Предполагам, че след малко ще започна да карам подред, но първо се опитвам да нахвърлям основните си впечатления – от сцените в Крахът… лъхат толкова много емоции, някои близки, някои съвсем чужди, че човек в един момент се обърква и просто започва да преживява всичко. Може би най-страшна е спотаената лудост не толкова у самия Хитлер, а у останалите герои – офицерите от СС, които "не можели да загинат след Фюрера", жената на Гьобелс, неспособна да си представи "свят без националсоциализъм", децата, готови да дадат живота си за нацизма в защитата на Берлин, без дори да разбират какво правят… И някак най-незначително, но най-показателно – думите "ти си Фюрерът" върху изведнъж измитото от човещина лице на Ева Браун, докато Хитлер й казва как осъжда мъжа на сестра й за измяна – просто защото иска. И всички тези сцени на масово безумие сякаш пречупват нещо в теб. Едно е да си слушал отдалеч за поддаването на немския народ на нацизма и за пагубната му сила, посяла семената си из националната им гордост и избуяла в жестокост. Съвсем друго е да го преживееш отблизо, макар и за малко. Представете си да вярваш, че си най-силният човек на земята, че я заслужаваш по право, а всички останали са слаби и не заслужават да живеят иначе, освен под твоя юмрук – просто защото можеш. Сега си представете това в главата на всеки редови германски гражданин. После си представете, че всеки от тези хора съчетава това чувство на непобедимост с идеята, че животът му принадлежи единствено на родината и на Фюрера. И се запитайте що за човек е в състояние да постигне всичко това – някакъв възгрозен луд австриец, изпълнен с омраза? Възможно ли е? Кой казва, че няма да се случи пак, щом е толкова, толкова лесно? И не трябва ли тогава всеки от нас да бъде силният, преди другият да има възможността да стане силен.
Да, това което всъщност е най-страшното в Крахът…, е, че
поставяйки те толкова близо до немската лудост, той те прави част от нея. Срутва устоите ти и изхвърля някъде неразбирането ти как е възможно всичко това. На този фон неумелите, кухи думи на главната героиня (секретарката на Хитлер) на края на филма – че не е знаела, че не е разбирала зверствата – звучат фалшиво. Неубедително. Нито те са в състояние да променят картините на нейните изпълнени с обожание погледи към Хитлер, нито каквито и да е обяснения изобщо могат да заличат вече видяното. Един герой – човеколюбив доктор в лазарета – може би е трябвало да свърши тази задача, някак да внесе идеята, че безумието не цари навсякъде. Но и той не го прави. Той е там като човек от някакво непознато настояще, поставен като кръпка от днешните времена насред военния хаос и облечен неумело в тогавашни декори. Странен извънземен, за който животът е все пак ценност и който не може да проумее самоубийството и насилието. Очевидно, той не може да те убеди, че ставащото не е правилно. И той е фалшив и просто не на място.
Единственото, което всъщност все пак те връща в лоното на нормалното християнско човеколюбие, са на пръв поглед просто стряскащите, но едва след целия филм осъзнати в реалните си мащаби думи на Хитлер, повторени и от Гьобелс – (цитирам по спомен) "Не съжалявам тези хора. Това е народ, който не заслужава съжаление. Те сами ни избраха. Знаеха какво правят, никой не ги е лъгал. Сами ни дадоха власт". Само тук някак си цялата картина се пречупва и грозната страна на безумието лъсва и заглушава привлекателната му сила. Чак тези думи припомнят, че това все пак е война, в която шепа болни за власт хора с нечовешки идеали просто са успели да подмамят цял един народ. И все пак остава горчивото чувство, колко лесно може да бъде пречупен гръбнакът на съвременното общество. Него нищо не може да го заличи.
Няколко думи и от критическа гледна точка. За мен най-забележителното нещо във филма е атмосферата. Цялата
картина на сриващ се хаос, в който никой не знае какво да прави, е доста умело пресъздадена в тесния бункер под Райхстага, в който се развива действието. Навън светът бързо престава вече да бъде същият, но вътре сякаш някакви остатъци от величието на Третия райх все още продължават да се плискат като заблудени затихващи вълни. Военните са в раздори, Хитлер полудява все по-очевидно и не спира да крещи, половината офицери се опитват да наложат някакъв здрав разум за спасяването на цивилните, другата половина се страхуват от Фюрера, или пък продължават да му вярват… На фона на това ни се разкриват различни отрязъци от битието на тогавашните нацистки фигури, и всичко това сякаш минимализирано в малкия бункер. Особени са и сцените на контраст между бомбардировките в почти сринатия Берлин на фона на сумрачните влажни празненства долу при командването, в които всички участват някак насилено, с половин душа.. пир по време на чума. Героите са внушително пресъздадени. Всъщност самият Хитлер (Бруно Ганц) може би най-много се различава от истинския си образ, някак става твърде симпатичен на зрителя, което не съм сигурен доколко е била идеята на режисьора. Той е просто един луд старец, виждаме го някак изоставен, обладан от някакъв зъл дух… Но не и като чудовище, в никакъв случай. Актьорът обаче играе съвършено, стига да приемем, че това е била целта на образа. Крясъците му, тиковете, изкривеното лице, което изведнъж грейва с някаква човешка уморена усмивка… Просто виждаме двете страни на човека, довел Европа до най-голямото разрушение в световната история. Което разбира се е малко странно за немски филм, с тяхното фанатично отричане на нацизма в настоящето, но тук е може би мястото да си спомним как децата се пазят от страшното, като закриват очите си с ръка, и да се замислим дали можеш да се опазиш от нещо по-добре, когато го отричаш, или когато го разбереш.
Йозеф Гьобелс (Улрих Матес) мен лично ме впечатли най-много. Министърът на пропагандата в нацисткото правителство и в живота е бил един крайно зловещ образ, но това изпито лице, тези студени очи, които се пропукват, само когато Хитлер иска от него да го изостави… Гьобелс е сякаш най-истинското въплъщение на лудостта. Човечен по някакъв свой изкривен начин и абсолютно нечовечен по всички възприети начини… Дори думите не стигат да се опише, тази игра трябва да се види, за него просто не могат да се пестят суперлативи. Ева Браун (Юлиане Кьолер) – малко безлична, малко никаква наглед руса женица, каквато и си е била, така или иначе, която обаче излъчва едно такова неправилно спокойствие, което сякаш внушава уважение у останалите в бункера, не само заради любовта (предполагаема, може ли да се каже с такъв човек..) на Хитлер към нея. Тя като че отчаяно се опитва да накара светът да се събере отново, да е такъв, какъвто винаги е бил във възхода на нацизма. И разбира се не успява.
Архитектът Шпеер (Хайно Ферх) и гореупоменатият доктор Шенк (Кристиян Беркел) пък са носителите на човешкото във филма. За вторият вече говорих, но първият е някак по-интересен, по-истински, един човеколюбив нацист, решил да изпълни мечтата на Хитлер за един световен Берлин, но който все пак също си тръгва накрая, без обаче да изоставя Фюрера като приятел в сърцето си.
И не на последно място главната героиня – секретарката Траудл Юнге (Александра Мария Лара) – едно уплашено момиче, по свой начин обичащо искрено Фюрера и неразбиращо нищо от живота. Миловидна, обикновена, то сякаш и ролята й я прави такава.
Разбира се, и други герои заслужават внимание, например съпругата на Гьобелс Магда, която участва в една от най-трогващите и едновременно зловещи сцени във филма, но все пак те са някак само.. частички от тази огромна гротескна човешка мозайка от неувереност и лудост, която филмът ни предлага.
Визията си е просто реалистична. Което като цяло е хубаво. Все пак филмът е правен именно за да носи истинност. На места има излишна жестокост и визуалност, на места всичко пък е твърде сиво и еднакво, но като цяло визията, заедно със сценария играят най-голяма роля за смачкващото чувство, което филмът оставя у зрителя. Тук ще сложа и музиката, която… просто си е част от въздействието, но важна. Няма смисъл повече да редя така анализи… за мен лично този филм трябва да се гледа, за да се усети, с думи не става. Вярно е, че има някои слаби страни, на края малко прекаляват със самоубийствата навсякъде (също част от реализма, впрочем, точно така си е, но много внимание някак се обърна), а и все пак човек остава с недоумение какво иска да каже този филм – че нацистите не са толкова лоши, или че лудостта е наистина толкова опасна? Не зная, но.. ще ви сграбчи за гърлото. Едва ли ще ви се размине ;)
Оценка: 8/10