Усмивка, по-ярка от слънцето...
Любов...
Доверие...
...
Предателство...
...
Отмъщение...
Нима има нужда да навлизам в сюжета на Граф Монте Кристо? Една от най-гениалните истории на всички времена, не като дълбочина или психология, а като съвършена сюжетна композиция, изпълнена с дълбоки и ярки чувства и страсти, надживели епохата си, за да превърнат един най-обикновен иначе любовен трилър във вечна класика. А историите, надживели епохата си, имат навика да бъдат претворявани в други епохи. Такъв е случаят и с романа на Александър Дюма, само че този път нямаме холивудска гавра с Крис О'Донъл и без някаква кой знае каква връзка с оригинала, а 26 епизода аниме на GONZO. И както всички фенове знаем, ако това студио може да се похвали с нещо, то е стилът. Нерядко омазват финалите си, понякога не успяват да реализират идеите, които прозират зад посредствеността, но винаги, винаги правят нещата със стил.
Gankutsuou не е изключение. Едно от най-нестандартните и оригинални анимета за миналата година, то е един нов преразказ на класиката, но ситуиран във футуристична и донякъде сюреалистична и нереална среда. Или с други думи – подобна феерия от цветове поне аз никога не бях виждал досега :) Визуалният аспект е най-важен в отрочето на GONZO, но това по никакъв начин не значи, че останалите елементи са претупани ;) Все пак няколко думи за историята, или по-скоро сравнение с оригинала. Тук младият Албер играе доста по-важна роля, отколкото в книгата (доколкото си я спомням, разбира се, бая години са минали откак за последно я четох :)). Повествованието се води основно от негова гледна точка и той е главната цел на графа. В по-голямата си част действието се движи по книгата, макар че има доста добавени елементи. Има и едно-две големи различия, а и финалът съумява да запази някаква оригиналност. Така че не се залъгвайте, че ако сте чели книгата, няма да има с какво да ви впечатли анимето.
Годината е 2000 и много (не помня вече, но май нямаше 3000) и светът е безкрайно различен от днешния. И не само този свят ;) При все това атмосферата е безкрайно подобна на тази в книгата. Имената са запазени до едно, събитията също, социалната ситуация е нереално близка, макар и с примеси на модерно общество. Амалгамата е невероятно успешна и човек е в състояние едновременно да приема фееричния свят от бъдещето за реален, и да почувства истински историята на предадения от най-близките си хора Едмон Дантес.
Основното, с което историята успя да ме спечели и задържи до последния си епизод, е невероятният емоционален заряд, подпомогнат в огромна степен от музиката (за нея по-надолу). Визията също играе немалка роля, но не толкова голяма, колкото в други анимета, тъй като се стреми да е самостоятелна форма на изкуство. Всички чувства, всички силни страсти, които присъстват или са само загатнати в книгата, тук се впиват в сърцето ти и го изгарят със силата си. Любов, омраза, завист, жажда за отмъщение... всичко това е толкова ярко и ако не реалистично, то безкрайно въздействащо, че си спомням някои от сцените все едно са ми пред очите. Погледът на Графа, когато се сбогува с Албер, говорещ за мъката, отчаянието и тяхното отхвърляне повече, отколкото би могъл да каже един хилядастраничен том, докато на фона на епично-тъжна и напрегната музика (техно? да, но не само) малката совалка, носеща в себе си сина на най-големия му враг далеч от приказния космически кораб, е нещо наистина незабравимо. Момчето, което против всичките си желания някогашният Едмон Дантес е започнал да обича. А последвалата сцена е в такъв ярък контраст със станалото преди нея, че просто смразява кръвта във вените. Което ни води към атмосферата, а тя е невероятно авангардна. В света, с който ни сблъсква сериалът, има колосални класови различия (макар и да забелязваме това доста късно и да не е основен аспект на Gankutsuou). Бедните живеят отвъд стените, с които са се оградили богатите, а благородниците са изградили около себе си един приказен свят, в който всичко – технологията, архитектурата, дори космическите полети – е подчинено на лукса и удобството. И на стила. В даден момент ще се сблъскаме и с усещането, може би присъствало и в книгата, за загнилото старо поколение, изкривено от извършените в миналото злини, издигнало се с помощта на измама и предателство. За една система, която е изгнила в самото си ядро и обречена на срутване. А аз МНОГО обичам този тип усещания :)
Стигаме и до визията. А тя е... най-меката дума, която ми идва наум, е "зашеметяваща". Великолепна смесица от анимация, CGI и специални ефекти. На моменти феерията направо заслепява. Дрехите на героите и косите им например са като дупки в образа, зад които прозират десени с някакви шарки. Понякога те се движат, а друг път не, но НИКОГА не са в синхрон с действията на героите и това създава невероятно усещане. Една от най-зашеметяващите сцени в това направление е в епизод 6, когато графът и лейди Хайде отиват на опера. Няма да развалям впечатленията ви от сцената с тромави описания, които така или иначе не могат нищо да пресъздадат, но ще ви кажа, че такава красота в анимационен филм се среща много рядко :)
Графът заслужава специално внимание. Тъй като това не е епохата, за която е писал Александър Дюма, е нормално да очакваме, че в образа на падналия ангел Едмон Дантес ще има големи промени. И те са факт. Граф Монте Кристо има заострени елфически уши, синя кожа и лилава коса. Всъщност той страшно много прилича на Ди от Vampire Hunter D: Bloodlust. И това само допълва мистериозната аура, която го обгръща през по-голямата част от сериала. Най-малкото защото хората освен кой е и какъв е, се чудят и от каква раса произлиза :р Париж от бъдещето е като някаква комбинация от древност, футуристичност и... лунапарк. Огромни конструкции сякаш висят във въздуха, неща, които подозрително приличат на балони и дирижабли... Неописуемо е и на места съвсем умишлено изглежда като евтино упражнение в 3DStudioMax. Външният свят е в рязък контраст с нереалността на града-столица на света и изглежда доста по-обикновено и нормално – едва ли не като от нашата епоха.
Върху всеки визуален аспект е хвърлено страшно много мислене и е изграден внимателно и с вкус, но, както вероятно вече многократно казах, авангардно и нестандартно. Върху лицето на луната например има ясно изразен череп. Той няма никакво въздействие върху ставащото, защото е предназначен не за героите, а за зрителите. И това е само невинен пример. Космическите кораби изглеждат като капки течен метал, а вътрешността им – като луксозен дворец. Всичко в сериала излъчва невероятно богатство, стил и изисканост. Единственото, което донякъде ме разочарова, бяха "броните", които се появиха в един епизод, но това е невзрачен и бял кахър.
Музиката също играе важна роля за цялостното усещане, което създава сериалът. Тя е доста нестандартна по аниме-стандартите и дори не мога точно да определя жанра, към който спадат повечето инструментални парчета. Сред тези, които мога, влизат валсът, техното, баладата, пънкът и рокът. Айде да ви видя сега :) Началната песен, която впрочем е и на английски – We Were Lovers на Jean-Jacques Bumel, – е въпросната балада и е просто разкошно въведение към сериала, макар и да е тотално и нечовешки различна от всичко друго, срещащо се вътре в музикално отношение. Кадрите на неин фон са като изрисувани с кафяв графит, движенията са като скицирани, а ставащото излъчва някакво кротко щастие и меланхолия по отминалата невинност. Просто няма как да не го хареса човек, ако не на първо, то на трето гледане, след като понавлезе в сериала. Защото точно тогава вече имате базата да го оцените. Ендингът – You Won't See Me Coming (отново на Jean-Jacques Bumel) е чист рок, при това доста успешен. Анимацията представлява хаотичен калейдоскоп (буквално) от шарки и образи, много от тях напълно лишени от смисъл, други – герои или дори събития от сериала. Като цяло рядък случай, в който ендингът е много по-динамичен и надъхващ от опънинга, но на мен пък, парадоксално, ми харесва по-малко. Това, което оценявам обаче, е гениалният начин, по който действието в края на всеки епизод свършва (нерядко със статична рисунка в доста интересен стил, но ще оставя на вас да видите) на най-напрегнатото място и музиката (или умишлената й липса) прелива в песента на Bumel. Отново десет точки за стил и изпълнение, макар и шест-седем за самия ендинг.
Останаха ми, като цяло, героите, макар че те всъщност са повече или по-малко същите, каквито и в романа на Александър Дюма. Разбира се, Данглар управлява банката си посредством изкуствен интелект и холографен световен глобус, обхващащ цяла стая, а клиентите му са от всички части на галактика и мнозина от тях не са хора. Фернанд Морцерф пък командва космически флот. Графът притежава връзки не в Индия или Китай, а в извънземни империи и корпорации, отдалечени на хиляди светлинни години от Земята. И така нататък :) Тъй като стана дума за Графа, все пак не мога да не кажа няколко думи за него. Той е доста различен от оригинала си, не като цел и действия, а като характер. Първо на първо, без да спойлвам, ще кажа, че не всичко, което върши, зависи от него, и в тази интерпретация на класиката съдбата му е предрешена от черна сделка, която е сключил в миналото. Престоят му в Замъка Иф също е доста различен. Това обаче са козметични промени, които макар и да имат сериозно влияние върху финала да речем, не променят кой знае колко развитието на историята или атмосферата на сериала. Пък и Граф Монте Кристо е толкова колоритен персонаж, че е трудно човек да се дразни от несъответствия ;)
За финал трябва да ви се извиня за краткостта и неубедителността на статията. Не се получи добра, и сам го разбирам, но... Мислех, че просто съм позабравил сериала (гледах го преди около половин година), но след кратко припомняне на ключови моменти и повторно потапяне в атмосферата установих, че не това е проблемът. Истината е, че Gankutsuou: The Count of Monte Cristo е страшно добър, но аз просто не разполагам с думите, нужни, за да предам всички усещания, които ми създаде. Върху него е работено много и с вкус, не са щадени сили и средства и както вече казах, върху всеки аспект е мислено сериозно. Изпълнен е с изгарящи емоции и, за бога, дори от дъжд на вятър говорят на френски! При това с култовия глас на Алукард от Hellsing (Jouji Nakata). Не си правя илюзии, че с нестандартната си визия ще се хареса на всеки, но въпреки това приканвам всички, които това ревю не е успяло да убеди в достойнствата на сериала, да го погледнат ей така, просто от любопитство. Поне първите три епизода. Пък в крайна сметка ще знаете, че поне сте опитали. Аз пробвах ;) Оценка: 9/10