Поради разни причини Мор беше малко възпрепятстван тоя път да пише опънинг на евъргрийна. От друга страна аз също нищо интересно не мога да ви кажа, поради щото книгата, която е тема на този брой, не само не съм я чел, но и никога не съм искал да го правя. Така или иначе, щото наистина хич не съм на кеф, Артър Кларк, 2001: Космическа одисея. Енджой, така да се каже...
Роланд
Моридин
Мислех си, че вероятно с малко смесени чувства за книгата ще започна тези думи, но колкото повече прехвърлям спомените през главата си, толкова повече ми става неясно защо пък да са смесени. Всъщност всичко, което ми е останало от Одисеята, бих оценил като изцяло положително. Вярно, това беше отдавна, и вярно, човек си спомня само забележителното. Вярно също, че всичко казано там е отдавна клиширано. Затова пък изпълнено е по един как да кажа.. класически начин. Който просто стои на място.
Сюжетът е вариация на тема "тайнствен вселенски разум просвещава хората". Виждаме веднъж миналото, където странни черни паралелепипеди учат първобитните хора на цивилизация, а след това и настоящето, където подобен артефакт откриват и на Луната и той изпраща сигнал към края на Слънчевата система, който екип учени са изпратени да проследят на пътуване, което изведнъж се оказва пълно с препятствия.
Да, без съмнение нищо особено, а краят е съвсем евтин по днешните стандарти. При все това някак се оказва, че в моите представи въпросният край е една от най-красиво описаните сцени в научната фантастика. Побърканият компютър ХАЛ 9000, убийствата, които той извършва, и съспенсът в опитите на главния герой (сори, забравих му името, вероятно Дейв…) да се бори с него – и те в крайна сметка са си стандартни, но ето факт е, че съм ги запомнил като нещо интригуващо и държащо читателя в напрежение.
И не мога по никой начин да преценя дали тези двойни впечатления (трезвото и споменът) са просто резултат от годинките или книгата наистина е написана по един особено качествен начин. Вероятно е второто, поради защото тя все пак си е останала класика. А и наистина, ако трябва с няколко думи да опиша книгата… Героите – двамата по-същностни – обречен учен, борещ се за живота си, и всемогъщ компютър, опитващ се да го отнеме. Атмосферата – това непрестанно чувство за трескава заплаха, омешано с мистичността на първобитния свят и великолепието на края. Извънземният разум – неразбираем, неразкрит, красив. Науката – достоверна, леко наивна, не подробна до степен да дразни. Вярно, че цялата постановка е силно нереалистична и не твърде читаво обяснена, но откъм научни детайли – идеално. Продълженията – донейде интересни, но нито едно по същия изпълнен с напрежение начин. Оценката – четете.
Джаар
Книгата ме остави отчасти с противоречиви чувства. Не толкова като мнение за самата нея, колкото като различното въздействие и емоционален заряд, които носят отделните части.
С нестандартното си и увлекателно начало за зората на човешкия вид е някак трудно човек да си представи, че чете 2001: Космическа одисея. Стилът се доближава до научния, като същевременно засяга конкретни детайли, но без да се впуска в излишни описания. Общо взето такъв остава и почти до края на книгата, правейки я приятна и бърза за четене.
Първата част всъщност е разказ аз живота на предците ни, когато те все още не са осъзнавали своята човечност. Или когато все още не са я притежавали. Битието им е описано интересно и реалистично, проследявайки кратка част от живота на едно племе, от живота на първия главен герой в Одисеята – Мун Уочър. Неговите приключения се свеждат до хуманизирането на животинското му същество, което всъщност поставя началото на Одисеята на цялата човешка цивилизация.
Интересен е погледът на Кларк към вътрешния свят на Мун Уочър. Въпреки невъзможността за особени характеристики, той има своя облик и в него се вижда първообраза на всеки човек, който може би дори сега откриваме у себе си.
Авторът предлага едно обяснение за възникването на истинския разумен живот на нашата планета, без да променя нищо в антропологичната история на Homo sapiens или в развитието на Земята. Мащабът и истинското значение на това обяснение всъщност си проличава едва в края на книгата, задържайки интереса на читателя и върху следващите части от нея.
Кратките глави като цяло създават усещането за динамика, което в повечето случаи е измамно. Но и в никакъв случай не може да се каже, че действието се разтяга или че е протяжно и бавно. Дори напротив. В следващите части Кларк разказва за края на започнатата Одисея на човека. Или поне края на неговата първа космическа Одисея. Защото действието се прехвърля триста милиона години напред във времето – някъде в края на двадесети век, когато хората сериозно са отправили поглед към звездното небе и са се заели с проучването и дори колонизирането му. Първата стъпка вече е направена – лунно изследователско селище, пригодено за живеене.
За мен това е най-ценната част от 2001: Космическа одисея – като идеи и като картини, които авторът споделя с читателя. Вижданията му за технологичния прогрес носят реалистичността на времето, по което е писана книгата (1968). Някои от тях може би звучат смешно, дори нелепо, докато човек не се замисли, че в една или друга степен са вече осъществени. И че единствената грешка на Кларк е в преценката му за времето.
Тук историята навява и много тъга. От една страна заради болезнената реалност на описваното, което най-вероятно скоро ще стане действителност. Триумф на човешкия род, който може би няма да доживеем. От друга приех съдбата и живота на луната твърде лично, сякаш чуствах носталгията на обитателите на лунното селище, а сувенирите от далечния дом ме трогваха също така силно.
Полетът към луната е съпътстван с невероятни и завладяващи гледки, които авторът е оставил на въображението на читателя. Самото им споменаване носи своята красота, но те неизбежно продължават да разкриват прелестта си между редовете. Нощта, падаща над земята, и светлините на големите градове, лунните пейзажи в нюансите на сивото, черното и ослепителната светлина, рисуващи неземни картини... И по-нататък в книгата – стюардесата от Бали, танцуваща на фона на звездния безкрай, ефимерната битка между Юпитер и Слънцето...
Кратките глави позволяват и няколко псевдонаучни лирични отколения, които като цяло ми допаднаха. Идеята за по-продължителен живот на Луната или за отглеждането на изкуствения интелект намират доста допирни точки с реалното. От гледна точка на вече изследваното т.е. медицината, синаптичните връзки като основа на ИИ ми се видя интересно приложение на научните постижения. И може би не е никак невъжможно.
Разискват се и теории относно извънземния живот. Имайки предвид годината на написването на 2001: Космическа Одисея, може да ги приемем за първи художествени размисли по темата. Направени са връзки с науката, философията, че дори и с религията. И все пак Кларк се придържа към действителността, по-скоро описвайки възгледите на хората в средата на двадесети век, а не създавайки някаква измислица. Защото в цялата книга той се стреми да запази реалистичното звучене на близкото бъдеще на човека, а не да сътвори фантастична история.
Следващата част от книгата, един вид "предпоследната стъпка" от Одисеята, не ми допадна особено. Може би защото пак се стига до долнопробния и вече изтъркан обрат за машините/компютрите, прецакващи човека. Но отново не трябва да забравяме, че пренасищането от подобни истории е причинено от филми и книги, писани след 2001: Космическа Одисея. И причината това да присъства в нея са вижданията на автора, а не толкова желанието да бъде написано нещо "драматично".
Краят на човешката Одисея е съпътстван с красиви описания, които този път са на границата на абстрактното. Сетивата са предизвикани от фееерия от цветове и форми, които са в постоянно движение. И на този фон се разгръща депресиращото въздействие на заложеното още в началото обяснение на хуманизирането. Тук то граничи с езотеричността, избягвайки от характеристиките на жанра. Идеята за следващата стъпка в еволюцията на човека е наистина красива, смислена, дори логична. Но все пак способни ли сме на толкова много самота?