Смъртта на Амрас

     Белите кораби си проправяха път през вълните, напред към мрачния хоризонт. Ендор вече бе близо и Нолдорите скоро щяха да стъпят на бреговете му, където ги очакваха само мъка и гибел. Амрас, който бе на един от последните кораби, стоеше на палубата, загледан в морето. Огненочервената му коса, която бе наследил от майка си, се бе измокрила от пръските на разбиващите се в кораба вълни и бе полепнала по лицето му.
     – Амбарто.. – Менеар, помощник капитанът на кораба, който бе и близък приятел на Амрас, застана до него, полагайки ръка на рамото му – От часове стоиш тук. Зная че не ти е леко, но се прибери в каютата и позволи поне на тялото си да се отмори.
     – Сърцето ми е твърде неспокойно за да се отдам на каквото и да е почивка – отвърна Амрас и извръщайки поглед обратно към морето, добави с по-тих глас. – Макар да си чувал баща ми да ме нарича Амбарто, не това е името, което майка ми ми е дала. Умбарто ме е нарекла тя изпървом.
     – Ала.. това значи Злощастния – промълви Менеар.
     – Да. Майка ми наричала и мен и брат ми Амрод с името Амбаруса, що значи Червенокос, но баща ми желаел да имаме различни имена и тогава тя ми дала това име. Ала баща ми не харесал и него и затуй ме нарича с името Амбарто.
     След като каза това, Амрас замлъкна задълго. Менеар видя, че от съветите му няма да има полза, а Феаноровият син като че ли предпочиташе да бъде сам, се оттегли. И действително Амрас имаше нужда от спокойствие, защото много мисли глождеха ума му, а той трябваше да вземе решение. Едва щом някъде от предните кораби се чу вик, оповестяващ наближаването на сушата, той се огледа и като видя един млад елф, който също стоеше на палубата и гледаше с копнеж напред, го извика при себе си и му рече:
     – Отиди при капитана и му кажи, че се готвя да отплавам обратно.
     Младият елф го погледна с изумление, не намирайки що да отвърне на тези слова.
     – Върви – повтори му Амрас и едва тогава той се размърда, кимна несигурно и се отправи да изпълни каквото му бе заръчано.
     Амрас отново се загледа в морето, ала като мина известно време, без да стане нищо и без да получи каквото и да е известие от капитана, той сам тръгна към каютата на капитана. Щом влезе вътре, завари там елфа, който бе пратил да извести намеренията му, както и Менеар и самия капитан, които тихо обсъждаха нещо. Амрас заговори на капитана:
     – Не получихте ли съобщението, което ви пратих?
     – Получих го – отвърна той. – Но се боя, че това което искате е немислимо. Преди да отплаваме, самият ви баща даде изрични заповеди нито един кораб да не се връща назад.
     Амрас няколко мига не продума нищо, а лицето му придоби такова изражение сякаш бе очаквал подобен отговор.
     – Не задължавам никого от вас да се връща с мен – изрече той най-сетне. – Които желае да продължи напред, може да се прехвърли на друг кораб. Ала това трябва да стане скоро, преди съвсем да сме се доближили до бреговете на Ендор.
     Гласът му бе тих и спокоен, ала твърд и не търпеше възражения. Капитанът се поколеба за миг, ала отвърна също толкова твърдо.
     – Съжалявам, но изпълнявам заповеди директно от баща ви и докато аз съм капитан на този кораб, той не ще промени зададения му изпървом курс.
     – Не ме предизвиквай да те сваля от поста ти – извика изведнъж Амрас, изваждайки меча си – Достатъчно братска кръв бе проляна и не желая да виждам още, камо ли по острието на моя меч, ала баща ми няма власт над мен и ако се опиташ да ми попречиш на всяка цена, ще ме принудиш да извърша нещо, което не желая!
     Менеар не дочака отговора на капитана, а застана срещу Амрас и му прошепна:
     – Почакай. Виждам, че си решил да се върнеш и няма начин да те разубедя, но чуй съвета ми поне този път. Ще имаш възможност да се върнеш и без да проливаш кръв, само потърпи още малко.
     – Ако го сторя, ще стане прекалено късно.
     – А защо тогава изчакваше чак досега? Можеше да спреш още преди да се качим на корабите. Никой не е последвал Феанор насила.
     – Никой казваш? Може и да си прав, не тръгнах с него насила, защото не възразих, когато трябваше. Ала и да го бях сторил, не мисля, че щеше да ме пусне. Когато майка ми научила за намеренията на бащи ми, тя отишла при него и го помолила да й остави мен и Амбаруса или поне един от двамата, защото Ауле й бил казал, че постъпките на Феанор ще доведат единствено до смъртта на него и всичките му деца. Баща ми, понеже знаел за думите на Ауле, се разгневил и рекъл, че ще вземе всичките си синове с него. Майка ми нямало що да стори, само отвърнала, че независимо от желанието си, Феанор нямало да отпътува с всички ни и един от нас няма да стъпи на Средната Земя. И ето, че е била права. Защото аз ще се върна. Съжалявам само, че не го сторих още преди да отплаваме, ала тогаз баща ми бе толкова гневен, че ме достраша да му се противопоставя. Огнен дух го наричат и той наистина е като огъня. Може да топли, ала и да изгаря. А духът му е тъй бурен и непокорен, че често може огънят да прерасне в пожар, а тогава изгаря всичко, що застане на пътя му.
     Менеар погледна Амрас в очите и продума:
     – Не желая да те спирам, още повече след това, което чух сега. Но пак ти казвам – почакай. Морето е твърде бурно, за да рискуваш да поемеш целия път назад, при това управлявайки кораба сам. Скоро ще стигнем сушата и тогава всички ще слязат, за да отпочинат на твърда земя, включително и капитана. Ала с това пътуването по вода не свършва – още сме твърде на север и след почивката ще продължим на юг, затова корабите няма да се разтоварват и ти ще можеш да останеш тук през нощта, а щом всички заспят, да тръгнеш обратно. Ако някой попита, ще измисля някакво оправдание за отсъствието ти.
     Сърцето на Амрас копнееше да се завърне при Нерденел и огънят в него още пламтеше, ала след малко той каза спокойно:
     – Тъй да бъде. Ще те помоля само за още една последна услуга. Предай на братята ми и най-вече на Амрод и Маедрос, че винаги ще бъда с тях.
     – Ще го сторя, имаш думата ми. Ала и ти направи нещо за мен. Дълъг път те чака на връщане, а не съм те виждал да затваряш очи от много време насам. Поспи, а аз ще дойда да те събудя щом всички други заспят.
     Така и стори Амрас и въпреки тревогите в сърцето му, се унесе в дрямка, макар и сънищата му да бяха неспокойни.

     Скоро корабите навлязоха в Залива Дренгист и хвърлиха котви в плитчините. Очите на всички бяха изпълнени с вълнение. Най-сетне бяха достигнали земите на Ендор и бяха близо до отмъщението, за което така копнееха. Пръв на брега на Лосгар стъпи Феанор, с дивия поглед на ловец, почти хванал плячката, която е преследвал толкова дълго, изпълнен с гняв и задоволство, стъпи на брега. Щом и останалите слязоха на твърда земя и устроиха лагер, Феанор свика при себе си сина си Куруфин, както и някои от най-приближените си придворни и ги повел към корабите.
     – Провизии ли трябва да свалим на брега? – попита Куруфин – Или пък ще пратим част от корабите обратно да доведат някого от тези, що оставихме при Араман?
     – Да пратим кораби ли! – извика гневно Феанор – И кого предлагаш да доведем? Само пречка ще бъдат тези, що оставихме! Страхливци и глупци, бягащи само от страх от правосъдието на Валарите, които щом стъпят на отсамния бряг ще забравят словата ми и ще ми обърнат гръб! Ще изгорим корабите!
     Куруфин и останалите, що придружаваха Феанор останаха поразени от тези думи.
     – Ала корабите още могат да ни бъдат полезни, а и дори не сме разтоварили провизиите – рече Куруфин. – А и какво ще стане с тези, които не прекосиха Морето с нас?
     – За тях не ме е грижа! А ние ще ходим пеш. Сърцето ми тъй дълго копня да стигне тези брегове, че сега и не помислям отново да се кача на кораб.
     Никой не възрази повече и скоро червено зарево озарило нощта. Сякаш с кръв се обагриха облаците, което било като поличба за идните събития в Белерианд. Щом Феанор се завърна в лагера, извика синовете си при себе си и заговори пред безмълвните Нолдори, който гледаха смаяно горящите кораби.
     – Сега поне съм сигурен, че никой страхливец или предател измежду вас няма да избяга обратно и нито един кораб не ще се завърне!
     В този миг дотича Менеар, обезумял от страх и трескаво зашепна нещо на Амрод. След миг той се обърна към баща си пребледнял.
     – Преди да опожарите корабите, не събуди ли брат ми Амбаруса, когото ти наричаш Амбарто? Защото той не би слязъл да почива в лагера на брега, където не би се чувствал добре, а сега не го виждам сред нас.
     – Неговия кораб изгорих първи – рече тогава Феанор, опитвайки се да скрие своята собствена скръб. Той сам бе поразен, защото макар да подозираше, че Амрас е таял желание да се завърне във Валинор, не предполагаше, че не е напуснал кораба.
     – Значи майка ми с право е дала името на най-младия си син – продумал Амрод и след тези слова вече никой не посмял да говори с Феанор за това.
     Менеар обвиняваше себе си за смъртта на Амрас и никога не си прости за съветите, които му бе дал. Ала не те бяха виновни за участта му. Амрас бе изгорен от пожара, разгорял се в духа на Феанор. И още тогава някои от Нолдорите започнаха да осъзнават същността на Прокобата, която тегнеше над тях.