Звездата на Ибис
Тихото скърцане накара Алан да се обърне. Изтегляйки меча си от ножницата, той предпазливо тръгна към вратата. Открехна я бавно и колкото се можеше по-безшумно и надзърна навън. Нищо не се виждаше – коридорът бе потънал в тишина и мрак. Алан отвори вратата и излезе от малката стаичка на нощната стража, като се стремеше да не напуска кръга на светлината, идваща от помещението. Сега тя бе единствената светлина. След полунощ коридорите и стаите на двореца, всички освен тези на стражите и прислугата, потъваха в мрак. И той не се вдигаше до сутринта – не и докато Херцогинята не се завърнеше от поредното си нощно похождение. Тази мисъл предизвика неочаквани ледени тръпки по гърба на Алан и, приемайки, че дочутият шум е бил просто игра на въображението му, той бързо влезе обратно в стаята си и в сигурността на светлината, като затвори вратата след себе си, този път не пропускайки да я заключи.
Тъкмо се канеше отново да се отпусне в стола си, когато шумът отново долетя до слуха му, този път от много по-близо. Разтреперан, Алан скочи на крака и изтегли меча си. В спомените му изплуваха спомени за ужасяващите истории, които бе слушал от хората, живеещи в селото близо до двореца – за тъмните същества, отскубнали се от магическите мрежи на херцогинята, и отвличащи невинни в дверите на скверните си Кралства и Нива на съществуване. Въображението му се развихри, придавайки на "съществото", приближаващо се към стаята му, всевъзможни лица и форми, кое от кое по-странни и страшни. Стискайки дръжката на меча си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, Алан се замоли на боговете да пощадят душата му и се закле пред себе си, че още на сутринта ще напусне това прокълнато място и повече не ще се занимава с вещици и магьосници, дори и ако това означаваше да умре от глад.
Шумът стана почти оглушителен в ушите на примиращия страж и заглъхна право пред вратата му. Тишината погълна двореца, оставяйки Алан сам с отекващите в ушите му бумтежи на сърцето му. В следващите няколко мига не се случи нищо и тъкмо когато мъжът си позволи да си поеме дъх, дръжката на вратата страховито се раздвижи – очевидно някой се опитваше да я отвори от към коридора. Тъй като бе заключена, опитът се оказа напразен и нашественика трябваше да се откаже. Последва ново затишие и тогава Алан дочу тих глас. Бе не по-силен от шепот, а думите му звучаха неясно и размито. Нечия ръка се опря на вратата и... свещите в стаята внезапно изгаснаха. Мракът погълна стража и ужасът му заплаши да го задуши:
– Каквото и да си, махай се! – дрезгаво изплака той - Не се нуждаеш от душата ми!
Отговор не последва – отново тишина и най-страшният кошмар на Алан се превърна в реалност. Шепотът долетя отново и вратата се пръсна оглушително. Вдигна се прах и се разхвърчаха трески, но те не можаха да отклонят погледа на стража от празната рамка на вратата. Всичко, което видя, бе непрогледен мрак – последното, което някога съзря. Фигурата сякаш се материализира от сенките – черна и неясна – само на ръка разстояние от него – две бляскави сребристи очи го приковаха. Сърцето на Алан сякаш падна в петите – бе като парализиран от този поглед – не можеше да извика, да вдигне меча си. Нямаше и време – разстоянието помежду им изчезна и зъбите на съществото се впиха във врата му. Мракът погълна стража завинаги.
***
– Хайде, проклета да си, отмести се! – Последва тих порой от ругатни и Дерек отново натисна, надявайки се плочата най-сетне да се е поразместила и да се надигне. Чу се леко скърцане и кестенявите къдрави коси на младия мъж потънаха в прах, но видим резултат отново нямаше. Дерек слезе няколко стъпала надолу и огледа положението на слабата, мъждукаща светлина. За нещастие промяна почти не се наблюдаваше. Масивната каменна плоча едва се бе понадигнала и сякаш се присмиваше на изпотеното му, потънало в прах лице.
– Някой можеше да ме предупреди, че това нещо не е използвано от векове! – измърмори раздразнено той. Облегна се на стената и се замисли – докато бе прекосявал галерията от тунели, свързващи селото с двореца на вещицата, бе огледал всички възможни пътеки, просто за да е подготвен, ако му се наложи да бяга, и не бе открил друг вход. А и всичко съвпадаше с описанието на странника, който го бе наел да извърши обира. Всичко, с изключение на факта, че тайната врата не се отваряше.
– Може би трябва да се откажа и да върна предплатата на онзи мошеник – като е толкова лесно, нека сам да обере вещицата! – разсъди на глас той. Разбира се, не говореше сериозно – репутацията му се базираше именно на факта, че нямаше преграда, магическа или не, която да може да спре Дерек ДеГара. И той не смяташе тепърва да променя този факт.
Скърцайки със зъби, нареди на магическата светлина да се приближи до плочата и се загледа в нея. Присвивайки леко очи, слезе няколко стъпала, за да може да се засили, след което се затича нагоре и удари рамо в масивния камък. Не го отмести, но рамото така го заболя, че се уплаши да не си е счупил нещо. Облегна се на студената стена, толкова отчаян, че му идеше да закрещи. Вдишвайки дълбоко, си нареди да се успокои и да мисли. Затвори очи и потърси покоят в себе си – така, както го бе учил Наставника му. Съзнанието му се отнесе в спомени и един глас долетя до ушите му:
"Добрият крадец е като добрият любовник – трябва да бъде нежен и внимателен, а не груб и агресивен!"
Златното правило на Наставника извика усмивка на устните му и Дерек най-сетне отвори очи. Приближи се до непокорната плоча и се загледа в нея. Очите му не съзряха нищо, което да му помогне, и той реши, че няма нужда от тях. Затвори ги и се остави на сетивата и ловкостта на пръстите си. Заопипва плочата – педя по педя, всяка издатина или вдлъбнатина по камъните. Първоначално нямаше успех, но това не го отказа. Продължи да търси и, най-сетне, търпението му бе възнаградено. Пръстите на дясната му ръка попаднаха на малка вдлъбнатина, която потъваше при натискане. Той плъзна лявата си ръка, описвайки линия от откритието си, към противоположния край на плочата, и намери втора вдлъбнатина. Натисна и плочата, безшумно и бързо, се издигна. Дерек се загледа в дупката, зейнала над него, и устните му се разшириха в доволна усмивка:
– Ето за това съм толкова добър любовник!
***
Шумът долетя до слуха й сякаш от някъде много далеч. Дори и в това си състояние на транс, при което съществуваше в два свята едновременно, тя все още усещаше промените, настъпващи около мястото, където лежеше тялото й. Изпълни я раздразнение – нощем дворецът трябваше да е пуст – никой не смееше да броди из магическия й мрак. Слугите и стражите вече трябваше да са го разбрали. Замисли се дали да не напусне сегашното си Ниво и да се върне при Обвивката си, но бързо размисли. Каквото и да се случваше в двореца, Нощната Стража щеше да се погрижи нищо да не я застраши. Успокоена от тази мисъл, Херцогинята се върна към изучаването на Нощното Огледало, извисяващо се пред нея.
***
"Няма лесни обири – има само добре прикрити капани!"
Още една от мъдростите на Наставника. Дерек усещаше, че и този път е бил прав – атмосферата в двореца бе прекалено нагласена. Всичко бе такова, каквото бе предрекъл работодателя му – нямаше стражи и прислуга, коридорите бяха обгърнати от тишина и мрак. Сякаш в двореца нямаше жива душа. Дори и да можеше да приеме, че на нивата на избата, където го бе отвел тайния вход, и на кухнята няма никого, то колкото по-нагоре се изкачваше, толкова повече започваше да го притеснява този факт. Все от някъде щеше да дочуе нещо – я хъркането на някой заспал страж или дебела слугиня, я шум от стъпки на някой не можещ да заспи или, което бе още по-логично, стоящ на пост. Вместо това имаше единствено тишина – задушаваща и потискаща, предизвикваща студени капки пот по гърба на крадеца.
"Възможно ли е да съм такъв късметлия, че тази тишина да е дар на Боговете?" Запита се наум Дерек. Колкото и да му се искаше, не можеше да си отговори с "да". Шестото му чувство казваше, че дори и за дома на една вещица тази задушлива атмосфера не бе нормална. През годините крадецът се бе научил да му се доверява, затова сега се прокрадваше безшумно, прогонил магическата светлина и стиснал оголен нож в ръка. Да вижда в непрогледния мрак му помагаше единствено дара на Магичното Зрение – заклинанието, чиято сила му бяха дарили жреците на Бога на Знанието, когато бе навършил пълнолетие на тринадесетия си рожден ден.
Дерек изкачи поредните изпречили се на пътя му стълби и, ако всичко се бе случило така, както бе предрекъл наемателят му, сега щеше да се озове пред масивна двукрила врата. Вратата наистина бе там – едното й крило липсваше, а другото висеше на едната панта. Крадецът се закова на място, в гърлото му заседна буца. Интуицията му вече крещеше да бяга, но той реши да не се вслуша в нея. Воден от любопитството си, продължи напред. Още една поговорка на Наставника му се надигна в съзнанието му "Любопитният крадец е мъртъв крадец", но той не й обърна внимание. Бързо прекоси коридора и се озова на кръстопът. Работодателят му го бе предупредил и за него – надясно се намираше крилото на слугите, наляво – на стражите. И в двете първи стаи трябваше да има патрулиращи. Дерек пое надясно. Зави зад един ъгъл и видя стаята на първите стражи. Отвътре не се виждаше светлина, но той предпочете да не се замисля над това. Прокрадна се до вратата и установи, че тя бе леко открехната. Странно, но дори не се и замисли, преди да я отвори и да влезе – подсъзнателно вече знаеше какво да очаква. Прекрачвайки прага, промълви магическата дума за светлина – кълбо огън изникна пред него и той го издигна пред себе си като факла. Лицето му пребледня – на пода лежаха разкъсаните тела на трима стражи. Земята бе потънала в кръв и пихтията от изпотъпканите органи на изкормените мъже. Почувствал, че ще повърне, Дерек се обърна и избяга от помещението. Като в мъгла се завтече към стаите на слугите – вратите бяха изтръгнати или разбити. По подовете и по леглата се въргаляха мъртвите тела на спящите мъже и жени. Доколкото видя на светлината на огъня, на вратовете на много от тях зееха рани, докато други бяха просто разкъсани на парчета. Без повече да му мисли, той се обърна и побягна. И щеше да се измъкне, ако съзнанието му на крадец не се бе пробудило.
Когато отново стигна до кръстопътя, той спря да помисли. Не можеше да е сигурен кога точно е настъпило клането и кой го е причинил. Все още не бе чул или, дори по-малко, видял каквато и да е следа от жив човек. Дерек нерешително пристъпи към разбитата порта. Шестото му чувство крещеше да се маха, но той отново реши да не се вслуша в него. Вместо това послуша един коварен глас, който в този момент нетърпимо гъделичкаше самолюбието му. Гласът на крадеца. А той му казваше да забрави какво вижда и да довърши поръчката си – да вземе това, за което му бяха платили, и след това незабелязано да се измъкне. Като помисли още миг, Дерек най-сетне взе решение и пое по левия коридор – този на стражите. Погледна само в първата стая – тук единствено нейната врата бе пръсната. На пода, в локва кръв, лежеше мъртвия страж. Гърлото му бе прегризано, но това, което най-силно впечатли Дерек, бе меча му, лежащ на една ръка от него – този мъж бе опитал да се брани и не бе имал никакъв шанс. Крадецът си пое дълбоко дъх и избяга от коридора. Стигна до стълбище, което, както си спомни докато тичаше нагоре, водеше към покоите на Херцогинята. Излезе на малка площадка, пред която се извисяваше високата, сега празна рамка на врата. По земята бяха нападали трески и дървени отломки – този, който бе убивал на долните нива, бе върлувал и тук.
Вече бавно и предпазливо Дерек тръгна напред. Чак сега си припомни, че Херцогинята бе вещица и ако тя бе отговорна за клането, то никак нямаше да се зарадва на присъствието му. И все пак, тази възможност не му се видя особено вероятна. Някак си бе сигурен, че Херцогинята също е мъртва. Сякаш, ако все още бе жива, щеше да може да усети присъствието й. Дерек спря за миг – ами ако грешеше? Насили се да прогони съмнението – работодателя му бе гарантирал, че по време на кражбата тя ще е в транс – душата й ще бъде някъде далеч в някое от другите Нива на Съществуване. Нямаше да го усети, нямаше да разбере какво става, не и докато тялото й не се окажеше в опасност. Внезапно припомнил си нещо, крадецът бръкна под ризата си и измъкна амулета с голям черен камък, в който сякаш бе съхранена светлината на сребърната луна, и го пусна върху дрехите си. Работодателя му му го бе дал, уверявайки го, че поне за кратко той ще го направи невидим за очите на истинските пазители на двореца – Нощната Стража. Те бяха немъртвите духове на рицари, живели по тези земи много преди хората да се заселят по тях, и сега служеха на Кралицата-Пророчица и на Приближените й. Каквото и да се бе случило в двореца, Дерек не се съмняваше, че Нощната Стража все още е по местата си и в готовност за натрапници.
Крадецът стисна медальона и промълви думата, която щеше да освободи защитното заклинание. Облизвайки устни, продължи напред по мрачния коридор. Достигна до нова разбита врата и нов коридор, който го отведе до предверието на просторна зала – Ритуалният Храм на Херцогинята. Увереността му бързо се изпари – тук вече можеше да почувства могъществото на вещицата. Магията й сякаш се носеше из въздуха, а духът й витаеше, дебнейки натрапници като него. Стискайки медальона с лява ръка, докато в дясната все още държеше ножа си, Дерек продължи напред. Нищо не можеше да го подготви за картината, която се изпречи пред очите му – цялата Ритуална зала бе омазана с кръв. По земята се търкаляха свещи и парчета от изпочупените кристални свещници. Високите етажерки бяха обърнати, а изпокъсаните и разхвърлени на всички страни книги – обгорени. Всъщност, помещението изглеждаше така, сякаш огнена стихия бе бушувала в него – стените също бяха обгорени и покрити със сажди, на места се бяха появили дупки от взривове, а във въздуха се носеше аромата на изгорена плът. Крадеца треперейки пристъпи напред – подът бе покрит с тела. Разкъсани мъже и жени се намираха в краката му – всички изглеждаха еднакво – облечени в черни брони и дълги наметала. В ръце някои все още стискаха дръжките на кривите си мечове и саби. На гърдите на някой зееха дупки, други сякаш бяха изгорели живи, но едно бе сигурно – никой не бе умрял бързо и безболезнено.
Внимателно прекрачвайки мъртъвците, Дерек продължи към центъра на залата. Там, в средата на пръстен от кръв, лежеше Херцогинята. Тялото й бе пронизано многократно – както от стрели, така и от мечове. Роклята и бе разкъсана и напоена със собствената й кръв. Колкото повече се приближаваше, толкова повече детайли забелязваше Дерек – лицето и бе издрано, но, ако съдеше от изпочупените й дълги нокти и покритите с кръв пръсти, тя също добре бе издрала нападателя си. От устните, по бузите и надолу по брадичката й се стичаше кръв. Предпазливо, крадецът пристъпи през кръга от кръв – тялото на Херцогинята сякаш бе положено в ложе от разкривени сенки. Той се закова ужасено – това бе единственото, което бе останало от Нощната Стража. Огледа се и погледът му се прикова в мъртвите и обгорени тела на нападателите – които и да бяха, явно имаха достатъчно сила, за да победят както вещицата, така и Пазителите й.
Блед като платно, Дерек се приближи до тялото на жената – нещо вътре в него му подсказваше да я огледа още по-внимателно. Той стъпи в кръга от сенки и коленичи до Херцогинята – чак сега осъзна какво го бе привлякло у нея – огърлицата й. Представляваше сложна плетеница от златни и сребърни нишки, осеяна с множество малки черни камъни, обграждащи един голям, блестящ рубин. Очите на Дерек заблестяха от вълнение – Звездата на Ибис! Според легендата, Звездата бе принадлежала на последния крал на Морейте – древният народ, от който произхождаха и Нощните Стражи. На устните на крадеца се изписа широка усмивка – именно за тази огърлица го бяха изпратили в двореца. Внезапно го изпълни желание да се разсмее в лицето на разиграващата се ирония – ако Херцогинята все още бе жива и носеше огърлицата, цялото му усилие щеше да се окаже напразно. В един миг реши, че убийците, които и да бяха, явно му бяха направили услуга. Присегна се и обви пръсти около Звездата – приготви се да я отскубне и... изплашено извика, когато ръката на Херцогинята се стрелна и се обви около китката му. Очите и се отвориха и кървавочервените й зеници го приковаха. Устните й се разтвориха, сякаш за да извика, и Дерек осъзна, че езикът й бе изтръгнат. За миг остана като парализиран, но шумът, който внезапно долетя до ушите му, го изпълни с такъв ужас, че му причерня – ясно чу стъпки, идващи откъм стълбището в единия край на Ритуалния храм, водещо нагоре право в личните покои на вещицата. Горе имаше някой – нещо повече, бе чул вика му и сега идваше за него.
Като обезумял Дерек отскубна ръката си от хватката на вещицата и дори не осъзна, че бе изтръгнал и Звездата. Без да губи и секунда да мисли се обърна и побягна, прескачайки изпречилите се на пътя му тела. И макар да го вълнуваше единствено собственото му спасение, продължаваше да стиска откраднатата огърлица.
***
Очите на Херцогинята проследиха бягащия мъж. Тя се опита да се надигне, но установи, че бе невъзможно – тялото й бе прекършено. Всеки дъх й причиняваше болка и бе по-труден от предходния. Осъзнаваше, че всеки миг ще умре. Но не това я плашеше – единственото, за което можеше да мисли, бе че един смъртен бе откраднал Звездата на Ибис.
Дочу стъпки и една черна сянка се надвеси над нея. Тя не се опита да го погледне – конвулсивно вдигна ръка, сякаш за да се предпази. По-скоро почувства, отколкото видя острието на меча му, което се заби в гърдите й. Очите й се разшириха за миг, устните й зейнаха за последен отчаян дъх. Мрак се спусна пред погледа й и я погълна. Тленните й останки избухнаха в пламъци.
***
Воинът на мрака остана взрян в горящото тяло за няколко мига. Усети, че подчинените му го бяха наобиколили и също се взираха в топящия се труп на вещицата. Той прибра меча в ножницата и се обърна към тях. Погледът му падна върху черното ковчеже, което една от жените-убийци бе понесла на ръце. Лека усмивка разкриви устните му, оголвайки острите му, все още изцапани с кръв зъби:
– Ти – той махна към един от стоящите по-назад мъже – догони натрапника и го убий.
Онзи се поклони дълбоко и се завтече да изпълни заповедта. Господарят му повече не помисли за него – бе получил това, за което бе дошъл.
***
Дерек тичаше с всичка сила. Звукът от стъпки, идващи от стаите над Ритуалната Зала, отекваше в ушите му и сякаш му даваше криле. Не поглеждаше назад – ужасяваше го мисълта какво може да види. Единственото, което имаше значение, бе да се добере до тайния вход и да се скрие в подземните тунели. Там щеше да му е много по-лесно да се измъкне от преследвачите си. А такива имаше – усещаше го с цялото си същество.
В бързината на няколко пъти се препъна, но запази равновесие и нито за миг не намали скоростта си. Добре разбираше, че да падне, да спре или дори да се забави, означаваше сигурна смърт. Тези, които бяха по петите му, бяха достатъчно силни, за да се справят с една вещица и Почетната й стража – какво ли оставаше за един крадец като него? Варианта да се изправи лице в лице с преследвачите си просто не съществуваше. Оставаше му само едно – да бяга колкото му държат краката и да се надява, че ще е достатъчно бърз, за да изпревари убийците.
Като в някакъв неясен кошмар най-сетне се добра до долните нива на двореца, а оттам – до кухнята и избата. Скочи сред множеството бъчви и бурета, пълни с всевъзможни вина и екзотични подправки, и се хвърли към тайния вход. Тъкмо успя да го затвори след себе си и да задейства механизма, заключвайки го, и дочу нечии тежки стъпки право върху каменната плоча над главата му. Без да губи време се обърна и се затича с всичка сила в непрогледния мрак, който сега го обграждаше от всички страни. Нямаше намерение да използва магическа светлина – виждаше единствено благодарение на дара на Магичното Зрение. Надеждата му бе, че преследвачът нямаше да има подобна възможност, макар и дълбоко в себе си да осъзнаваше, че това бе малко вероятно. Тъкмо беше достигнал края на първия коридор и завиваше във втория, когато чу оглушителен взрив зад гърба си – каменният вход към подземието бе взривен. Осъзнаването на магичните способности на противника му изпълниха Дерек с такъв непреодолим ужас, че сърцето му сякаш спря да бие. Обхващащата го от лудия бяг умора се изпари и той удвои усилие. Галерии и коридори се изпречваха на пътя му и той се впускаше ту в едни, ту в други. Не можеше да мисли, да се съсредоточи. Молеше се единствено инстинктът му да не го предаде и да не се изгуби сред подземния комплекс. Случеше ли се това, със сигурност бе мъртъв. А, Богове, това бе последното нещо, което искаше.
Още един завой и достигна до прав коридор, чийто край не се виждаше. Внезапно се закова – досега не бе идвал в него. Сърцето му заби лудо, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите му. Коленете му се разтрепериха от ужас, а на очите му избиха горчиви сълзи – бе сгрешил пътя. Чак сега си даде сметка, че нямаше представа къде се намира и до къде ще го отведе пътеката, по която бе поел. Разколебан се обърна, несигурен дали да не се върне. Но тази мисъл мигновено изчезна – преследвачът му бе право след него и с всеки изгубен миг го настигаше. Без да му мисли повече, Дерек се втурна надолу по коридора. На края му откри кръстопът и пое наляво, молейки се да не се окаже задънена улица. Късметът му не му изневери и той се озова в нова галерия, а оттам пое по друг тунел. Тъкмо когато започна да си мисли, че Боговете може би са с него и не му е писано да умре тази вечер, пое по един рязък десен завой и се впусна в дълъг прав коридор. Внезапен завой и ужасено се закова на място – намираше се на същия кръстопът, до който се бе озовал преди малко. А там го очакваше Смъртта.
На самият кръстопът, само на няколко метра от крадеца, стоеше висок, облечен в черно мъж. Дългото му наметало се разстилаше по земята около него, а ризницата му сякаш бе изкована от мрак. В ръката си стискаше дълъг меч, който, както си помисли разтрепераният Дерек, обикновен човек трудно щеше да повдигне и с две ръце. Но в пръстите на Закачуления оръжието изглеждаше леко и изящно. Две бляскави рубинени очи се приковаха в крадеца изпод гъстите сенки на качулката. Разтреперан, Дерек заотстъпва назад, макар и да осъзнаваше, че няма къде да избяга. Осъзнал, че все още стиска ножа си, той го вдигна пред себе си, разбирайки, че късото острие по никакъв начин нямаше да му помогне срещу меча на нападателя му. Изпод качулката долетя шепот и Дерек ужасено извика и хвърли оръжието си, което в миг сякаш се бе превърнало в жив пламък. Изплашеният крадец глупаво се вгледа в изгорената си ръка – чак сега истински разбра колко непобедим бе противникът му. Заотстъпва, докато гърба му не опря в студения камък. Почти налудничаво се загледа в закачуления мъж, който вече стоеше само на няколко крачки от него:
– Моля те... – проплака Дерек – пощади ме...
Рубинените очи се присвиха насмешливо и Воинът на мрака даде своя отговор на молбата – мечът му се стрелна и се заби в корема на крадеца. Дерек остана като поразен – с ококорени очи и широко отворена уста – дори не бе видял кога закачуленият бе помръднал. Пръстите му се вдигнаха и се обвиха около острието, което в същия момент смъртоносно разкъсваше вътрешностите му. От гърлото му излезе хрип и коленете му се подкосиха. За миг увисна, прикован между меча и стената, след което убиеца му изтегли острието си от тялото му. Дерек падна по лице на прашния каменен под на подземната галерия. Почувства как мечът на Черния войн се издига и той му нанесе втора смъртоносна рана право в гърба. Непоносима болка го разтърси, за миг му се прииска да запищи с цяло гърло. След това всичко пред погледа му се разми и го изпълни внезапен покой и празнота. Съзнанието му сякаш отлетя някъде далеч и събитията през изминалата нощ се върнаха пред очите му. Един жесток глас в тила му му припомни, че го бе съветвал да бяга, докато има възможност, но от алчност и самолюбие той го бе пренебрегнал. Спомни си нещо, което наставникът му бе казал, сякаш преди цели векове "Един ден самолюбието ти ще те погуби". Ако можеше да се разсмее, сега определено щеше да го направи – каква ирония – старият крадец отново се бе оказал прав.
Нещо студено затрепери в лявата му ръка и гаснещото съзнание на Дерек се запита какво ли бе това? Нямаше време да си спомни – вечен мрак се спусна над очите му и го погълна. И тъкмо когато бе приел, че краят му е настъпил, в тъмнината изгря една ярка звезда.