Краят

     В продължение на векове бях бягал, но сега те ме хванаха....

     – Ти сам избра пътя си...
     – Нищо не разбирате, нито ти, нито онази кучка до теб..
     Въпросната кучка се усмихна и светлината на уличните лампи се плъзна бледа и призрачна по издължените и кучешки зъби.
     – Обясни ни тогава, приятелю...
     Засмях се, някак истерично, някак отчаяно, някак никак си.
     – Вие си отивате, можете да се смятате за отписани вече, хората престанаха да вярват във вас, дори тези, които все още твърдят че съществувате, го правят само за да привлекат внимание; и те не вярват, не виждате ли колко жалко е положението ви?
     Видях го как се намръщи, висок, с приятно лице, даже можеше да мине за красив, докато не се усмихнеше и не блеснеха вампирските му атрибути. Наистина тъжна история, аз щях да умра сега, а те вече бяха мъртви, в сърцата и душите на цели народи... аз щях да умра физически а те държаха във физическите си коруби мъртви души и чак сега почнаха да осъзнават, че може би невидимият затворник на тялото им отдавна е погинал зад плесенясалите и ръждиви решетки, останал сляп и глух за тихата си и утопична гибел...
     Юри разтърси глава и извади закривена черна кама..
     – Но тъй или иначе ти ще умреш!
     – Мда.. чудя се дали сега това ще ти достави това удоволствие, което убийството ти носеше, преди да разбереш, че си ходеща сянка..
     – Млъкни!
     – Антики... – засмях се хрипаво – ..преходни същества, дарени с такъв тих и неочакван край – тя ми заби силен шамар и докато падах, усетих кръвта, която се стичаше по бузата ми, паднах с гръб към тях и така успях да погледна ръцете си, господи колко стари бяха.. колко пясък от дълбините на времето бе изтекъл между тези сбръчкани пръсти, а сега.. сега щях да изпадна във вечно забвение, или щях да победя и да се отърва веднъж завинаги от бремето на отговорността пред боговете – моите създатели.
     – Аз... мога да ви покажа – обърнах се, застанал на колене, плюещ кръв, ги погледнах изпод вежди с надежда. Ася сякаш се готвеше да ми отговори доста невъзпитано, но Юри я погледна с очи в които сякаш за миг пробяга страха, ала когато после се обърна към мен, бе все същата маска от лед и смърт.
     – Опитът ти да откъснеш от сърцето на своя бог още няколко мига нещастен животец те прави жалък...
     – Просто елате с мен и вижте, после можете да ме заколите, няма проблем.
     Намигнах уморено и се затътрих далеч от вонящата крайна уличка, в която ме бяха хванали, чувах тихите им стъпки зад гърба си като сенки на окови, следващи своя затворник.

     Когато дойдох на земята преди векове, първо се заех със великаните и драконите. Накрая останаха само вампирите, но ето че се оказвам на косъм от провал точно с тези, които най-много презирах и желаех да премахна. Казват, че човек си оставял най-хубавото за десерт, дали за толкова години и у мен не проникнаха част от човешките привички? Твърде жалко..
     Спрях пред стълбището на безлична стара кооперация и се озърнах, за да видя как Ася и Юри стоят зад мен със скръстени ръце и лишени от израз лица.
     – Е?.. Да не ни докара до тук само защото предпочиташ да отдадеш живота си в тази дупка?
     – Не смятам, че има някакво значение къде ще умре човек, освен за романтиците може би..., както и да е качваме се на 3-я етаж...
     Изкачихме стълбите, заобикаляйки боклуците и се изправихме пред една овехтяла ерна врата, на която с червен спрей бяха изрисувани сатанински символи..
     – Изглежда обещаващо – Подсмихна се Ася и погледна към Юри, които беше отправил замислен поглед към вратата...
     – Мхмм.. – почуках 13 пъти и само след мигове пред нас се изправи домакина – прошарен, дребен човечец с нездрав цвят на кожата и похабена външност – всички от квартала го наричаха Бел.
     – Здрасти Бел, как я караш?
     – Ми не се оплаквам – опита се да се разсмее, но от гърлото му излезе не точно каквото се очакваше.
     – Тук двама приятели се интересуват от някои неща, свързани с вампирите, и се надявах ако можеш да ни помогнеш?
     – Да, да разбира се, но влезте, моля.
     Озовахме се в малък, уютен апартамент, чиито стени бяха окичени с всякакви окултни предмети, мрачни, прашасали гоблени с неясно съдържание, а другото беше дело на въображението ми и на сенките в ъглите.
     – Знам, че не е много подредено, ама не чаках гости, нали разбирате. – Той се обърна към нас и даже се усмихна, но каменните изражения на Ася и Юри го накараха да се извърне бързо към мен. – Е? за какво точно става въпрос?
     Видях как Юри помръдна главата и повдигна горната си устна, след което за секунди се озова върху мен и впи зъбите в шията ми. Почувствах само леко боцване и след миг всичко ми се стори адски спокойно и тихо. Можах да видя как Ася хваща Юри и се опитва да го отдели от мен, а Бел, треперейки стоеше опрял гръб в стената с отворена уста. След миг извика, изруга и падна на колене хващайки ме за главата.
     – Но това е невъзможно! – За миг се възхитих от куража му, но после с последните си късове съзнание разбрах, че той просто е объркан до такава степен от случващото се пред очите му, че не осъзнава заплахата. Светлината изчезваше, а думите се губеха, усещах как примката на смъртта бавно се стяга около сърцето ми. Но бях толкова спокоен. Може би имаше някакви вещества, които се инжектираха през зъбите на вампира, подобни на опиати, но боже, чувствах се страхотно... около мен имаше само розова светлина и красиви картини... последната мисъл, която мина през главата ми, беше, че в крайна сметка успях – победих! Доказах им, че дори и такива като Бел не могат да приемат мисълта за съществуването на вампирите като нещо естествено... смеех се ...о, боже, аз се смеех на портала на отвъдното, изпаднал в екстаз от победата..., но стига вече време е да се сбогувам....та ..сбогом..боже колко ми е весело!
     Бел се изправи и избърса кръвта от ръцете си в черна кърпа..
     – А си мислех, че е неуязвим за атаките на такива като вас.. – Ася не обърна внимание на мърморещия и клатещ учудено глава Бел, а се обърна към Юри ядосано:
     – Значи за това си мислел, преди да влезем кучи сине! – Юри я погледна и повдигна вежди неразбиращо.
     – И какво толкова?
     – Ами ако наистина беше неуязвим!
     – О я стига, това си го мислеше само Бел..
     – В книгите... – Бел се опита да започне нещо, но Ася се развика на Юри..
     – Можеше да ми кажеш! – Юри се разсмя и отиде да потърси нещо за пиене в кухнята. След минути се върна почти едновременно с Бел, който разлистваше напрегнато една книга, едвам не се спъна в трупа на пода и като се обърна със смях към двата вампира рече:
     – Та той наистина е бил неуязвим, о господи уви, единственото което можеше да му се случи, е да се наложи да си изцапа дрехите със собствената си кръв..
     – Но тогава... не разбирам защо умря!?
     – Това е най-забавното... – разсмя се Бел и очите му се насълзиха – Той е повярвал, че е изпълнил мисията си!
     Ако аз наистина бях такъв, за какъвто ме мислеше, и ти го бе нападнал пред мен.. то сега всички вампири щяха да са изчезнали в небитието. Завършвайки предопределената си задача той изгуби основание за съществуване и ето, сега го няма – Бел продължаваше да се тресе от неконтролируем смях – Е мамка му! Прецакахме боговете!