Нощ

     Беше една от онези късни вечери, когато човек се закотвя пред телевизора с чаша кока-кола, до половината пълна с лед. И както винаги щом свърши поредният безсмислен филм, се почувствах странно празен и изчерпан, но неизменно намерих лек за душевната си болка. Захвърлих чашата кола в един от празните ъгли на препълнената мивка и си взех една ледена бира от облечения с безброй лепенки и изрезки хладилник. Наместих се на изтъркания диван и потънах в блаженство под мелодията на Hotel California. За няколко минути се скрих в моя си рай... носех се по вятъра, яхнал нещо като огнедишащ змей със super surround, а край мен се изнизваха като проблясъци багрите на нощта. Мека улична светлина нежно обагряше мрака и му придаваше приятна топлина... пробуждане и отново потъвам в недрата на подсъзнанието си, този път под акомпанимента на Gerry Rafferty - Baker Street... и ето, че поредната вечер се е изнизала като насън, а сутринта строго ме посреща, измила всякаква мистика от сетивата ми.
     Апартаментът си е разхвърлян, мръсен и ме изпълва с погнуса от самия себе си... Ето защо обичам вечерите, влюбен съм в онази прекрасна магия, която покрива всичко с тайнствена пелена, скрива грозотията, прахта, всички онези дребни драскотини, които на дневна светлина греят с цялата прелест на своята отвратителност.
     След като с усилие на волята се довлякох до банята, за да си измия зъбите, мислено благодарих на строгия ми баща, който ако не друго поне на това ме беше научил, мир на пияндурския му прах. Докато си проверявах пощата, попаднах на нещо, което обещаваше да внесе в скучния ми живот една нова, много специална тръпка. Преди година се бях запознал с едно страхотно момиче, но не успях да напредна кой знае колко, разменихме си е-mail-ите и се разделихме като добри приятели, които едва ли ще се срещнат някога отново. Та сега четях e-mail именно от нея и не можех да си намеря място от радост. Момичето било на почивка и искало да мине през Бургас да се видим... прекрасно... Самодоволна усмивка изгря на брадясалата ми физиономия и ме изпълни с розови мисли.. оставаха ми около два дена до срещата, тоест имах време поне да се обръсна. Излязох от къщи един час преди уговорката, боже! държах се като хлътнал гимназист... но нека, така се чувствах по-страстен и пленителен.. ама че глупости почнаха да ми се въртят в главата, а и тази тъпа болка в корема, бучката в гърлото. Усещах, че почвам да губя контрол, но исках да се насладя на момента, на спомена за юношеските ми години.
     Потънал в мисли, неусетно приближих мястото на срещата и щом вдигнах глава, я видях, стоеше под часовника и ме гледаше с усмивка, още по-прекрасна от преди. Реалността за миг отнесе всичко от главата ми като ураганен вятър. Шашардисах се, очите ми не можеха да се отделят от прекрасното й лице, изваяното тяло и божествената усмивка, която като нектар разтваряше сърцето ми.
     Постепенно над града се спускаше мрака на нощта, а аз и Мария след дълга разходка най-накрая си избрахме едно приятно, непретенциозно заведение, с хубава музика и вълшебна атмосфера. Събуди се и онази част от душата ми, която вечер винаги ми придаваше онова чаровно излъчване, с което завладявах женското внимание. Виждах как Мария се отпуска в компанията ми и блясъкът в очите й се избистря, започва да звънти пленително. Покри ни нежна мъгла от звезден прах и докато се качвахме по стълбите към апартамента ми, никой не посмя да обели думичка. Ключалката щракна, вратата се отвори, докато устните ми се разтапяха в пламенна целувка си пожелах тази нощ да продължи завинаги...
     – Можеш ли, можеш ли да си спомниш името ми?! – глас озари мрака като звънък блясък. Блясък, болка.. и отново бездънна тишина..
     – Мария?!... Събудих се облян в пот и оплетен в мокри чаршафи... погледнах ярките цифри на часовника.. беше десет сутринта, но защо всичко тънеше в такъв плътен мрак... Станах и дръпнах щорите.. уличното осветление за миг проблесна в очите ми, но погледа ми отлетя нагоре към черното небе... беше нощ, значи часовникът ми беше развален, проклятие! Внезапна мисъл ме накара да изтръпна, затичах се обратно към прозорците и зяпнах удивен. Улиците бяха претъпкани с автомобили, а тротоарите задръстени с народ. Какво ставаше за бога?! И къде беше Мария? Отидох до портмантото, само за да открия че обувките й липсват... Върнах се на леглото и чак сега забелязах листчето, което съвсем безгрижно лежеше върху нощното шкафче...
     "Скъпи, имам спешна работа, не се притеснявай за мен, ще се върна по изгрев слънце..."
     "Изгрев слънце" – беше се изразила романтично, знаела е, че ще ми хареса... но момент.. усетих как изтръпвам, а погледът ми се замъгли... внезапна мисъл като мълния прониза съзнанието ми и остави огнена диря след себе си. Строполих се отчаян на пода и отправих празен поглед към безмълвния таван.. Последните думи, които помня да кънтят болезнено в главата ми бяха: "Изгрев".., "Слънце"... Боже Господи!!!!!