Светлина и смърт

     Смърт. Смърт. Смърт. Второто му име беше Смърт. Или поне така го наричаха всички, защото смъртта беше негов неизменен спътник. Съюзник и приятел, враг и отстъпник… В действителност се казваше Томас и беше един от военнослужещите на Керсенелар. Духовниците се наричаха Приносителите на Страдания. Малко хора бяха в допир с това какво всъщност представляваха духовниците. Даже голяма част от самите архи-духовници се бяха превърнали в нагла паплач, която смучеше жълтици на бедните и която беше забравила какво им трябва на хората и какво повелява Керсенелар…
     Но Томас не беше забравил! Помнеше и още как! Помнеше как беше спасявал цели села от дадена напаст като някое огре или разярени огнедрейкове и как беше помагал на цели семейства да преодолеят своята болка от изгубени родители или деца.
     За съжаление това беше нож с две остриета. Болката не трябваше да се поема много и наведнъж с всичките демони, които я пропиваха… А Томас беше поел твърде много, твърде наведнъж… Макар и да знаеше, че това не е правилно, усещаше как понякога в очите му започваше да гори неестествен пламък, който гаснеше чак когато усетеше какво е сторил. Някоя жена, често от тия, с които лягаше след като беше спасил, загиваше в ръцете му. Беззащитна… Те бяха невинни и духовникът плачеше дълго време за това, което бе сторил. Молеше се на гробовете, които изравяше за тях с ръцете си, молеше се да му простят, защото вината не беше точно негова, а на цялата тази болка, която беше поел, на всичките тези демони, които държеше в себе си!
     Но беше силен и го знаеше – никой не можеше да се изправи срещу му, както и никой друг не можеше толкова много да поеме. Всички се отказваха някъде по средата, но Томас продължаваше и продължаваше, като се надяваше, че ще успее да държи демоните в душата си и да служи на Керсенелар по възможно най-добрия начин.

     Подът на пещерата беше осеян с телата на няколко мародера и гоблина – свидетелство за страшното могъщество на духовника-воин и на неговия огромен чук, чийто удар вцепеняваше всичко каквото удари… Томас стискаше още чука в стоманена ръкавица, а в другата си ръка – тежкия си кулов щит, непосилен за обикновен човек. Рогатият му шлем беше оплискан с кръвта на гоблините.
     – Как се казваш? – попита Томас.
     – Силиара – жената седеше в средата на пещерата. Единствената оцеляла от ръцете на разбойниците. Беше една от най-красивите жени, които беше виждал – по-красива от всички досега. От цялата й осанка струеше красота и сила, а препаската на красивите й бедра я правеше още по-привлекателна.
     – Хубаво име. Аз съм самата смърт… – последва пауза – …но ти можеш да ме наричаш Томас. – Жената отвори широко очи – името му беше известно навсякъде. Изведнъж усети нещо. Щеше да стане непоправимото… Нещо неестествено го обземаше. То идваше…
     – А сега вземи някой от конете им и бягай оттук веднага! – извика той с треперещ глас.
     – Аз…? Защо?! Какво има?! – жената го погледна объркано.
     – Не ме ли чу?! – шлемът на война потрепери. – Махни се, ако ти е мил живота… Ще те убия ако не си отидеш!! – вдигна чука заплашително той. – Бягай! – и я оттласна с ръка към изхода.
     С кошута стъпка жената се приближи до него. Ръцете му трепереха под стоманените ръкавици. Томас си свали шлема и от очите му започна да гори огън.
     Пещерата се огласи от див и нечовешки рев. Томас вдигна чука към нея и го стовари там, където стоеше жената. Тя мигом отскочи настрани. Ударът му разби близкостоящите камъни. И миг след това Томас нападна във вихрена атака, което принуди жената, която не се оказа толкова беззащитна, да избягва атаките му с грацията на някоя великолепна вълчица. Бесните атаки на духовника описваха дъги и трошаха камъните навред из пещерата. Скоро двамата се оказаха вън от нея, вплетени в красив и смъртоносен танц. Изведнъж тя се подхлъзна в каменистата прах, осеяна около приличащата повече на дяволска дупка, пещера. Томас с фанатичен огън в очите и нечовешки ликуващ рев вдигна чука. Силиара погледна без страх в неговите огнени пламъци, чакаща смъртта и несъзнателно шареща ръка да докопа нещо… било то оръжие или камък, за да се защити. Някакво острие напипа и в отчаянието си го тласна нагоре, затваряйки същевременно очи.
     Чу се внезапен стон, който не беше онзи нечовешки, а стон на болка и изненада. Стон от самия Томас, стоящ вцепенен и невярващ, гледайки меча в гърдите си и раната, която му отнемаше живота. Постепенно в очите му пламъкът започна да избледнява и изчезна съвсем. От там заструяха сълзи и той падна на колене, изпускайки чука си на земята. Кривото гоблинско острие се беше забило там, където се съединяваха пластините броня. Ръцете на духовника се вкопчиха в него и със силата на волята си изтеглиха острието. Томас се помъчи да се изправи, но след това рухна по гръб.
     – Керсенелар! – нададе остър шепот Томас. – Винаги досега съм ти служил! Не ме изоставяй… – устата му се давеше в кръв, а гласът му започваше да заглъхва. В скоро време щеше да заглъхне съвсем в прегръдките на смъртта, неговата някогашна съюзница… – Прости ми за греховете ми… – дрезгавия шепот се чу едва-едва. – Сияние светна в очите и за момент сякаш отново нечовешка сила отново го облада. Ръката стисна силно тази на приближилата се Силиара. Но това не беше същата лудост и фанатичен пламък. В гласа се усети отново сила, но и някаква възвишена радост. – Боже, благодаря ти за високата чест, която ми отдаваш. Аз ще се постарая да ти служа с всички сили, за да я заслужа. – Дишането му започна да зачестява в пресекулки, устата му алеенеше в силните притоци на кръв.
     Силиара коленичи и положи главата на умиращия на коленете си. Тя от самото начало знаеше какво е започнало да става с него, след като една от сестрите и беше умряла от ръцете на духовника, които можеха да строшат наковалня без усилия. На гроба й се беше заклела и насочила силите си да му отмъсти.
    – Аз зная какво съм направил… – едва промълви, задъхвайки се Томас, положил нечовешки усилия да проговори. – Още в началото като те видях, се сетих за нея. Прости ми… – Томас я придърпа и впи устни в нейните. От гърдите му се разнесе стон. Последният дъх се изтръгна, поет от Силиара, а ръката се отпусна в хватката и. Очите останаха изцъклени и спокойни в прегръдката на смъртта. Тя отдели устни и погледна лицето му с насълзени очи.
     – Прощавам ти. – каза тя и прекара ръка през тях. След което го целуна по челото и започна да залюлява тялото му, плачейки. – Прости му и ти, боже! Той беше герой… – прошепна жената в молитва. Една звезда светна сякаш в отговор.
     А тялото на Томас бавно потрепери. Непрогледен, черен и злокобен мрак и бяло и красиво сияние, в едно започнаха да се протичат от него. Мракът се вплете със светлината, но тя в искрящ двубой го разпръсна и разнесе из въздуха. След което полетя в небето и започна да се насочва към звездите нагоре, нагоре и само нагоре!
     Смърт. Смърт. Смърт. Неговото второ име беше Смърт…