Искам да предупредя (макар че вече е малко късно, подозирам), че трябва да гледате този филм с надлежно приготвена Милка/Линд/ДОРИ Своге, защото въпросният мерак не ви мърда. Чарли и шоколадовата фабрика е "сладък" по един толкова разкошен и същевременно леко смущаващ начин, че и на второ гледане не можах да му се нарадвам.
Но да карам по ред.
Първо, естествено, историята. А тя е известна, предполагам, на всички фенове на Роалд Дал (към които, признавам, не се числя, но в последствие прочетох книжката, за да се информирам. Кратко сравнение – по-надолу), но пък мисля, че ще изненада и тях. Защото този филм е толкова типично Тим Бъртънов, че се изкушавам да го определя дори като неговото най-голямо постижение. Той просто блика от цветове, водевил и леката болнавост, така присъща на всичко негово. За разкошната музика на Дани Елфман ще си поговорим по-късно.
Та историята, значи, ни запознава с Чарли Бъкет – малко и бедно момче, което живее с двамата си родители и пълен комплект баби и дядовци в малка и схлупена (авангардно изкривена, това е Тим Бъртън все пак) къщичка на края на града. Чарли с нищо не е по-специален от всички други деца – нито е по-умен, нито по-бърз или по-силен. Той просто много обича майка си, баща си, бабите и дядовците си... и шоколада. Градът обаче е специален – в него се намира шоколадената фабрика на гения Уили Уонка. Най-голямата в света, тя е обгърната от мистерия, след като преди петнадесет години всички работници са били уволнени заради промишления шпионаж. Но въпреки че никой никога не влиза и не излиза оттам (включително и самият господин Уонка), шоколадът не спира да радва хората по целия свят. За съжаление никой няма шанс да разбере какво се крие във фабриката...
... докато един ден медиите не гръмват – Уили Уонка ще покани пет деца, които да прекарат цял един ден в неговата фабрика. За целта трябва само да намерят петте златни билета, скрити в шоколади по целия свят. Всяко от тях ще си тръгне с камиони, пълни с повече шоколад и бонбони, отколкото може някога да изяде. А едно ще спечели награда отвъд най-големите си мечти.
И въпреки че семейството на Чарли е толкова бедно, че той получава шоколад само веднъж в годината на рождения си ден, той наистина намира последния златен билет и се отправя на пътешествие, което ще промени живота му завинаги. Но не всичко е както изглежда, а някои неща, о ужас!, са точно каквито изглеждат...
Историята е просто разкошна. Следва почти плътно сюжета на книгата, но въпреки това е изпълнена с детайли, които липсват там. Всичко е пропито с хумор и сарказъм, при това по един крайно идиотски начин, който пародира сериозността във всичките й форми, а също и немалко други филми. Същевременно филмът е изключително приказен като атмосфера, но без да стане отнесено наивен. И разбира се в известна степен злокобен. Самият Уили Уонка (за когото ще пиша повече по-надолу) е произведение на изкуството. Човек просто не може да не се възхити от ролята, която Тим Бъртън и Джони Деп са сътворили заедно.
Атмосферата е на страхотно ниво. За това заслуга имат разбира се актьорите и идиотските им персонажи, както и зашеметяващата визия на вътрешността на фабриката, но най-вече музиката на Дани Елфман (за която – сетихте ли се? – ще пиша по-надолу ;)). Цялостното усещане за приказка, която всеки момент ще се превърне в кървав ужас, няма да ви напусне през цялото време и макар да си давате сметка, че зловещото клане на малки деца вероятно няма да се осъществи, просто до края няма как да сте сигурни :) А захаросаният финал не е нищо по-малко от черешката, която да украси тази абсурдна мелба от феерични краски.
Актьорите и техните герои:
Уили Уонка (Джони Деп) – Просто е немислимо да не започна с човека, отговорен Чарли и шоколадовата фабрика да е разкошното забавление, което той е. Уили Уонка е собственикът на легендарната фабрика за шоколад
и личността му тъне в не по-малка мистерия от дома, в който живее. С нездрав синкаво-сивкав тен, лилав костюм, лилави ръкавици, лилав цилиндър, КОЛОСАЛНИ бели очила и ужасяваща прическа, подобна на тая на Катрин-Зита Джоунс от Чикаго, той просто крещи истерично "ексцентричност", но това е само едно бледо и невинно начало, в сравнение с това, което ще последва. Едновременно наивен и демоничен, гениален и побъркан, човек никога не е сигурен доколко ставащото е част от някакъв негов план и доколко – случайност. Което е и целта, разбира се, а той прави всичко възможно с мимики и жестове да те накара да се чувстваш още по-неспокойно (незабравимият поглед, който отправи към бащата на Верука в един момент в началото просто ме разби). Леко увреден по един силно смущаващ начин, Уили е на ръба да ти стане комичен, само дето... не смееш. За да не извади електрическия трион. Чудесна комбинация, за която Джони Деп получава искрените ми адмирации. Човекът просто му е в кръвта да се прави на олигофрен, няма какво да се лъжем, но с тази роля се справя много по-тънко, отколкото с дебила Джак Спероу от Карибски пирати (той и самият филм е безкрайно по-качествен, естествено). Успял е едновременно да запази в голяма степен образа на Уонка от книгата на Роалд Дал, но и да го поизкриви, да му добави нови нюанси, които да придадат леко извратения привкус, така типичен за филмите на Тим Бъртън. Шапки долу :) Чарли Бъкет (Фреди Хаймор) – Чарли е единственият нормален персонаж в този филм. Всички останали, от гения Уили Уонка, през малките кретени, които откриват останалите четири билета, та до семейството му, което се състои от... да речем архетипи, са малко или много странни и шантави. Чарли обаче не е. Той е съвсем обикновено добро момченце, което прави всичко възможно на хората около него да им е добре, но това не го спира да има собствени копнежи и чувства. Фреди Хаймор ме удиви – и на първо, и на второ гледане. От ранните роли на Хейли-Джоуел Осмънт насам не съм се потрисал толкова много от актьорския талант у подобно малко дете. Всички емоции в първата една четвърт на филма (преди фабриката), които Чарли изпитва, са толкова невероятно истински, че просто няма как човек да не се трогне. При това, ако трябва да съм откровен, чувствата, които Хаймор трябва да изрази, са доста по-сложни от захаросаната драма, с която обикновено товарят Осмънт. Напрежението при отварянето на шоколада. Насилената усмивка с блестящи от напиращите да потекат сълзи на разочарование очи, когато той се оказва най-обикновен шоколад. Погледът, изпълнен с копнеж. Детинския ентусиазъм. Зрелостта, провокирана от бедността, но неуспяла да покрие наивността, клокочеща под нея... Всички тези и много други по-трудни за описване емоции могат да бъдат ясно разпознати и дешифрирани. Не ми е трудно да повярвам на Кейт Уинслет, която в едно интервю относно този филм беше казала, че изтръпвала, като види Фреди Хаймор да играе. Момчето просто е великолепно и се надявам кариерата му да бъде успешна.
Аугустъс Глуп (Филип Вийграц) – Това е откривателят на първия билет. Дебел медено-рус свинк, който говори с представата на американците за немски акцент ("Аугустус! Унд хау дид ю целебрррейт ит?") и бейсикли е пълен кретен. Не знам дали на бедния Филип са му набутвали подплънки, за да докарат нужните пропорции, но те са определено плашещи. А на прасешкото му лице с уста, постоянно омазана с шоколад, обръснати вежди (да, сериозен съм) и зловещо-сини свински очички (лещи, подозирам, щото всички деца бяха с такива и май само на Чарли бяха истински) просто няма как да не се възхити човек, ако си пада по хоръра. Медно-русата коса е именно такава – с цвят на мед. Отново боядисана и изглежда безкрайно мазна. Както и да е, хлапето има твърде малка роля, защото първо го отнася, но преди това си го докарва перфектно на лаком дебил :)
Вайълет Борегард (Анасофия Роб) – Откривателката на втория билет е такава гавра с американския идеал за преуспяващата свръхамбициозна жена, че просто сълзи да ти потекат от умиление :) С руса куса в стил "гъбка-червенушка", облечена в син анцуг и перманентно дъвчеща дъвка ("Работя над нея от един месец!"), Вайълет е може би най-голямата подигравка с американците в целия филм, така както Аугустъс е такава с швабите. Надъхана и напомпана от не по-малко амбициозната си, но отявлено проста, тъпа и ограничена майка (това трябва просто да се види, иначе не става), тя мисли само за състезаване с всичко и всички, вижда всичко като цел, която трябва да се постигне, и като цяло е злобна кучка с нечовешки високо самочувствие.
Верука Солт (Джулия Уинтър) – Моята, пък и на бая други хора, любимка :) Човек просто не може да не се влюби в нея, още по време на разказа за това как баща й използвал работничките във фабриката си, за да отворят в рамките на 3 дни стотици хиляди шоколади, докато намерят златния билет. И когато той й го връчва, тя само го поглежда, вдига нагоре огромните си сини (така де) очи и с изключително сериозен, зрял и професионален тон казва: "Daddy. I want another pony". Това изречение горе-долу казва всичко за Верука. Тя иска. Напомня ми за детските ми години, макар че аз нямах баща-милионер, разбира се :p А самата Джулия Уинтър няма кой знае каква роля да изиграе, така че за нея толкова.
Майк Тиви (Джордан Фрай) – Майк беше носителят на "Дъъъ, ти идиот ли си?" отношението на досаденото интелигентно хлапе. С коса, прилежно спретната на типичните тийн-бодили, той бодро громи вразите в тв-игрите и като цяло е твърде информиран за възрастта си. До степен всичко детско и наивно да му се струва глупаво и достойно за презрение. А шоколад не ядял, мразел го. Просто разбил системата, според която са пуснати билетите, и така намерил своя с една-единствена закупена бройка. Само дето, след като се запознаваме с Уили Уонка и изчанчения му характер, почваме да си мислим, че е разбил на кукувиците гнездата и по-скоро е имал калитковски късмет ;) Нещо интересно, което си струва да се отбележи и за 4-те деца-идиотчета е, че нито едно от тях не е играло преди и са повече или по-малко дилетанти. Което не им пречи да се справят разкошно и дори влага доста повече автентичност в изпълненията им. А може би просто им идват ролите отвътре, знае ли ном ;)
Доктор Уилбър Уонка (Кристофър Лий) – Може би не смятате професията на зъболекаря за нещо особено интересно? Е, за това има само две причини – никога не сте гледали филма Зъболекарят; или не знаете какво може да причини Кристофър Лий на една подобна роля :) Изцяло измислен за филма (както и цялата история с миналото на Уили Уонка), Доктор Уонка е чудо на Бъртъновия гений, което обаче не би било и наполовина толкова забавно, ако не го пресъздаваше титанът на отрицателните роли Лий. Просто вие не знаете колко истерично забавно е да чуеш думата "carаmel", произнесена като "You must JOIN me, Obi-Uan!" и "lolipops" като "The hour is later than you think, Gandalf!". Смятам, че гаврата със Граф Дуку и Саруман (а може би и стари роли на Лий, но аз не съм ги гледал) е напълно умишлена и дисекцията, която със стоманен тон прави на торбичката с лакомства от Хелоуин на малкия Уили (обкичен със зловеща зъбонаместваща конструкция (щото думата "шина" някак просто не казва достатъчно), обхванала цялата му глава), ме накара да се давя от кикот :)
Госпожа Бъкет (Хелена-Бонъм Картър) – Ролята й всъщност с нищо не се отличава, но не можех да пропусна да спомена, че Тим Бъртън просто НЕ е способен да направи филм без да я бутне някъде тая :) Подозирам, че и гей-порно да снимаше, пак щеше да й тури някой накрайник и да я пусне да дивее... Но нищо лошо де, аз просто отбелязвам...
Като цяло за актьорската игра могат да се кажат само суперлативи и тя в огромна степен е отговорна за великолепната атмосфера на филма. Силно се съмнявам, че друг би могъл да изиграе толкова прекрасно Уили Уонка, колкото Джони Деп (носеха се слухове, че Мерилин Менсън се точел за ролята... Все още ме избива студена пот и се кръстя щом се сетя), а и останалите актьори, професионални или не, се справят отлично.
Що се отнася до музиката, ще започна да се повтарям, но мисля, че и Дани Елфман е успял да надскочи себе си. Главната тема и останалата фонова музика са си ясно разпознаваеми като негови, но са чудесни, а особено отварящата мелодия просто се забива като пневматичен чук в мозъка с маршовия си ритъм и болните детски хорчета, които са така любими на Елфман. Геният му обаче блести най-ярко в четирите песни, съпътстващи... случките с четирите идиотчета. Повярвайте ми, докато не ги видите, няма да почувствате и частица от еуфорията, която чувствам аз. Наблягам на "видите", защото без комбинацията със ставащото на екрана и особено изпълнителите им, просто няма да разберете "к'во им е пък толкова специалното", дори и да ги чуете. Особено песента на Верука ме докарва до душевен оргазъм :) Подобна гавра с Бийтълс-подобните хипарски балади с псевдо-индийски привкус няма как да си въобразите просто :)
Интересен факт е, между другото, че Дани Елфман сам пее всички гласове във всяка от песничките ;)
И последни, но по никакъв начин не и по значение, са Умпа-лумпите (изиграни до един от Дийп Рой). Съжалявам, но те НЕ могат да нямат отделна графа. Кълна се във всичко свято (оригиналните си DVD-та на RahXephon примерно), че подобен олигофренизъм никога не сте виждали. Малки (90-тина сантима) човечета с мазна и черна коса, оформена като лукова глава, с една и съща физиономия на сериозен възрастен чичка-индиец, който не търпи глупости и има да върши важна работа, Умпа-лумпите са като великолепни малки клонинги от ада. С тях са свързани повечето идиотщини във филма и именно те пеят всяка от четирите песни, споменати по-горе. При това не само пеят, а и танцуват, със сложна хореография, различни облекла и какво ли не още. А да видите дребни набити човечета в гумени гащеризони, с това лице, които танцуват диско, симулират псевдо-индийски движения с ръце, плуват синхронно или се гърчат с електрическа китара и дълга перука... Не, просто това е гениалност, недостигана на този етап от човешката раса, повярвайте ми. Има дори едно женско, което, о ужас!, е със същото лице! Умишлено не ги споменах досега, защото те са малко или много козът на филма. Именно чрез тях той добива пълния блясък на абсолютно увредена олигофрения, който толкова красиво блести, докато го гледаш.
Вместо финал мисля да направя едно кратко сравнение между филма на Тим Бъртън и книгата. Ако трябва да съм честен, романът на Роалд Дал не ме
впечатли абсолютно с нищо. Факт е, че не малко от смущаващите моменти си ги има и там, но като цяло обобщено мога да заявя, че това е същата тази фабрика на Чарли, само че лишена от перверзно-идиотския привкус, вложен от Тим Бъртън. Като се изключи този елемент (макар че как ли да го изключим, като той буквално създава филма), както и едно отклонение точно преди финала, обусловено от напълно измислената сюжетна нишка за миналото на Уили Уонка, Бъртън се е движил по книгата почти буквално, макар и да й е придал малко по-съвременно звучене (все пак е писана през 1964-та), но със съвсем дребни и козметични детайли. Също така един-два момента са разместени леко във времето за постигане на по-голямо внушение и мисля, че резултатът наистина е такъв. Разлики обаче има и те са в характерите на героите. За Чарли нямам какво толкова да кажа, в неговия филмов образ просто е вложена малко повече дълбочина, отколкото в книгата. Доста различни са обаче Вайълет Борегард и Майк Тиви. В книгата Вайълет е просто глупава хлапачка, която по цял ден дъвче дъвка, а Майк – дете-идиотче, което не изключва телевизора и е накачулено с пластмасови пистолети. Няма помен нито от нейния "състезателски" (ако и да е твърде мека думата) дух, нито от неговото псевдо-интелектуално презрение.
Най-голямата разлика е в Уили Уонка. В книгата той е лишен както от нездравия си сив вид, така и от полу-шизофреничното си държание. Роалд Дал го описва просто като постоянно плямпащ весел чичка с брада, шантав гений, изключен от реалността на света. И макар и някои от странните реплики да присъстват и там, за сравнение не може да става и дума. Подозирам, че леко стряскащите моменти в книгата биха ме впечатлили много повече, ако ги нямаше в десетократно по-голяма доза във филма, и признавам, че това може да се сметне за негов минус, доколкото съвсем тънкото поднасяне на един такъв елемент е теоретично по-добро от навирането му в лицето ти. Въпреки това смятам, че екранизацията (впрочем втора по ред, но не съм гледал предишния филм) само печели от повишеното количество олигофрения, защото, каквото и да си говорим, книгата все пак, ако и забавна и приятна, е твърде детска :)
Но независимо дали сте фенове на Роалд Дал, на Тим Бъртън, на Джони Деп, на Дани Елфман или ДОРИ на нито един от тях, Чарли и шоколадовата фабрика е абсолютно задължителен. Триумф на един от малкото режисьори в Холивуд, които продължават да имат свой собствен уникален и лесно разпознаваем стил, той е идеалното забавление за, колкото и клиширано да звучи, всички възрасти и макар и да не казва нищо дълбоко, ще ви засипе с порой от едновременно забавни и зловещи моменти, откровен олигофренизъм, а и с някоя и друга разчувстваща сцена за цвят. В него просто има всичко за едно малко по-нестандартно прекарване на времето и ако еднометровите човечета със сурово излъчване на говорител от индийските новини (courtesy of Морви :)) са вашият стил, не се колебайте да го гледате. Пък и толкова много шоколад просто задължава ;)
Оценка: 9/10