Завесата пада
Мрачните империи, част II

     Демоните изпълваха равнината от край до край. Армиите им се носеха бясно на север, дългите колони се разтегляха с километри, строевете се разпадаха, а ранените биваха зарязвани назад. Армията бягаше, отстъпваше под призива на своя господар. Обвити с черни брони, високи по два метра, грозни и смущаващо човекоподобни, те се носеха напред с голяма скорост, оставяйки десетки метри назад за минута. Мускулите им лъщяха под ярката слънчева светлина, а оръжията им блестяха със зловещ блясък, оформени причудливо и оплискани с кръв. Преди не повече от три дена се бяха сразили с последните останки от армиите на Меча на световете. Опитът на Повелителя на приказките да ги изненада в долината на Глътка се бе провалил и хората му бяха платили с кръв. Елитните отряди на демоните заедно с чудовищните Баргести бяха изтласкали противниковата войска от укрепената им позиция в средата на Глътка, където стените й обхващаха дълбокото корито на река Сини води(макар вече да бяха червени). Летящите Триплети бяха спечелили битката с въздушните командоси на Повелителя, а магьосниците им бяха отблъснали рицарската кавалерия, която осъществи самата засада. Докато безчетната пехота размазваше конниците на кървави мръвки в стените на Глътка, могъщите бойни чудовища разбиха фронта на основните човешки сили и позволиха на по-бързите поделения да ги обходят в тил и да ги заклещят, докато и останалата част от ордата се изсипе навън. Веднъж обкръжени и то на равно поле, на приказните армии им оставаше само да мрат.
     Магьосниците им бяха далеч по-малобройни и слаби, но Повелителят бе освободил пълната мощ на Приказния камък и бе удавил демонските армии в кръв. И въпреки това хората нямаха надежда и гинеха с хиляди. Накрая бяха останали едва двеста души, събрани около Повелителя. Почти си бяха пробили път навън, но тогава демонските властелини вкараха в действие тайното си оръжие... Третото чудо, единственото от Осемте, които хората не бяха си възвърнали през войната преди повече от три века. Използвайки мощта му, те бяха съумели да повалят изтощения Повелител и в мига, в който Приказният камък бе изпаднал от ръката му, магьосниците го изтласкаха в едно друго измерение, преди да е използвал Змейово Око, могъщият си меч. Мощта им обаче не бе могла да го удържи достатъчно дълго. Сега той отново се бе освободил и яростта му беше ужасна. Застигаше ги неумолимо като смъртта и не се знаеше що за ужаси би могъл да сътвори в гнева си.
      Затова сега армията отстъпваше, водена от могъщите си Лордове, страховити гиганти, несломими в битка. Те бързаха към мрачния си господар, към жестоката сила, която ги бе покорила. Бързаха, за да й предадат безценната си плячка, самият Приказен камък. Бързаха, но той ги застигаше...

     ***

     Повелителят на приказките се носеше през една гора, просто следвайки просеката, издълбана от демонската паплач. Раменете му бяха превити, а обичайният несломим огън в очите му беше убит и задушен. Твърде много смърти тегнеха на душата му и го обвързваха с невидими вериги, по-тежки от всичко друго на земята. Десетки, стотици хиляди хора бяха загинали в опитите му да се освободи от кладенеца на Последното отвърстие в Блар-Тахт. Само месец, след като се измъкна, бе навестил старите си съюзници от Щита на световете. В един облачен ден, в който съветът на Щита се бе събрал да обсъди назряващата опасност от война с Лигата на Реда, Повелителят на приказките бе задействал старите си магии и бе срутил великата Кула на Аналите, високото десет километра сърце на Щита. В пепелищата освен едни от най-могъщите владетели на Приказните светове бяха останали писмените хроники на човешкия род и над един милион човешки същества, половината от които бяха най-верните на стария съвет войници.
     В този мрачен за човечеството ден на света на Аналите бяха нахлули легионите на Реда, а по същото време Повелителят бе иззел контрола над обърканите армии на Щита, разквартирувани в околностите на Кулата и бе основал Меча на световете, новото обединение на Приказните светове. Това бе сложило началото на най-кървавата и безумна война за последните три века история. Конфликтът бързо се бе разпрострял, обхващайки десетки светове. Когато Черният рицар прие душата на Хелън Трейхелън и поведе силите на Смъртта в негова подкрепа, Повелителят премина в настъпление.
     Спомняше си добре лудостта, която го обзе тогава. Беше един от най-великите стратези на своето време, но никога не бе използвал уменията си по подобен начин. Играеше си с противниковите сили, заклещваше ги в капани, подлагаше ги на безмилостни кланета. Ни една от двете страни не вземаше пленници в тази война, поне не с цел размяна. Мирното население страдаше най-много. Цели светове бяха оставени пусти и потънали в руини. Всеки град, който пленяваше, изгаряше до основи. Всяка държава, която покореше, съсипваше. В сърцето му нямаше пощада за тези жалки пародии на човешки същества, които живееха в Лигата. Те го бяха оковали и затворили! Бе забравил, че и те са хора...
     "Сам се погубих... Боже, прости ми!"
     Спомняше си още деня, в който демоните бяха нахлули отново в приказните светове, помитайки без мяра и пощада. Древният враг, тези, с които беше призван да се бори... О, безмерна гордост! О, проклета слепота! Беше решил, че после ще се справи с тях. Бе забравил кой е...
     В една проклета утрин самият Император пристигна в лагера му, върховен жест на доверие. Идваше с предложение за мир. Завари Повелителя седнал на трон от кости. Костите на неговият народ, на жертви от Лигата на Реда, огромна и призрачна купчина, в която стенеха оковани души. И въпреки това преви коляно и предложи да сложат край на тази безсмислена война и да обединят сили пред общата заплаха. Всичките му съветници, всичките му съюзници и приятели го убеждаваха да приеме това предложение и да преглътне гнева си. Всички, освен Черния рицар, разбира се. Що за лудост... Да послуша един от най-старите си врагове. Но сам бе потърсил съюза му, трижди проклет да е дано.
     В онзи прокълнат ден, когато поби главата на Императора на кол и окова душата му в Змейово Око, умря и последната надежда на Приказните светове за спасениe. Половин година по-късно вече бе пред портите на Блар-Тахт, а Лигата на Реда бе рухнала и бе останала в историята заедно с пакта за Светлото бъдеще, основал Щита на световете на Аналите.
     След едва двумесечна обсада градът отвори портите си пред него, а той го подложи на огън. И когато дворецът рухна в пламъци, а последните викове на загиващите жители на една империя заглъхнаха, чак тогава той се спря и се запита: "Защо?"
     Огледа се и видя около себе си само пепелища. Видя обезверени и прекършени воини, загубили вяра в него и в себе си, но нямащи къде да отидат. Видя чудовището в черна броня, което яздеше най-близо до него, и извратените неживи създания, които бяха най-верните му воини. Видя трупове и видя безкръвната усмивка на Смъртта, чу презрителния смях на Лордовете на Хаоса. Беше ги сразил всичките, бе спасил Световете от десетки врагове, за да ги погуби сам. И бавно осъзна, че овладяването на Приказния камък погрешно бе оправдало страховете му, че не е истински Повелител, а само заместник на убития наследник. Беше си останал простосмъртен.
     Още там, сред пепелищата, потъпка съюза си със Смъртта и поиска обратно невястата на Черния рицар, душата на Хелън Трейхелън, която самият той вероломно бе предал и обрекъл на вечно проклятие. Сразиха се насред лагера, пред смълчаните погледи на смъртни и Сили. Змейово Око се изправи срещу Пръста на Смъртта* и сблъсъкът им разтърси континента. Три дни и три нощи се биха, преди в новата зора на деня Повелителят да го срази и да освободи окованата душа. Поборникът на Смърт се оттегли, ранен и разпенен, заедно с цялата си армия в неизвестна посока, но с него щеше да се разправя после. С едва сто хиляди души, последните останки от могъщата си войска, той пое, за да се срази с едномилионната армия на демоните. Това нямаше да е продължителна позиционна война с участието на десетки по-малки армии, а кратък, но кървав сблъсък на едно поле, на което щеше да се реши всичко.
     "Както преди три и половина века се сразиха Властелинът на небесата и демоните. Тогава тази схватка донесе живот и надежда за Световете. Преди три и половина дена обаче аз им поднесох смърт."
     Яздиха продължително през пепелища и руини, за да се сразят с демоните. Разрухата, която видяха навсякъде обаче уби духа им и те влязоха в бой без надежда за победа. И загубиха. Повелителят бе станал свидетел на смъртта на последните си приятели. Навсякъде другаде името му се произнасяше с проклятие, обикновено като последен дъх на окървавени устни. Световете бяха рухнали, нямаше вече обединения. Най-могъщите армии се бяха избили в оказалата се братоубийствена война и владетелите бяха паднали. Сега всеки се биеше срещу всеки, за да се наложи в хаоса, демоните шестваха победно. Нов Тъмен век се спускаше, както след войната на магьосниците, но този път може би никога нямаш да излязат от него.
     А за Повелителя бе останал само дългът. Дългът да се бори до последно с демоните. Дългът да си възвърне Приказния камък, за да може да изчерпи мощта му, тъй че цикълът да се затвори и да се въздигне нов Повелител. Усещаше обаче как вече смъртта разгръща тъмния си шлейф над него и как покоят на забравата го приближава. Идваше последната битка и той не мислеше, че ще я преживее. Но това не го натъжаваше. Спря се и се заслуша в тихата музика на вятъра. Той пееше скръбната симфония на болката, превърнала се в химн на земята.
     "Световете се гърчат в болка. Земята загива, магията рухва. Скоро Хаосът отново ще се възцари. Тези земи ще се върнат там, откъдето започна всичко. Краят идва. Провалих се. Но не ще се предам!"
     Вдигна глава и изкрещя към небесата:
     – Не ще се предам!!! Не съм свършил още, а завесата не е паднала** !
     А върху него закапаха първите капки на дъжда. Небесата плачеха с кървави сълзи.

     ***

     Пътят му го преведе през диви гори и обширни равнини. Те до една бяха пусти и носеха печата на опустошението. Спря се, когато достигна Храма.
     Видя го от върха на един висок хълм, гротескна постройка, извисяваща се сред пустошта като малка планина, изградена от грозен черен камък, неравна и неправилна. Около този Храм се беше ширнала демонската армия, изчадията бяха като точици пред далечната грамада. Видя дима на жертвените клади, който се издигаше нагоре в небесата и видя как от тълпата се отдели една по-едра точка и положи нещо в основата на Храма. Повелителят имаше добра представа що за дар може да са поднесли демоните на тази нова сила. В мига, в който цялата орда се вдигна и затича отново на север Повелителят вече бе хукнал надолу.
     Докато тичаше, бързи мисли прорязваха съзнанието му. Този нов храм явно принадлежеше на новия господар на демоните. Но кой ли бе той? Малцина знаеха, че зад инвазиите на демоните в приказните светове стои едно същество, наречено Легион. От дълги векове се бе предполагало, че демоните живеят на свой собствен свят, смяташе се, че са го превърнали в нещо като кошер. Неколцина храбреци дори бяха стъпвали на него, често за да не се завърнат никога. Този свят обаче всъщност бе самият Легион, а демоните бяха неговите деца или по-скоро творения, живи оръжия, които той използваше срещу Приказните светове. При сблъсъка си с Лордовете на Хаоса Повелителят бе разбрал, че в зората на света, когато времето потекло и били създадени вселените на Реда, силите на Хаоса загубили достъпа си до тях. Затова когато драконите решили да се покорят на Реда и извършили своята измяна, те побягнали в новосъздадената Приказна вселена и останали недосегаеми за Лордовете.
     В беса си срещу световете, приютили жалките хора и омразните дракони, те създали Легион, рожба на Хаоса, но сътворен по законите на Реда, и го изпратили в близост до границите на Приказната вселена, за да може като един своеобразен тумор да донесе краха й.
     Хиляди години те тайно осъществяваха връзка с него и му нашепваха плановете си. Но с това се свърши по време на Войните на Хаоса, когато силите на Хаоса и подчинените им демони бяха сразени и прогонени. Тогава Повелителят и мнозина други бяха решили, че с демоните е свършено и дълго време те няма да се месят в делата на приказните създания.      Но сега се бяха завърнали, а Легион явно бе сключил нов съюз.      Повелителят бавно спря пред входа на Храма. Той бе единственият отвор в цялата монументална структура. Зловещите му извивки и назъбената арка му придаваха вид на гладна паст, зейнала пред нещастните си жертви. Тринадесет черни стъпала водеха към нея, а две зловещи и безлики статуи, вдъхващи страх с присъствието си надвисваха от двете й страни.
     Повелителят изкачи стъпалата и се спря под зъбите на звяра. Усещаше Приказния камък в дълбините на Храма. Чакаше го, но не беше сам. Взря се в танцуващите сенки в мрака, лежащ пред него. Огромна сила се бе стаила тук, готова да го погълне, щом направи първата крачка навътре. За миг го обзе безумното желание просто да зареже всичко и да се измъкне оттук.
     – Усещам те. Излез.
     Сенките се размърдаха в отговор на смелия му призив и сякаш станаха по-материални.
     – Повелителю на приказките. Кукловоде. Рицарю на реда. Добре дошъл. Очаквах те. – пошепна тих глас.
     – Кой си ти, който криеш лицето си от мен?
     – Някои ме наричат Боже. – изкиска се създанието.
     – Ти не си моят Бог. Кажи ми истинското си име.
     – Аз съм Богът на Страха и това не можеш да го промениш.
     – Ти не си бог.
     – Може. Но имам силата на такъв, така че всъщност няма значение какво съм, нали?
     – За мен има. Пленил си нещо, което ми принадлежи. Искам Приказния камък.
     – Боя се, че това не мога да ти дам. С неговата помощ мога да постигна много неща.
     – Значи ще се наложи да те унищожа.
     – Виж, това не вярвам да сториш, Повелителю.
     Повелителят бавно извади Змейово Око. Мрачни вълни пробягваха по повърхността му, а рубините на дръжката му, зениците на Змея, блестяха с кървав блясък. Вятър полъхна от дълбините на Храма и изду плаща му.
     – Спри се човече, преди да си сторил голяма глупост. Защо насилие да е решението? Ти и аз можем да бъдем добри приятели...
     – Не ще се съюзя с тоя, който използва демони, за да вършат черната му работа и се нарича "Бог на Страха".
     – Глупав човеко! Можех да помета армията ви с лекота, ако не се боях, че ще унищожа Приказния камък! Но слушай. Ако не съюз, то поне мир. Отстъпи сега, докато можеш. Ще загубиш Приказния камък, вярно, но аз мога да ти отстъпя други, могъщи артефакти в замяна. Въведи ред там, където управлява хаоса. Спаси Приказните светове. Твоите цели ще ми послужат добре. Аз може и да съм зло от гледната точка на простосмъртните, това признавам. Но съм по-малкото зло. Дори сега на един далечен свят сестра ми, Богинята на Болката, събира своите слуги, хора, които са загубили всичко и им е останала само Тя. Диваци, те вече не приличат на човешки същества. Сестра ми ще ги използва, за да вдигне война и да донесе болка и смърт на световете. Другата ми сестра, Богинята на Отчаянието, е освободила страшен Звяр, от който не можеш се спаси. Той ще унищожи надеждата на хората. А Черният рицар се е скарал със Смъртта. Събрал е верните си воини и се готви да щурмува Планината на героите, където се възнесе и душата на Хелън Трейхелън. Можеш ли да си представиш ужаса, който ще предизвикат глупавите му действия? А сега си помисли за мен. Аз нося на хората страх, да, но те са ми необходими живи, за да го изпитат. Аз съм на практика най-либералния сред роднините си. Не ми трябват ни трупове, ни прекършени, безмозъчни същества. Какво е малко страх пред смъртта? Помисли хубаво, Повелителю. Какво ще кажеш? Ще има ли мир между нас?
     – Може и да си прав, Боже на Страха. Първо ще трябва да разчистя гнилите ябълки от Приказните светове. – Повелителят бавно сведе меча си, а после го надигна и се ухили:
     – И понеже съм глупав простосмъртен, смятам да започна с теб! – и пристъпи в пастта на звяра с ведра крачка.
     Сенките се отдръпнаха някак объркани пред него и той закрачи напред и заговори:
     – Смятам, че нито ти, нито сестрите си сте богове. Вие сте просто отломки от Войната на Хаоса, свободна сила, останала след края й. Времената са такива, че вие печелите мощ, но това не ви прави богове. Рано или късно ще паднете и това ще е краят ви. Ти нямаш силата, за да ме сразиш, "боже".
     Тогава Богът на Страха изрева с животинска ярост и се нахвърли върху него и го помете, както бурята помита прашинка. Повелителят отхвърча чак до входа на Храма и там се надигна, докато малките камъчета, пръснати из облеклото му затваряха раните му и караха сърцето отново да забие. Избърса бавно кръвта от устата си и се взря мрачно в беснеещите сили.
     – Естествено – промълви – Може и да греша. – и нападна.

     ***

     Дълги часове продължи схватката, Повелителят се сражаваше за всяка крачка, нанасяйки зверски удари със Змейово Око и различните артефакти, които бе събрал през годините. Никога досега обаче не бе срещал такъв противник. Богът на Страха го засипваше с магия, запокитваше слуги от сянка срещу него и го нападаше с меч, изкован от чиста енергия. Разкъсваше душата му с видения и изваждаше страховете му на показ. Повелителят обаче бе преживял всички и нямаше какво да губи. И продължаваше...
     Проби си път до самото сърце на Храма, където на висок пиедестал бе положен Приказният камък. А зад него се бе свила безлика фигура, неясна сянка шепот зад гърба в мазето, тихо ръмжене в мрака. Повелителят се взря мрачно в свитата фигура.
     – Казах ти. Не ще допусна ти да ме победиш.
     – Горд и до края, а Повелителю? – изсмя се ехидно сянката – Силите ти свършват, докато моите не. Ще ме сразиш тогава, когато страхът отмре от хорските сърца. А това не ще се случи никога.
     – Хората винаги побеждават страха, сянко, всеки ден. От най-малкото дете, та до стареца на смъртния си одър. Ние сме по-силни от теб.
     – Но не сега. Не сега. Днес царствам аз, дори над теб, Прекършени. Ще умреш, а хората ще те проклинат за вечни времена.
     – Вече опита този номер. Не минава. Нямаш с какво да ме уплашиш.
     – Дори с това? – и с грозна насмешка Богът на страха духна срещу него и вятъра задуха и зашепна в ушите му. И той чу шепота на душите, на скъпите си приятели, които го проклинаха и отричаха. И чу плача на сина си. И чу далечните клетви на отдавна мъртвата си жена.
     – Лъжеш! – изрева той с ярост – Това не е истина! – и нападна.
     – Така е – призна сянката – Но те ядоса, нали?
     И замахна, и го посече насред скока. Повелителят рухна тежко на земята, на две крачки от приказния камък. Отметна глава и се помъчи да се надигне, но вътрешностите му се изсипаха на пода. Бе разполовен едва ли не на две. Рухна в кръвта си и се взря с омраза във врага си.
     – Не се е свършило. – пошепна.
     – Ти бе последната надежда на Приказните светове, а ти, за съжаление, си мъртъв.
     А онзи се засмя, смя се, докато кръвта не го задави.
     – Може да си могъщ, но си и глупав. Други ще се надигнат и ще вземат меча ми. И рано или късно ще паднеш. Защото има и сили на доброто, но те живеят и действат в хорските сърца. Надеждата и любовта не ще сразиш.
     И издъхна с усмивка на уста. Душата му се надигна и чу призива на Планината на героите, но имаше недовършена работа. Потече по Змейово Око, уви се със силата му и се понесе напред. Чу яростния рев на Бога на Страха, но Повелителят бе по-бърз от мисълта. Пръстите му се свиха около приказния камък и той усeти силата му и я използва, за да се капсулира като стена пред жадните ръце на Бога. И се сви като змия. И се разсмя. И зачака синът му да дойде и да довърши започнатото. Цикълът трябваше да се затвори.

     ***

     Над Храма се надигна страшен рев, свидетелстващ за яростта на един Бог. Той отекна и се понесе над земите, а Храмът се разтърси от бесния гняв на Бога на Страха, усука се и рухна сред прах и пепел, погребвайки Приказния камък и пазещата го душа под себе си.

     ***

     А навсякъде по световете оцелелите хора вдигаха глави, когато една болка пронизваше сърцата им за да възвести падането на един човек. Мнозина се смееха измъчено и злорадо, но по-старите плачеха с горчиви сълзи. Един Повелител бе мъртъв.

     ***

     А далеч, далеч оттам един торг вдигна глава и си пое дълбоко въздух. Учениците му бавно спряха заниманията си в Градината и се струпаха около него. Дълго време мина преди той да проговори:
     – Една велика душа напусна света.
     – Баща ми... Мъртъв ли е? – запита един висок младеж.
     Торгът го изгледа и кимна тъжно.
     – Една ера свърши. Последната велика звезда на Приказните светове залезе. Само пепелища и смърт останаха след нея. Но от пепелищата ще покълнат нови семена и те ще довършат започнатото. А сега съберете се до мен. Имам да ви разкажа нова приказка.
     – Коя приказка, Учителю? – запита едно малко момиченце.
     – Най–великата от всички. Приказката за Повелителят на приказките.

The end



     Хроники на Приказните светове
      (извадка от "Енциклопедия на световете")
     – ок. 5 млрд. години п.с.п. (Преди Смъртта на Повелителя) – Великата Магия създава Приказните светове.
     – ок. 2 млрд. г. п.с.п. – Великата раса на торгите едва не отваря портал към селенията на Хаоса през своя свят Пандора.
     – ок. 1,5 млрд. г. п.с.п. – Торгите се самоунищожават.
     – 396г. п.с.п. – демоните нахлуват в Приказните светове. Старият Повелител на приказките и наследникът му са вероломно убити.
     – 380г. п.с.п. – Новият Повелител се завръща в Приказните светове. На Еркстин отново пламва война.
     – 377г. п.с.п. – Властелинът на небесата и демоните се сразяват на света на Пустиня. От двете страни загиват общо пет милиарда създания.
     – 376г. п.с.п. – Повелителят на приказките слага край на зловещия проект "Пандора".
     – 375г. п.с.п. – Демоните са отблъснати.
     – 374г. п.с.п. – Основан е Щитът на световете.
     – 301г. п.с.п. – Започва Бунтът на котките.
     – 300г. п.с.п. – Котките в глупостта си отварят планетата Пандора и образуват портал към Хаоса. Започва Войната на Хаоса.
     – 297г. п.с.п. – Властелинът на небесата е окован в Тартар.
     – 290г. п.с.п. – Завършва Войната на Хаоса. Основана е Лигата на Реда.
     – ок. 5г п.с.п. – Странстващият торг отвежда сина на Повелителя и наследниците на други велики кръвни линии в своята Градина.