Думите на абсолютно предизвикателство, произнесени от един (не)обикновен смъртен с безизразен дрезгав глас. Натоварен с непостижимата задача да убие Арес*, за да получи единственото, което желае – покой от кошмарите, които вече повече от 10 години го измъчват. За пръв път седя пред монитора без да имам каквато и да било идея как да запълня бялото пространство на офисния продукт на чичо Гейтс. Това е съвършената игра. Играта, накарала ме да си взема плейстейшън и обсебила огромна част от свободното ми време. Играта, която за пръв път от години искам да преигравам отново и отново. Играта, на която не смятах факта, че за 20 път опитвам едно и също нещо за опита. Играта, в която се умира порядъчно лесно. Която в пристъп на екстаз те кара да крещиш срещу монитора (телевизионния екран, колега, да бъдем точни ;) – бел. на Рол), след като си направил поредното невъзможно нещо, а мускулите на ръцете ти парят от бясното набиране на клавишите (джойпада, нека поясня – бел. на Рол). Но Роланд е казал, че иска поне три страници и предполагам, необходимостта повелява да разтягам простичката фраза "Най-добрата игра правена някога" до този обем (все Роланд ви е в устата на всички... Добре, че не е буквално... – бел. на Рол (ок, де, спирам)).
Сухите факти говорят, че God Of War е търд-пърсън екшън в стила на Legacy Of Kain, Devil May Cry и Prince Of Persia сериите. Което означава – равни части свръхадреналинов кютек, комбиниран с дърпане на ръчки и каране на всякакви странни механизми от древността да проработят. Единствените показатели, които се променят на главния герой, са кръвта му и от време на време някое и друго умение. И тук откриваме едно от нещата, които ще ни съпътстват до края на ревюто – в God Of War няма нищо ново, но перфекционизмът на разработчиците и начинът на сглобяване на отделните елементи на играта, я карат да надскочи определението за игра и да се превърне в изкуство.
За да избегна обвинението в голословие, давам пример. В първите секунди на играта ти си на един горящ в дъждовно време кораб и те нападат зомбита. И не – не е началната сцена на Warrior Within, много моля. Представете си учудването ми, когато моето виртуално алтер его в следствие на случайно набрана от мен комбинация награби най-близкостоящото зомби и просто го разкъса на две. Това беше ознаменувано от едно мрачно и заплашително потрепване на контролера в ръцете ми.
При всеки удар, нанасян/понасян от теб, джойстикът в ръцете ти оживява. Знам, че звучи тъпо, но наистина фийдбекът е толкова добре направен, че да се каже, че ти си вътре в играта, не е пресилено.
Графика: Невероятна – явно добрият стар PS2 е способен на чудеса, когато попадне в правилни ръце. Детайлността на текстурите е много висока. Всички персонажи са високополигонни, а пейзажите са неописуемо красиви. Артът на играта е феноменален – всяко ниво, всеки враг разширяват дефинициите за красота, когато смъртното око се спре над тях. Ефектите също са безумно красиви. Като бонус получаваме и доста висок фреймрейт. Цената на това графично великолепие е висока – играта използва единствено статична камера, което от време на време, пречи да се вижда какво точно става. Звук: Звукът в God Of War е нещо, което определено трябва да се чуе – има плътност, обем, мощ и сила. Както може да се очаква, всяка произнесена реплика си тежи на мястото. Войс актингът е безкомпромисен. Останалото – просто трябва да се чуе мазният хрущящ звук, докато Крат (правилното произнасяне на Kratos на български), напъвайки, откъсва с голи ръце главата на горгона. Или когато виртуалната ти кръв е на свършване, започва да се чува туптенето на виртуалното ти сърце, причинявайки ти съвсем реална ярост и болка.
Музика: Епична. Това е най-малката дума, с която мога да я опиша. Леки хорови напеви. Далечни бойни барабани. Перфектно напасната със ставащото на екрана.
Левъл дизайн: Ще те изненадам ли, ако отново използвам синоним на перфектeн. Някои от гледките, които ще се разкрият пред очите ти, карат досегашните ми любимци в графата гениален дизайн (Blood Omen 2 и Painkiller) да отстъпят кротко и да се поклонят. Всяко едно нещо е изпипано отвъд съвършенството. Дори разработчиците са използвали недостатъците на енджина, за да подчертаят някои неща. По някое време минаваш по едно въжено мостче над една бездна. Камерата си стои в началото на моста а героят ти вече почти не се вижда, минава най-ниската част на моста и тръгва към края и в този момент пред камерата изплува един абсошибанолютно огромен храм и това е единственият начин да бъде обхванат изцяло. Респект.
Врагове: Практически всички по-ячки създания от древногръцката митология са намерили място в играта, като някои от тях са представени доста изненадващо. Имаме горгони, минотаври, циклопи, сатири (мразим ги, безценни), харпии, като всеки враг е невероятно красив и изисква различна тактика за справяне.
Геймплей: Кървав. Брутален. Директен. Изчистен. Не мисля, че биха ми стигнали думите да описвам кървавата вакханалия, която представлява God Of War. Всяко потреперване на джойпада, всеки удар, който Крат нанася, носят със себе си достатъчно концентрирана агресия, стигаща за захранването на около три световни и една регионална война. Това е най-изпълнената с насилие игра, която някога съм играл. Комботата, които Крат върти на екрана, са красиви и удивително ефективни. Фаталитата, които можеш да правиш на паплачта, са феноменални. И никога не ти писват. Понякога при битка с по-силен враг сред порядъчно млатене се появява кръгче над главата му – това е знак, че можеш да започнеш една миниигра, която може да донесе бонуси (Минотаври – живот, Горгони – мана, Циклопи – опит) Логическите загадки са върхът на перверзията – може с часове да висиш пред някоя от тях без да я минеш. След това като видиш колко просто и нетрадиционно е решението, ти идва да се треснеш с нещо тежко и държавно по главата. По дяволите – на едно място дори редиш тетрис!
В заключение – перфектната игра. Очевидно комбинацията висок бюджет и професионализъм си е казала думата.
Съвети:
няколко малки камъни.