Страх

     Беше гледал тази гора, беше мечтал за тази гора, страхуваше се от нея, вярваше в нея. Тя беше единственото останало "истинско" нещо в заобикалящия го свят. Светлини, светлини, лицемерие, глупост, а тя, гората, беше Истинска – тъмна, стара, романтична. Странна предстaва имаше той за романтика, поне според повечето хора, не че я беше споделял с много хора. Той знаеше, че "романтиката" за тях са рози, залези и вечери със свещи – все неща, които според него бяха фалшиво излишни. Не, че нямаше красота в тях, но не това разбираше той под романтика. Нещо древно, нещо страшно, нещо истинско, та може би дори и вечно...
     Омръзна му, не издържа.
     Тя се промени, а той вярваше, че я обича. Тя беше красива, тя го разбираше, а след като заживяха заедно, се промени. Не искаше да мисли за нея.
     А в службата, там беше пълно с подлизурковци, хора потъпкали принципите си, стремежите си, вярата си в името на парите. Пари?! Те никога не бяха били най-важното. Не до толкова, че да спре да търси. Знания, към това се стремеше той, а парите не можеха да му ги предоставят, не в чистата им форма. Да, парите значеха книги, но парите не значеха ум.
     Семейството, то си беше отишло. Само спомените живееха в душата му, а спомените го нараняваха, разпукваха маската. Зад нея беше той, а може би още една маска. Животът те принуждава да си с маска. Така е по-лесно, маските са удобни. Хората не понасят истината, твърде са зависими, за да получат истината.
     Затвори внимателно вратата след себе си. И излезе от кооперацията, в която живееше.
     Вървеше по улиците на градчето, а вятърът се блъскаше в лицето му, объркваше косата, свиреше някаква забравена мелодия, забързан между сградите. Вятърът беше хаотичен.
     Той не харесваше вятъра.
     Забърза малко крачката си, може би в опит да се постопли, несъзнателно беше вдигнал яката на ризата си. Стъпките му отекваха глухо. В покрайнините беше пусто по това време на денонощието. Стигна до последната улица, преди да навлезе в гората. Огледа се, покрай него профуча кола.
     "Твърде бързо караш. Може би скоро ще умреш. Може би е по-добре да е в катастрофа, отколкото прикован за леглото"

     ***

     Там цареше мрак. Не като онзи, когато загасиш всички лампи в жилището си, даже не като този, когато си на хижа в планината, не и като мрака в кошмарите. Този мрак беше плътен, реален и студен. Беше истински тъмно. Тъмнината сякаш се просмукваше в него. Не виждаше нищо. Колкото и да се опитваше да налучка, да уцели, да се довери на усета си, не се получаваше. Тъмнината беше гъста като мастило, но въздухът беше студен и пропит с мириса на пръст, на гнили листа, сякаш на животни... Въздухът беше жив.
     "Внушавам си. Какво очаквам от нея. Тя е като света, тя е светът, ние сме като света – всичко е променено. В какво вярвам аз, че тук ще открия романтика!? Каква романтика, като зад мен има светлина, има шосе, има движение.
     Звяр, дух, древен живот – дори и да е имало нещо то отдавна е заспало, умряло или изчезнало. Никой не вярва вече в такива неща, за какво да съществува такова нещо.      Даже не мога да умра както искам. Няма за какво да умра. Лесно е да умреш, в този фалшив свят просто няма за какво да се умира.
     Болест, старост или някой терорист да ме гръмне в самолета, на поредната командировка. Поне командировката ще се превърне в нещо интересно".
     Иронията беше част от него, дори в този момент тя не си отиваше. Стремеше се към смъртта, и дори този път, когато тя беше желана и търсена, той се отнасяше към нея с известна доза неверие, любопитство. Търсеше покоя, търсеше нещо съвършено и истинско, красиво с окончателността си, с неизбежноста си. Но някъде в съзнанието му се прокрадваше мисъл, че може би не няма да е така...
     Подхлъзна се. Започна да се свлича и падна по лице в някакво дере. Беше мокър и кален. Изправи се. Ядоса се и започна да опипва пътя пред себе си. Това имаше известен ефект, но след няколко минути предпазливост и опората на стволовете на дърветата, един от тях сякаш поддаде и той започна отново да пада.
     Шумеше вода, явно се оказа до реката. Изправи се и започна да върви покрай нея. Не беше приятно да върви по каменистия и неравен бряг, но поне нямаше дървета.
     Крак пред крак. Шум на неспирна вода. Опиянение от миризмата на пръст, на мъх, на нощ. Свобода ... това ли беше свободата? Да крачиш в тъмното, да си сам и мръсен? Това ли беше древното, страшното и вярното? Сега това нямаше значение. Умът му беше чист. Кристален, ясен и хладен. Той следваше инстинкта си, налудничавата идея, която се беше появила от нищото. Вървеше и чакаше да се случи. Да намери това, за което бе дошъл до тук. Да се изправи срещу себе си, срещу страха си, да постигне спокойствието и блаженството на духа.
     Реката започна да се спуска някъде в ниското. Той ускори крачката си, подгонен от вятъра и примамван от мрака, който го обгръщаше. Тишината бе съвършена, не се чуваше нищо друго освен биенето на сърцето му и ромонът на водата. След няколко минути вървеж шумът на водата изчезна. Сърцето му също замълча. Дъхът му се превърна в мъгла. Времето спря. Вятърът се скри. Нагази в дълбока и мокра трева, реката като живачна линия прекосяваше поляната. Почувства нечие присъствие зад гърба си, обърна се, но не видя никого, нищо. Продължи да върви. В тила си усети нечий топъл дъх, след миг ужасна миризма на гнило и леш се блъсна в лицето му. Той започна да върви още по-бързо. Пое си дълбоко дъх. Нямаше нищо, не почувства нищо. В гърлото му остана някакъв кисел привкус. Внушаваше си. Една крачка, две, три, десет, двайсет... През разрошената му и влажна коса преминаха като гребен три нокътя. Той ужасен започна да тича през поляната. Дъхът на гнилоч отново се блъсна в носа му. Продължи да тича. Някакво коренище се оплете в краката му и той се просна на мократа трева. Затвори очите си. Стисна зъби, за да не изкрещи. Започна да брои на ум. Нищо не се случи, нищо нямаше намерение да се случва. Спокойствие се възцари на поляната. Тишина. Отвори очите си и потъна в звездите и небето. Дъхът му – мъгла. Сърцето – нямо. Вятърът – спи. Покой. Поизправи се и опря ръце на тревата. Ноктите отново минаха през косата му. Вцепени се. Преминаха през тила му, спуснаха се по гърба му. Това му заприлича на милувка. На някакво извратено усещане за нежност. Само една идея по-силно и тези нокти щяха да оставят дълбоки драскотини в кожата му. Ноктите започнаха да изучават лицето му, преминаха през очертанията на носа му и се спуснаха към гръкляна му. Разпраха ризата му с хирургическа прецизност. Студът го прегърна. Създанието сякаш го събличаше. Ноктите преминаха през гърдите му, спуснаха се към корема и слабините му. Паниката заплашваше да вземе връх. Искаше му се да стане и да побегне. Но не успя дори да премигне. Сякаш тялото му беше вкочанена обвивка, а съзнанието му живееше свой живот някъде над главата му. Почувства топлият вмирисан дъх в лицето си.
     "Целувка. Съблазън."
     Трябваше да избяга. Трябваше да се махне оттук. Не можеше да си обясни защо. Не му се случваше нищо лошо, но не издържаше да не вижда какво е то, не можеше да види очите му, ако въобще имаше очи. Да крещи, да моли, да стои...
     Не, той се изправи и в следващия миг се оказа проснат по корем на земята. Ноктите вече не бяха нежни, а той не можеше да помръдне ръцете си. Като бръсначи те рисуваха по гърба му някаква извратена и брутална кървава татуировка. Топлият език събираше заедно капките кръв. А дъхът караше драскотините да се превръщат в разяждаща болка. Опита се да се обърне, да види срещу какво трябва да се изправи. Не успя, сякаш самият въздух се беше сгъстил и го затваряше в себе си. Изтънченото мъчение продължаваше. Ноктите вече рисуваха по ръцете му. Той усети краката си някак свободни и помисли, че може да изрита създанието. Нищо – само сблъсък със стена от мъгла.
     В някаква част от ума му, необсебена от страха, се появи проблясък. Нали за това бе дошъл дотук, за да се сблъска с истинското и древното. Нали това търсеше, нали това викаше? Би трябвало да се отпусне и спокойно да изчака края на ритуала, който се случваше върху него. Опита да се успокои. Болката в раните започна малко по малко да изчезва. Мъглата започна да се отдръпва. Ноктите спряха. Той пое дълбоко дъх. Преброи на ум до десет и се изправи. Беше жив, беше прав и дишаше. А сега какво?
     Почувства две студени ръце върху раменете си и дъха на мърша в лицето си. Побягна. Страхът го сграбчи за гърлото и всякакви рационални и целенасочени обяснения изчезнаха. Той искаше да е жив, да е прав и да диша. Искаше да вижда слънцето, искаше да вижда и очите, и дъха на мента искаше. Започна да лази нагоре по дерето. Когато усети равна повърхност под краката си започна да върви бързо с изправени пред себе си ръце. Умората се изцеди от тялото му и той копнееше само да достигне асфалтовия околовръстен път. Не знаеше колко бе тичал, колко бе падал, колко бе крещял, но когато видя фаровете на някакъв преминаващ по шосето автомобил, се срина в пръстта. Горещи сълзи започнаха да капят по лицето му. Създанието изкрещя и той загуби съзнание.

     В следващият момент всичко беше свършило, а може би не беше започвало. Сякаш някой изтри съня от очите му, обля го със студена вода или посипа лицето му със сняг. Отвори очите си и бистрият му поглед започна да разглежда стаята в която се намираше. Бледосини стени, бледосини плочи по пода, на стената срещу него имаше часовник, рекламиращ сироп против кашлица, на масичката до леглото му имаше купа с плодове. В ръцете му имаше тръбички, маркучета, а около него кротко си пиукаше някаква апаратура. Ясно бе, че се намира в болница, но какво правеше тук при положение, че се чувстваше повече от добре. Часовникът сочеше един и трийсет сутринта. Тишината беше непоносима. Плътна и тежка, почти материална. По филмите беше виждал как пациентите, внезапно оправили се, изскубват всичко по себе си, но той реши да не рискува. За да стърчат от него всичките тези неща, явно имаше за какво. Отново затвори очи, нямаше нищо интересно. Отегчаваше се от гледката около себе си. Тъмнината го изпълни с покой, а някъде далеч в съзнанието му започна да изплува образ. Усети течащата вода по лицето си, хладният и кристален вкус в устата си. Погледна пръстите си на бледата лунна светлина и видя тъмнината по тях – кръв, неговата собствена кръв. След това нямаше нищо. Само бледата синя стая и пиукането на апаратурата и влудяващото цъкане на сиропеният часовник.
     Не можеше да разбере как така е попаднал в болницата и какви са тези спомени за тъмнина и кръв върху ръцете му.
     Чувстваше се изпълнен с живот, енергията направо избиваше през порите на кожата му, затова го влудяваха всички тези звуци. Искаше да стане, да излезе оттук. Да види жена си, да види колегите си. Кой знае какво се е случило в службата. Проектите, повишението. Без него няма как да получи кредит от банката. Къщата, която искаше да има в планината... Как е успял да остави живота си на произвола на съдбата?
     И въпреки това лежеше, здравият разум надделяваше над емоциите и чувствата му. Наложи се да се отпусне, да прочисти съзнанието си, да се опита да се успокои. Нямаше смисъл да мисли за "проблема", трябваше да мисли за "разрешението" му. Сутринта някой щеше да дойде, някой може би щеше да мине дори след няколко часа, а може би след няколко минути. Щеше да види, че състоянието му се е подобрило.
     Разговорът беше неизбежен, прегледът след това – също и той щеше да излезе навън, да вдиша дълбоко мръсния въздух и да се гмурне в живота си. Негов си беше, той го беше избрал такъв. Добър или лош, само него имаше.

     След известно време скитане из мислите, той се унесе, потъна в крехък неспокоен сън.
     Сякаш сънуваше, същевременно всичко, което се случи в съня му, изглеждаше странно познато, преживяно. Усети в съня си страх, който не бе изпитвал никога приживе. Страх, който го сграбчи за гушата, стисна в шепа сърцето му и напълни очите му с прах. Забули съзнанието му с мъгла и всичко около него се превърна в плътна и тъмна тишина. Не виждаше накъде бяга. Не знаеше къде иска да отиде, единственото, за което копнееше частицата останало светло съзнание, беше глътка въздух. Просто глътка спокойствие, глътка сигурност и опората на асфалта под краката му.
     Изплаши се, както никога досега. Усети страха да потича през вените му. Страх от неизвестното, страх, че не знае какво го чака отвъд, страх, че ще изгуби каквото има и е постигнал. Нищо, че не беше кой знае колко много, нищо, че не бе кой знае колко чисто – беше негово. Сам беше избрал този живот. Направи още една объркана крачка и започна да пропада. Секунда, две, три, четири... нищо.
     Отвори очите си. Сиропеният часовник показваше едва два и половина. Само един час бе изтекъл. За него бяха минали години.
     Не му оставаше нищо друго, освен да продължава да лежи и да съзерцава пътя на минутите.
     Започна да разглежда дланите си. Бяха чисти и меки. Някой се беше погрижил за тях. Беше ги измил грижливо, намазал с мехлем. Никога не се беше замислял, каква грижа полагат за пациентите си болничните заведения. Що за човек бе този, който беше обрекъл целия си съзнателен и значим живот на други. На хора страдащи, умиращи. Колко ли смърт беше минала през тази стая? Колко човеци бяха поели последният си дъх на това легло. Това не беше болница, това беше място, където животът идваше и си отиваше. Място, където животът беше издигнат в култ. А смъртта беше просто констатация. Час, минута, дата, година. И толкоз. Смъртта беше цифри, никакъв дълбок философски и извисен смисъл нямаше в смъртта.
     Явно той бе потърсил смъртта по някакъв начин, щом сега лежеше тук и разглеждаше чистите си длани.
     Нави ръкавите си, ръцете му бяха покрити с драскотини. Такива каквито оставяше котката му, когато беше дете и си играеше с нея. Но тези драскотини изглеждаха много по-дълбоки, много по-широки. Все още възпалени, но кожата около тях имаше вид на абсолютно здрава.
     Погледна краката си. Синини, ожулвания. Сега почувства болката в гърба си. Започна да опипва главата си. Усети под пръстите си съсирена кръв. Какво се беше случило с него!?
     Едва ли би могъл сам да се докара до такова състояние. Той не бе от хората, които експериментират с новоизлезлите наркотици. Нямаше желание да се вкара сам в затвора на съзнанието си. Не искаше да живее в халюцинации. Само това му дойдe в главата.
     Оставаше борбата. Беше се борил с някого, с нещо, за живота си може би. Щом беше в болница...
     Започна да прехвърля думата в устата си, в мислите си. Живот, живот, живот... Звучеше му сладко, звучеше му като даденост, звучеше като игра, като очакване. Звучеше му скъпо. Живот, борба... Без него какво, опита се да си представи какво ще прави ако сега, след няколко секунди, писукането на апаратите изчезне. Ако то се превърне в равна линия. Там, след това, нямаше нищо, само страх, неизвестност. Изход!? От какво изход, та той сам беше решил да живее. Той беше градил живота си.

     Някой го докосна нежно по рамото. Отвори очите си. И потъна в нейните очи. Усмихнати, светли и сини. Слънчеви. Нейните очи. Зарадва се на очите й. Зарадва се на нежния й допир, на ментовия й дъх. Устните й бяха коприна.
     И тогава тя започна да плаче. Сълзите се стичаха по страните й, а от устата й не изчезваше усмивката.
     Тя започна да разказва. С треперещ глас изясни всичко. Той бил излязъл и не се прибрал много време. Тя не издържала и след като изчакала първите лъчи на слънцето отишла да го търси. Започнала да обикаля всички улици на града. След това излязла в периферията. Стигнала да шосето на края на града и там го намерила проснат на шосето. Мръсен, кален, целият в кръв, а в ръцете си стискал туфи трева. Толкова силно се вкопчил в тях, че на докторите им било трудно да разтворят пръстите му и да почистят набилата се в ноктите и кожата му пръст.
     Спря да плаче и започна да целува лицето му. Не спираше да мълви, че е жив. От нейните уста думата звучеше още по пълно, ясно и силно.
     Сестрата дойде с нея, както и един изглеждащ авторитетно възрастен човек, целия в бели дрехи. Но не стандартното болнично облекло. Скъп бял ленен костюм. Няколко минути се суетяха около апаратите. Докосваха го и му задаваха въпроса дали го боли. После всичко свърши. Той подписа една купчина документи и стиснал здраво ръката й излезе от мястото, което посреща и изпраща живота.

     Слънцето докосна кожата му, а вятърът се зарови в косата му. Той пое първата си осъзната глътка живот.

     Вилата в планината беше красива, не много голяма, с голям двор и опасана от висока каменна ограда. След като слънцето се скри зад върховете на дърветата, той заключи солидната порта и се намести в удобния люлеещ се стол, тя донесе две чаши топъл чай, а внукът им се настани в скута й и той започна да разказва приказката за човека, който не знаел какво е животът.