Походът към последния ден

     Грохот на тичащи нозе, крясъци на умиращи. Тътен на падащи мълнии. Стенанията на изпепелената и раздирана земя.
     Армиите на Мъртвата Зора опустошаваха Даламин с яростта на първична стихия. Безсмъртните войни не познаваха жителите на могъщата империя, не знаеха причините за конфликта, нито ги интересуваше какви са. Всичко, което имаше значение за тях, бе радостта от смъртта, сладостта на чуждия ужас и опияняващата гледка на разрухата. Създания на хаоса и светлината, те изгаряха пътя си със силата, на която само най-чистият живот е способен. Очите им пламтяха с огъня на съзиданието и след тях не оставаше нищо друго, освен унищожение и смърт. Бляскавите им доспехи бяха бели, а наметалата – сини. Носеха шлемове от слънчев кристал и дори само видът им заслепяваше. Отдавна забравили смъртните си корени, бойците на Мъртвата Зора поглъщаха в огъня на страстта си кралство след кралство, свят след свят... в безкрайния поход на своя велик господар.

     От мига на раждането си той знаеше, че е различен. Смисълът на съществуването му беше жигосан в ума му с болезнена яснота още преди да се научи да суче мляко от майчината си гръд. Огънят на живота го изгаряше отвътре и болката можеше да бъде потушена само от освобождаването му. Неговата мисия в този и всички останали животи, в този свят и всеки друг, бе да освободи огъня, да го остави да отприщи неутолимия си глад.
     Абсолютният живот, абсолютната светлина. Сила, като никоя друга. Неподдаваща се на контрол, неунищожима и всепобеждаваща. Той знаеше, че е само носител, съд. Предмет. Но това беше висша цел и щеше да я следва, докато всичко, сътворено от безсмъртните, не бъдеше погълнато от огъня на живота.
     Майка му първа нахрани стихията. Той така и не получи име и затова си го даде сам. Нарече се Вечния – название, което да символизира неговата цел, смисъл и предопределение. Едва научил се да ходи, умът му вече разбираше тайните на вселената и се протягаше към други, способни да почувстват пламъка, да се изпълнят от стихията без да бъдат погълнати от нея. Неговата армия. Неговият всепобеждаващ легион, който да доведе Мъртвата Зора. Денят без слънце, нощта без звезди, когато щеше да съществува само животът – абсолютният, изгарящ всичко живот, роден в пламъците и погълнал създателите.

     Бродеше сам по улиците на града. Малко момченце, едва що проходило, безпомощно и беззащитно. Докато не се вгледаш в очите му. Черни, безкрайни, поглъщащи. Космически бездни, в чийто център гореше неугасващ пламък. Хората не му обръщаха внимание, носените от вятъра колесници минаваха високо над главата му, а пешеходците бяха или твърде забързани, или твърде погълнати от себе си, за да го забележат. Понякога го блъскаха без дори да усетят, но повечето до такава степен се сливаха с всеобщата глъчка и шумотевица, че сякаш се превръщаха във фон за разходката му, който не можеше да го докосне.
     Миризми изпълваха въздуха. Екзотични и обикновени, приятни и отвратителни. На храна, напитки, пот и похот. Сливаха се с шумотевицата в неделимата, осакатена и увредена амалгама на неспиращия човешки живот.
     Детето вървеше из града и го поглъщаше с безвременния си поглед. Богат и величествен, огромен метрополис, подут от разврат, мазен от гордост, разложен от алчност и богатство, изгарящ от леност. Момченцето виждаше развалата навсякъде около себе си и тя го отвращаваше. Можеше да я подуши, да я докосне. Тя крещеше в ушите му и изпълваше дробовете му с всяко вдишване. Огънят напираше в гърдите му. Да излезе навън, да погълне цялата тази порочна реалност, да заличи ненужното в своя хаос, за да подхрани вечния живот. Но то го удържа.
     И тогава я видя. Момиченце, не по-голямо от него, свито в ъгъла между две сгради. Босо, полуголо, мръсно и слабовато. Минаващите покрай него хора не му обръщаха повече внимание, отколкото на момченцето, но Вечния веднага впи поглед в нея. Тя го долови и също се вгледа в него. Той видя как по тялото й преминават тръпки, почувства страха й, но видя и любопитството, стаената под предпазливостта смелост. И празнотата. Мигновено почувства, че е намерил своя пръв легионер.
     Момченцето се приближи до уличното дете и го докосна по едната изцапана с прахоляк буза. Притвори клепки за миг и почувства как пламъкът потече по ръката му. Очите на момиченцето се разшириха и тя отвори уста, за да извика ужасено. В следващия миг обаче сякаш разбра. По бялото на очите й запълзяха черни нишки, а в зениците й запламтя светлина. После тя се усмихна.
     Пътят към Мъртвата Зора започваше тук...

     Цел. Посока. Армиите на Мъртвата Зора не желаеха богатство, на ламтяха за плячка, не изпитваха страст и похот. Огънят ги изпълваше със своята абсолютност и те нямаха нужда от нищо друго, освен да засищат ненаситността му. Родният свят на Вечния падна след по-малко от десетилетие. Дори и с могъщите си небесни машини, народът му не съумя да победи безсмъртните деца-войни, загубили своята тленност и заменили душата си за неугасимата светлина. Нито средствата за пътуване между звездите им помогнаха да се спасят. Но и двете Вечния реши да използва в своя път. Защото знаеше къде отива. Всеки свят и всеки народ трябваше да се отдаде на огъня и живота. А тези, които не пожелаеха да го сторят, щяха да бъдат заставени. Самите звезди се противопоставяха на живота със своята безцелна огнена ярост. И те, както всичко друго във вселената, трябваше да бъдат претопени от хаоса.
     Вечния нямаше стремеж да властва. Той виждаше себе си като пророк на сила, която бе толкова велика, че дори не можеше да бъде назована. Напред го тласкаше не жаждата за кръв и разруха, не радостта от битката, а единствено стремежът да засити пламъка на живота, чийто проводник бе. А после да стане част от него.

     Титаничните създания от чиста енергия, защитниците на Седамон, се надигнаха в свирепа защита на своя свят. Повелителите им се скриха в своите дворци в морските дълбини и гледаха с уплаха как питомците им се борят с нашественика. Но титаните, които бяха надделявали срещу империи, обхващали десетки светове, паднаха в краката на легиона почти без съпротива. Величественият им рев секна със смъртта на последното живо същество, което бяха създадени да бранят, а блестящите им със светлината на небесата очи помръкнаха завинаги с пресъхването на океаните. Нематериалните им тела нахраниха огъня, а Вечния напусна света им без да пролее и сълза.

     Великолепният свят Дан'мади беше дом на велики философи и мислители, брилянтни учени и гениални стратези. Зашеметяващи дворци и необятни градове се издигаха сред великолепната природа, а насред чистите езера се издигаха кули от блестящо стъкло. Безброй култури, родени под зелените слънца на планетата, съжителстваха помежду си в мир, горди с наследството и постиженията си, убедени, че са галеници на съдбата. Докато Мъртвата Зора не дойде при тях. Слънчевите оръжия на Дан'мади само подхраниха стихията, горяща в сърцата на бойците. Сред пламъците на собствения си свят, опустошен от арогантността им, жителите му лежаха изпепелени в прахта, а над тях, окъпани от изгарящия блясък на звездната мощ, величествени и красиви, армиите на Вечния маршируваха по вълните от пламък като птици, носени от вятъра на сътворението.

     Свят след свят, във всички времена и епохи, всепоглъщащата сила на Вечния носеше хаос и смърт. Неуморимите му войни не се хранеха и не почиваха. Техният живот беше в изпълващите ги пламъци и те нямаха нужда от друго. Мнозина се опитваха да съюзят силите си срещу тях, други пък ги подценяваха от глупост. Немалко се предаваха доброволно на огъня. Но никой не можеше да ги спре. Те бяха най-могъщата сила във вселената. Вечния носеше в себе си истинския и единствен живот и в цялото съзидание нямаше нищо, способно да се изпречи срещу божествената му мощ.

     Децата на Кардан и техният дишащ остров в космоса – райско кътче, създадено от магията на древните им прародители, – вдигнаха заедно могъщи защити и запратиха срещу световните кораби на Вечния сили, родени в отвъдното. Но макар и смъртта да не можеше да победи живота и сенките на умрелите да изчезнаха в светлината и хаоса, Децата на Карадан също измряха в своите пирамиди от кобалт и малахит, плащайки цената за собственото си отчаяние. Когато пътят към царството на неживите се затвори, огънят погълна една гола скала в черната бездна на космоса, напълно лишена от живот. Легионът на Мъртвата Зора не можа да засити глада си.

     Друидите на Авос изчакаха армиите да се спуснат на повърхността на света им, а след това отприщиха самата му природа срещу слънцеоките войни. Горите се опитаха да ги погълнат, земята се разтваряше под краката им. Небесата ги засипваха с мълнии, а океаните се опитаха да ги удавят. Ала вечният огън изпепели горите и запълни цепнатините в земята. Нахрани се с мълниите и изпари океаните. И когато самото ядро на Авос стана част от пламъците на Мъртвата Зора, планетата просто се стопи в нищото. Но там отдавна не бе останал никой, който да страда заради това.

     Сектата на Онези, що бродят сред Страха се опита да предпази своите луни-близнаци, носещи се около ярката свръхнова Тарзин, със силата на телепатията си. Те нахлуха в умовете на безсмъртните войни, за да посеят семената на ужасяващи кошмари и зловещи халюцинации. Но там нямаше почва за техните умения. Вместо това те се натъкнаха на ужасяващите пламъци на хаоса, обгърнали съзнанията на легионерите в алчната си прегръдка. Неспособни да се защитят от бушуващия огън, Онези, що бродят сред Страха умряха за миг в съня си без да всеят ужас у войни, които не можеха да се страхуват, и без да имат време самите те да го почувстват. Луните-близнаци и аления Тарзин бяха погълнати от хаоса без съпротива.

     И тогава дойде последният свят. Под мрака на нощно небе, където самите звезди бяха погълнати от Мъртвата Зора, в земите на империя, над която слънцето никога повече нямаше да изгрее, армиите на Вечния отдаваха своя последен дар на стихията в душите си.
     Повелителят им обаче знаеше, че им предстои още едно завоевание, още едно последно изпитание преди Мъртвата Зора да изгрее в своята вечност и животът да разхвърли пламъка си из цялата вселена.
     И докато далеч зад него падането на Даламинската империя символизираше краха на последния бастион на съпротива срещу живота, Вечния пристъпваше по склона на Планината на Последния Ден. Домът на създателите. Онези, родили вселената и дали начало на всички неправди, които хаосът и светлината трябваше наново да прегърнат. Онези, които после я бяха изоставили завинаги, отказали дори да я погледнат.
     Върховете на планината бяха забулени в мъгли и Вечния знаеше, че те напускат този свят и свършват на място, което той нямаше силите да достигне. Но в него пламтеше животът и огънят бе на негова страна. Никой нямаше да се скрие от яростта му, а ако се опитаха, той щеше да ги чака до края на вечността и отвъд, докато не дойдат, за да се изправят срещу него. И да бъдат пометени.
     Вечния не се боеше от тях, нито желаеше смъртта им. Но тя беше неминуема, така както е неминуем ходът на времето, а той беше вестител на тази неминуемост. Това му стигаше. Вдигна ръце сякаш за прегръдка и изкрещя своето предизвикателство срещу небесата. Мълнии заудряха склоновете. Самата основа на Планината се разтресе неистово. Пламъци изригваха в недрата й, за да я изядат отвътре. Той отново изкрещя.

     И в този миг, докато последното живо същество в Даламин умираше и армиите надаваха триумфиращия си рев, възвестяващ края на вселената, в облачното небе се отвори проход и от него бликна светлина. Тя порази Вечния и се разля във всички посоки около него. Той с удивление осъзна, че светлината е по-изпепеляваща дори от пламъците на огъня, който го тласкаше през целия му живот. По-ярка и по-гореща от стихията в душата му. Очите му се разшириха, докато се сблъскваше с мощта, която идваше от мястото отвъд Последния Ден. Сила, неподвластна на живота и светлината. Сила, способна да потуши хаоса.
     Чуваше предсмъртните писъци на собствената си армия, виждаше в ума си как Мъртвата Зора се разпада на пепел, изгорена от огън, по-велик от онзи, който я бе създал. Егоистичен и жесток, пламък без страст и без живот. Но въпреки това по-могъщ от живота. Ставаше свидетел на това как в един кратък миг смисълът на цялото му съществуване се заличава. Без предизвестие, без шанс за борба. И докато тялото му се разпадаше и същевременно се издигаше във въздуха от свирепата сила, дошла от Последния Ден, за да разруши хаоса на живота, той вдигна своите топящи се очи нагоре, към тунела в небето...
     ... и видя лицето на истински бог.