професор Фаръл от обсерваторията в Маунт Дженингс, Чикаго, Иллинойс, е докладвал за странни газови експлозии на Марс. Но това, което всъщност накара Майки да се изправи, беше споменаването на професор Пиърсън от Принстън, неговия чичо, който бил потвърдил информацията. Майки не можа да повярва на ушите си, когато след няколкото музикални изпълнения говорителят обяви, че ще включат на живо професор Пиърсън.
Той се изстреля от кабинета пред опуления поглед на секретарката, хукна към обсерваторията и в момента, в който влетя в голямата кръгла зала, коментаторът точно казваше:
– … Професоре, мога ли да започна с въпросите?
– По всяко време, мистър Филипс. – рече професора.
– Професоре, бихте ли казали на нашата радио публика какво точно видяхте, докато изследвате планетата Марс през вашия телескоп?
– Нищо необичайно за момента, мистър Филипс. Червен диск, плуващ в синьо море. Хоризонтални райета минаващи през диска. Съвършено отчетливи сега, защото Марс е точно в точката, когато е най близко до земята… в противостояние, както го наричаме ние.
– Според вашето мнение, какво означават тези хоризонтални ивици, професор Пиърсън?
– Не са канали! Мога да ви уверя в това, мистър Филипс –
– Разбирам – рече журналистът, закривайки микрофонът с ръка.
– Въпреки че това е популярното мнение на тези, които си представят Марс – населен. От научна гледна точка райетата са само резултат от атмосферните условия, специфични за планетата…
Майки точно реши да се премести в отново в кабинета, за да чува коментара от студиото, когато журналистът попита:
– Значи Вие сте убеден че интелигентни същества, така както ние го разбираме, не съществуват на Марс?
– Бих казал, че шансовете за това са хиляда към едно…
– А как ще обясните тези газови изригвания на повърхността на планетата и равните интервали на които се случват?
– Мистър Филипс, не мога да дам обяснение за тях в момента…
В това време един от асистентите се примъкна към Майки и го помоли да напусне. Отне му не повече от тридесет секунди, за да стигне отново кабинета и радиото на професора.
Това, което стана в следващия половин час, го изкара извън релси. Случваха се невъзможни неща, а чичо му беше в центъра на събитията. Ако не го беше видял да говори преди това с журналиста, никога нямаше да повярва.
Първо по радиото съобщиха, че е паднал метеорит в района на Трентън. А той беше на не повече от двадесет и пет мили от Принстън и само на десет от Грувърс Мил. Мястото, където Майки живееше с майка си.
След това се оказа, че са сгрешили и нещото е паднало в фермата на господин Уилсмут, който Майки познаваше добре. И как не, нали бяха съседи. Като малък обичаше да им ходи на гости, особено докато госпожа Уилсмут беше жива. Те нямаха деца и много се радваха когато той ги посетеше…
После нещата се развиха много бързо. "Нещото", което определено не беше метеорит, се отвори. От вътре изпълзя някакво същество, което дори мистър Филипс, с дългогодишната си практика на журналист, се видя затруднен да опише. Тълпата зяпачи се беше скупчила около мястото на сблъсъка, а полицаите отчаяно се опитваха да направят кордон.
Чичо му, който беше пристигнал на мястото заедно с журналиста, се опитваше да проведе смислен разговор когато изведнъж всичко свърши.
Мистър Филипс съобщи, че от "Нещото" излиза огнена струя и помита зяпачите и полицаите. От радиото се разнесоха най-ужасяващите звуци, които Майки беше чувал. Експлозии, писъци, шум от пожар, паническият глас на репортера, отчаяно търсещ убежище и след това…
Тишина.
Злокобно ненормална мъртвешка тишина.
Липсваше дори нормалното за радиото пращене.
Майки се закова по средата на стаята, която до сега беше кръстосвал. Смъкна очилата и разтърка очите си с все сила. Това не можеше да се случва. Нали чичо му все казваше че няма извънземни. "И да има, няма как да стигнат до тук". "А и да стигнат: За какво по дяволите да идват!". Сега всичките му доводи бяха станали на прах заедно с него.
Майки дори не чу коментатора, който съобщи че засега по независещи от тях причини ще продължат с музика от студиото. Единственото, което се въртеше в главата му, бе мама Роуз, намираща се на не повече от двеста фута от мястото на събитието и то в най-добрия случай.
Трябваше да тръгне по-рано. Дано все още не беше късно да я измъкне.
Преддверието на кабинета на професор Пиърсън му се видя някак нереално. Прекалено отчетливо се открояваха границите на предметите. Прекалено ярка беше светлината от единствената крушка, оставена да свети на бюрото на секретарката. Секретарката, която вече я нямаше. Може би беше чула какво се случва и бе побързала да се прибере при семейството си. Сега вероятно пътуваха към Ню Йорк.
Майки се зачуди на къде да поеме след като вземе мама Роуз. Трентън беше по-близо, но бе и по-малък град. А и първо съобщиха, че там е паднал "метеорит". А ако не е бил само един!? Не, по добре да се насочат на север, към Ню Йорк…
Моторът изрева и гумите се провлачиха по прашния асфалт. Мъждивите улични крушки агонизираха в опит да преборят падналия мрак и определено не се справяха добре. Драскащият есенен вятър и все още недоокапалите листа рисуваха гротески сенки по тротоара и края на уличното платно.
Пътят на Майки се спускаше на югоизток, покрай гробището "Принстън", после по Уошингтън Роуд, пресичаше железопътната линия Пен-Сентръл и се отправяше на изток по Крейнбъри Роуд. След миля и половина свиваше по Грувърс Мил Роуд, още двеста ярда и беше у тях.
Малко след като напусна университетския град и уличното осветление свърши, Майки видя белите надгробни камъни, лъснали на светлината на фаровете. Колко ли гроба ще трябва да изкопае идната неделя. А дали някой от тях няма да е за мама Роуз.
Очите му се напълниха със сълзи. Пътят взе да се размазва. Заваля. Ситен дъжд. Колкото да намокри платното.
Майки не пушеше, или поне не много често, но сега случаят го изискваше. Горчива буца беше заседнала в гърлото му и трябваше да я разкара. Свали очилата и избърса криво ляво сълзите, които му пречеха да вижда. После ги нагласи обратно на носа си с трепереща ръка и посегна към жабката за пакетът "Честърфиилд". Зипото също беше там, но от студената пот пръстите му бяха станали хлъзгави и той я изтърва на пода. Наведе се и опита да я достигне, но само я натика по-дълбоко под седалката. Явно трябваше да спре за да я извади. По невнимание и заради опънатите си нерви директно изгаси двигателя, който изръмжа и замлъкна преди автомобила да е спрял напълно. Наведе се, зарови по дълбоко и в момента, в който я напипа, купето се изпълни с ярка светлина. Майки се изправи рязко и блъсна рамото си в волана. Болката го преряза, но той успя да извърне глава и да погледне през прозореца.
Ярка светлина плуваща във въздуха. Огромно бяло око на осем девет фута над земята.
Отвори уста да извика, но нещо удари колата и размаза задницата и странично. Тялото му подхвръкна напред и гърдите и гърлото му се удариха във волана. Всичко потъна в мрак…
Когато се събуди, Майки реши че е ден. Беше твърде светло. Всъщност това не беше първото му събуждане. Имаше още. Не знаеше колко точно. Единият път над него се бяха надвесили някакви същества. Не можа да ги различи добре. Беше изгубил очилата си при сблъсъка. И май не само тях. При удара в кормилото изглежда бе наранил ларинкса си. Сега вместо думи издаваше стържещи звуци. Последвалият взрив изглежда бе разкъсал мембраната на лявото му ухо. В момента единствено с дясното чуваше постоянен пронизителен пищящ звук. Иначе се чувстваше добре, с изключение на това, че изглежда го бяха завързали. Смътно си спомняше че при едно от предишните си събуждания бе опитал да ухапе едно от съществата.
Отвори леко очи и побърза да ги затвори. Към него се приближаваше висок бял силует, който той не можа да разпознае добре на фона на ярката светлина. Само ако очилата му бяха тук, той щеше да… да… Е, поне щеше да ги разгледа добре. Нещо го убоде в ръката и Майки се стегна. Задърпа ремъците и опита да изкрещи, но единственото което успя да постигне бе кошмарна болка в гърлото. Постепенно крайниците му преставаха да го слушат и се отпускаха. Майки искаше да се бори, но тялото му отказваше. Напрегна сили и … нищо. В главата му плувна мъгла.
Следващия път като се събуди реши да подходи рационално. Трябваше да ги принуди да го освободят. Единствената причина, поради която би могъл да е тук, беше че съществата желаят да правят някакви експерименти с него. А съпротивлявайки се, можеше да си докара единствено дисекция. Майки беше виждал какво прави професор Форбс с опитните плъхове в катедрата по биология. Не искаше да свършва така.
Следващото нещо, което усети, направо го ужаси – хладно течение по върха на скалпа си. Представи си как грозните Марсиански копелета отварят черепа му с мазните си пипала и после ровят из мозъка му, докато той опитва да крещи без глас.
Не можа да сдържи сълзите и те се застичаха по бузите му. Петнадесет минути след това цялата поставка на която беше вързан се задвижи, но Майки се беше вцепенил от страх и не можеше да помръдне. Искаше му се да беше умрял, както всички ония хора на полето на Грувърс Мил. Ей така, изведнъж.
Поставката спря и някакви студени пипала взеха да размазват нещо влажно по голият му череп. Той опитваше да извърти глава и да погледне, дори да захапе някое от тях, но ремъкът които го стягаше през челото не му позволяваше. Ледени метални смукала прилепнаха за кожата на главата му и само след миг в нея избухна взрив.
Челюстта му се стегна и Майки почувства, че някой от зъбите му се строшиха. Очите му решиха че трябва да се въртят в орбитите си докато експлодират. Тялото му се изви в дъга и единият му лакът изпука. Той усети шума по-скоро през костите си, отколкото го чу, но разбра че лакътя му е счупен. Имаше чувството, че всичко продължи цяла вечност преди да загуби съзнание…
Отново дойде на себе си. Този път седнал. Не знаеше къде е, но знаеше че гърлото му е подуто и почти не може да диша. Едната му ръка беше много по-тежка от другата, а устните му приличаха на пиявици твърде дълго смукали кръв. Опита да прокара сухият си език по тях, но единственото, което постигна, бе че долната се пукна. Той засмука кръвта и реши да пробва с очите. Дясното беше твърде отекло и нямаше шанс, но лявото… Ах, лявото, лявото успя да се открехне и той видя светлина. Почувства се щастлив и понечи да се усмихне. Едно парченце от резеца му се отчупи. Той го изплю и опипа с език останалите си зъби. Няколко бяха счупени, но всички си бяха на мястото. Въпреки всичко беше щастлив. Виждаше светлина. Повдигна леката си ръка и я сложи пред лицето си. Успя да различи пръстите. Явно беше жив. И не беше вързан. Сега вече щеше да избяга. Опита да повдигне и тежката ръка, но изпита силна болка и се отказа. Попипа я с другата. Беше обвита в нещо твърдо. Нямаше значение. Сега трябваше да избяга. Да се измъкне от мъчителите си. Опита да стане, но краката му поддадоха. Падна по гръб и главата му се удари в нещо не много твърдо. Докато се чудеше как да постъпи, здравото му око забеляза сянка, която се спускаше над него. "Не, не отново!" Нещо се приближи към лицето му и Майки различи очи, коса, сплескан нос и широко ухилени лигави устни, разтеглени над вонящи прогнили зъби. В паниката си Майки вдигна тежката си ръка и удари гротескното лице. Лакътят му се възпламени, но Майки успя да се завърти и да се изправи.
В този момент нещо го удари в тила и той падна по лице. Тогава, точно преди да загуби съзнание, окото му видя трева. Трева, която му влизаше в носа…
Ню Йорк Таймс
Октомври 31, 1938
"Вълна от масова истерия обхвана хиляди радио слушатели вчера вечерта между 8:15 и 9:30 часа, когато беше излъчена драматизация на фантастичното произведение на Х. Г. Уелс "Война на Световете". Хиляди повярваха, че е започнал интерпланетарен конфликт с нахлуването на Марсианци, разпръскващи смърт и разруха в районът на Принстън, Ню Джързи…"
Ню Йорк Сън
Октомври 31, 1938
"Шокиращ инцидент с влака по линия Пен-Сентръл накара властите да се размърдат. В 9:15 вчера вечер влакът, движещ се от Ню Йорк за Трентън и Филаделфия, се е натъкнал на кола спряна на релсите. Разследващите органи подозират, че самоубиецът е бил повлиян от излъчваното по същото време шоу на Орсън Уелс "Война на Световете"…"
Ню Йорк Таймс
Ноември 15, 1938
"Лудият убива отново. Психично болният самоубиец, причинил смъртта на десетки души във влаковата катастрофа преди две седмици, уби отново. Вътрешен източник съобщи, че самоубиецът, с все още неизяснена самоличност, е разбил главата на друг пациент с гипсираната си ръка. Пациентът е починал на място…"
Филаделфия Инкуайър
Ноември 17, 1938
"Революционна практика в лечението на психични заболявания вече се прилага в болница "Сейнт Джоана" при университета Принстън.
Откритата по-рано тази година от италианския психиатър Уго Серлети "Електроконвулсивна Шокова Терапия" е приложена с голям успех върху самоубиеца, станал причина за дерайлирането на влака по линия Пен-Сентръл. Тогава загинаха 73 души и 148 бяха ранени.
Докторите уверяват, че след прилагането на новата терапия, пациентът е напълно безопасен, както за себе си така и за околните…"