Пролог
Посветената на Мрака
Високи снежни върхове се издигаха от всички страни. Леден вятър ехтеше в студената Ноемврийска нощ. Не че вятърът беше нещо необичайно – в студените северни земи топлите дни бяха много по-редки и впечатляващи. Тук властваше вечна зима – студена и неприветлива; превърнала се в гибел за не един невнимателен пътник. Но зимата не бе най-лошото. Страшни бяха съществата, които я населяваха – от кръвожадните вълкони до грубите и недружелюбни варвари. Всъщност "варвари" беше името, което народите на юг от Ледената планина им бяха дали – те не разбираха, а и не се опитваха, тези мъже и жени, отделили се от цивилизацията и избрали да живеят без някои от най-големите й блага. За народа на Седемте Кралства непонятно и необяснимо бе как северняците оцеляваха без магия – нещо неразделно и нормално за ежедневието им. Магията – най-могъщото оръжие и съюзник за тези, които я владееха, и ужас за тези, изпречили се на пътя й. Магията беше нещото, което варварите най-много презираха и от което страняха.
Групата конници бавно и уверено си пробиваше път през снега. Не бързаха – нямаше и защо – бяха пътували три седмици през някои от най-студените дни в историята на северните земи, но пътешествието им най-сетне бе към своя край. Стигнаха края на едно възвишение и спряха, за да погледнат към долината под тях. Тя беше заета от огромен укрепен град – обикновен за стандарта на Южните земи, но най-големият на север от Ледената планина – Аг’Тирелин. Това беше престолния град и седалището на Варварския Крал. Беше заобиколен от високи крепостни стени, като дори от отдалеченото възвишение можеха да се забележат копията на множеството наблюдатели по тях. На равни разстояния бяха построени бойници, чийто запалени факли служеха за ориентир на всеки, отправил се към престолния град след падането на нощта. От възвишението, на което бяха спрели конниците, ясно се виждаха светлините, блестящи през прозорците на къщите, разположени зад стените. Но не те привлякоха очите на странниците – всички те се взряха в цитаделата в центъра на града – обителта на краля. Тяхната цел.
* * *
Глиния внимателно оглеждаше града, разпрострян под тях – изучаваше го, запомняше всеки детайл. За пръв път идваше в Аг’Тирелин, но гледката не можеше да я впечатли – живяла в Седемте Кралства, тя беше посещавала градове, пред които разположеният в студената долина беше просто едно многолюдно село. Беше обикаляла из просторни палати, където паната, закачени по стените, струваха колкото кралската цитадела. Не, тя не беше някоя варварска селянка, която да зяпа в захлас укрепения град. Беше благородничка. Нещо повече – Глиния бе обучена магьосница и Посветена на един от боговете. Споменът за това пробуди усмивка на устните й – беше много повече от Посветена и скоро всички щяха да узнаят това.
Хвърляйки последен поглед на града, тя вдигна очи и се загледа в нощното небе – бе рядка нощ – трите луни грееха едновременно. Първите две – Златна и Сребърна – бяха видими за всеки, който погледнеше небето. Те грееха всяка нощ – сякаш борейки се за надмощие над небосклона, обсипан с купища звезди. Но не те радваха Глиния. Не, светлината на тези луни я заслепяваше и дразнеше – излъчваше чистота, непорочност, покой. Третата бе луната, привлякла погледа на магьосницата – луна, видима единствено за тези, които я почитаха. Богиня за онези, следващи тъмните пътеки. Посветените на мрака. Черна луна.
Само мисълта за Нея изпълни Глиния със сила. Присъствието й на небето я караше да се чувства спокойна и уверена. Сигурна в себе си и в успеха на начинанието си. Приемаше тази луна като знамение – Единственият я наблюдаваше. Изпиваше я. Той й бе наредил да започне война и сега очакваше да види заповедта си изпълнена. И Глиния щеше да я изпълни – беше готова на всичко. Вече си бе спечелила благосклонността му и сега щеше да я затвърди. А той щеше да я възнагради богато. Усмивката и се разшири – нямаше нищо, което да я блазни повече от властта. Вече бе достигнала предела на магическите си сили, бе една от най-могъщите чародейки, но това не бе достатъчно. Копнееше за реална власт – над хора, а не просто над заклинания. Бе изкачила стълбата на властта в йерархията на Ордена на Змията и се бе превърнала във върховна жрица. Имаше подчинени. Макар Орденът да се криеше в сенките, неговите членове бяха многобройни. Преди това я задоволяваше, но всичко се бе променило. Той я бе призовал и изпитал. И тя бе издържала. За награда бе посветена в тайнствата на отвъдното. Той й дари от силата си. Беляза я. Сега тя бе негова посветена – Посветена на Мрака, каквато не бе имало повече от хиляда години. Да, заслужаваше много повече власт. И щеше да си я спечели.
* * *
– Повелителке? – Гласът достигна до съзнанието й сякаш от много далеч. Тя поклати глава, за да излезе от унеса си и да се съсредоточи.
Глиния хвърли раздразнен поглед на жената, застанала до нея – Рина. Другата не трепна. Някога тя бе най-голямата съперница на Глиния за Неговото разположение. Бе могъща и жестока магьосница. Бледата й кожа и празните бледосини очи, които сякаш проникваха в душата ти, всяваха страх сред целия орден. Гневният поглед на Рина можеше да накара и най-смелия войн да се сгърчи и да падне на колене. Но студеният й поглед не засягаше Глиния. Не можеше преди, не можеше и сега. Беше се погрижила да покаже на Рина коя е посветената и коя е избрал Господарят, и другата жена го бе разбрала добре. Болезнено добре. Сега бившата й съперница бе най-вярната й поддръжница и дясна ръка.
– Трябва да вървим, ако желаем да се явим при краля по пълнолуние. – При тези думи на тънките змийски устни на Рина заигра усмивка. Тя също очакваше с нетърпение предстоящите събития. Колкото и да й бе неприятно да го признае, та дори и пред себе си, двете с Глиния много си приличаха – споделяха обща страст за власт. И бяха готови на всичко, за да я задоволят.
– Не се бой, дъще – изсмя се подигравателно Глиния – нощта е пред нас, а с утрото ще си имаме войска!
Рина преглътна ръмженето, надигнало се при принизителното "дъще", и задържа гнева си. Нямаше защо да ядосва така или иначе избухливата Глиния. А и тя наистина бе права – нощта тепърва започваше. Трите луни бяха достигнали най-високата си точка преди по-малко от час и щяха да останат там да края й. С първите лъчи на слънцето, просто щяха да се стопят. Предупреждението й бе повлияно от собственото й нетърпение задачата им да започне. Тя примирено сведе глава и зачака.
Глиния, доволна от тихото подчинение на Рина, се отдаде на сладките си мисли за още около четвърт час. Когато най-накрая почувства, че е дошло време да продължат пътя си, даде знак на очакващите на подобаващо от нея разстояние да тръгват. Обърнаха конете и се върнаха по пътя, за да намерят откъде да се спуснат до града. Когато най-сетне конете откриха пътека и бавно тръгнаха надолу, трепет изпълни Глиния. С приближаването на града краят на задачата й наближаваше, а с нея и властта, за която така жадуваше.
* * *
Групата конници спря пред централната порта на града. Един от часовите на стената се приведе, за да огледа странниците. Макар и в мрака, един поглед бе достатъчен на варварина, за да го убеди, че бяха чужденци. Всички бяха облечени еднакво – девет жени и трима мъже – всички в черни роби и наметала с ниско пуснати качулки. Дори конете им бяха черни – силни, породисти жребци – единствените, които можеха да оцелеят дългия път през зимата в така или иначе опасните северни земи.
Мъжът – капитан на стражите на огромната, масивна градска порта, направи знак да отворят едното крило и да пуснат странниците. Докато портата се отваряше, той побърза да слезе от стената, за да може да ги огледа в лице, преди да им позволи да навлязат в пределите на самия град.
Портата се отвори и конниците спокойно преминаха. Варваринът се спря пред тях, хвърляйки резки погледи на тримата мъже, очаквайки някой от тях, водачът, да проговори. За негово голямо учудване една от жените пристъпи напред и отметна качулката си. Беше изключително красива, млада поне на пръв поглед жена – с бледа кожа, леко изпъкнали скули и чувствени устни. Но първоначалното впечатление за младост и невинност, бързо се разсеяха, когато мъжът срещна очите й – безвременни, празни черни очи. Като две бездънни ями, изпълнени единствено с мрак. На челото си жената носеше сребърна диадема, представляваща две увити една около друга змии.
Варваринът отстъпи стъписано назад. Останалите жени също отметнаха качулки и той съзря същите безвременни очи на всяка една от тях. По гърба му плъзнаха тръпки, когато аурите на жените станаха осезаеми. Мракът се завтече към тях, обгръщайки ги като втора наметка. Капитанът нямаше време дори да извика – предводителката им насочи ръка към него и от нея полетя кълбо мрак. Сякаш за един продължил вечно миг то се вряза във варварина и го погълна, заличавайки го, все едно никога не е съществувал. Застаналите най-близо варвари понечиха да реагират, но новодошлите не им дадоха време да осъзнаят случилото се – невидима сила, на която не можеха да се опълчат ги стисна в смъртоносна прегръдка, изцеждайки силите им, докато и последният им дъх не отлетя и не бе разнесен от вятъра, който сега бушуваше силно около конниците.
Странниците не дочакаха варварите по стената да осъзнаят какво се бе случило. Пришпорвайки конете, те последваха Глиния в галоп през града, стъпквайки всеки, изпречил се на пътя им към крайната им цел – цитаделата на краля.
* * *
Влязоха в цитаделата през централната порта, погубвайки с магията си стражите, скочили да спрат галопиращите напред коне. Масивните дървени порти се пръснаха на хиляди парчета под удара на волята на Глиния. Няколко успели да извадят навреме мечовете си варвари се втурнаха към нея, но не успяха да направят дори няколко крачки преди черното й магьосничество да ги застигне – остриетата на мечовете им се пръснаха, а острите като бръснач парчета се набиха в телата им. Глиния изящно скочи от коня и зачака спътниците й да направят същото. През това време дворът на цитаделата се бе изпълнил с варвари, преграждащи пътя на натрапниците. Воини на честта, не разбиращи невъзможността да се борят с брадви и мечове срещу Посветената на Мрака и последователите й.
Глиния спокойно ги наблюдаваше. Изчакваше. Даваше им време да се организират. Играеше си с тях. Това бе една от любимите й игри – надпревара с по-слабите от нея, неравна битка, в която другият няма шанс. Битка, в която тя винаги печелеше. Усмихна се – обичаше да усеща вкуса на победата. Но сега нямаше време за забавления. Имаше си задача и трябваше да я изпълни.
Глиния отвори съзнанието си и обгърна варварите. Почувства ги, проникна в същността на всеки един от тях, изучи ги. След това ги прекърши – беше й нужен само миг – силата й унищожи личностите на варварите, подчинявайки ги на магьосницата, превръщайки ги в нейни роби.
– Кой от вас е водачът? – Извика тя на новите си слуги. Един посивял по слепоочията мъж престъпи напред. Беше висок дори за стандартите на народите, живеещи на север от Ледената планина и напълно изпълваше кожената си туника, която ясно очертаваше мускулестото му тяло.
– Заведи ме при краля и се погрижи никой да не се изпречва на пътя ми – заповяда хладно Глиния – всеки, изпречил ми се, ще умре. Разбра ли ме?
Мъжът просто кимна. Кимнаха и всички останали, омагьосани от Посветената. Той не можеше да й отговори – не му бе казала да говори – за това просто се обърна и тръгна да прекосява двора към същинската цитадела. Хората му покорно се отдръпваха от пътя му и от този на господарката и свитата й. Не искаха да я гневят... всички я бяха чули – изпречиш ли се на пътя й – умираш. Дори в това състояние, лишени от собствена воля, варварите много добре осъзнаваха значението на думата "Смърт".
* * *
Гриф вдигна глава, когато масивната дървена врата на трапезарията рязко се разтвори, при което двете й крила се блъснаха в стените зад тях, излизайки от пантите, и се стовариха на пода. Насъбралите се около трапезата на краля варвари, включително и той, скочиха на крака, да посрещнат новодошлите, но останаха поразени при вида на капитана на стражата и следващите го девет жени. За разлика от обикновените войници, мъжете около трапезата бяха най-добрите воини и генерали на севера и веднага познаха какви са новодошлите жени. Първият достатъчно окопитил се от моментния шок възрастен варварин измъкна меча си и с вик се хвърли напред. Дори не успя да реагира, когато омагьосаният капитан на стражата измъкна меча си и го прониза. Мъжът се свлече на земята, а духът му го напусна, оставяйки неразбиране в мъртвите му очи. Друг варварин, грабнал брадвата си, лежаща в краката му, понечи да прескочи масата, но Глиния замахна със силата си и с едно леко махване на китката, сякаш прогонвайки неприятна муха, го запрати в другия край на залата. Мъжът се удари в каменната стена и вратът му се скърши. Преди още някой да е реагирал, магьосницата вложи силата си в масивната дървена маса, взривявайки я на парчета. Силата на взрива запрати стоящите до нея варвари из цялата зала, оставяйки много от тях в безсъзнание. Тези, който успяха да се изправят, бяха хванати в клопката на сгъстилия се около им въздух, приковаващ ги намясто. Оръжията, разпръснати по пода, като едно се издигнаха във въздуха и увиснаха в центъра на залата, там, където допреди миг бе стояла масата, избухвайки в пламъци. Но това не бе обикновен огън – беше магьоснически огън, който веднъж освободен за живот имаше нужда да поглъща, за да се разраства. Пламъците му погълнаха остриетата, разтапяйки стоманата, а впоследствие и разтопената смес, докато не остана нищо. Нито една капка не капна на пода. На мястото на оръжията остана съскащо кълбо огън, което поглъщаше топлината от горящите свещи и мангали и продължаваше да нараства.
Глиния го остави да се разраства още малко, забавлявайки се да вижда ужаса в очите на суеверните варвари, които все по-ясно и по-ясно усещаха топлината на кълбото, силата му, бавно изцеждаща топлината от собствените им тела, притегляща живота им към себе си. И тогава тя просто го отпрати – промълвявайки една единствена дума Глиния отхвърли кълбото от този свят, потапяйки залата в мрак. Един миг и свещите и мангалите пламнаха отново. Освободените от невидимите си окови варвари уплашено отстъпиха назад. Посветената на Мрака се усмихна – Беше ги прекършила също като онези на портата. Беше им показала как безценните им оръжия, стоманата, пред която се кланяха, бе заличена от магията й, и те бяха разбрали посланието й – не се ли преклоняха, щяха да последват съдбата на мечовете и брадвите си.
Погледа на Глиния пробяга по лицата в залата, докато накрая не се спря върху Гриф:
– Привет, Кралю на Севера – Ясно и насмешливо извика Глиния – Приветствам теб и твоите "Лордове" от името на Господаря си. – Последва кратка пауза, през която магьосницата се наслади на ужаса, изписан на лицата на мъжете при споменаването на Покварения. – Идвам при теб с предложение, което не би могъл да откажеш!
Гриф се вгледа в нея без да трепне. Сините му очи гневно се присвиха. Осъзнаваше, че магьосницата му се подиграва – достатъчно ясно бе демонстрирала, че не търпи непокорство и ще стане това, което тя е решила. Младият крал преглътна и потисна напиращия гняв, след което проговори с възможно най-спокоен глас:
– Дори не знам името ви, Милейди.
– Аз съм Глиния, върховна жрица на Ордена на Змията, магьосница и Посветена на Тъмния Господар на Отвъдното.
– Посветена на Мрака! – Възкликна ужасено един от варварите. Глиния го стрелна с поглед. Дори не трепна. Студеното изражение на лицето й не се промени. Вдигна ръка рязко и насочи пръсти към мъжа. Преди някой да реагира, ноктите и се превърнаха в остриета, които полетяха към проговорилия мъж и пронизаха плътта му. Нещастникът дори не успя да извика – остриетата се отделиха от пръстите на жрицата и останаха да стърчат от безжизненото му тяло.
– Някой друг ще се осмели ли да проговори без разрешение?! – Извика Глиния. Никой не отвърна. Тя се засмя, възвръщайки самообладанието си:
– Сега когато знаеш името ми, Кралю, готов ли си да чуеш предложението ми? – Гриф не отговори и Глиния просто продължи – Негостоприемни са северните земи, студени, пусти, лишени от удоволствията, предлагани от южните. Нима не ви е омръзнала вечната зима? – Сега вече Посветената говореше на всички в залата – Нима не искате нещо по-добро за семействата си?
– Имаме всичко, от което се нуждаем, магьоснице! – Гневно я прекъсна Гриф. Преди да успее да каже още нещо, невидима пръчка изплющя, удряйки го през раменете, и го повали на земята. Варваринът понечи да стане, но пръчката изплющя отново и този път ударът беше толкова силен, че го накара да извика.
– Стани! – Изсъска Глиния. Все още неосъзналия се Гриф, не успя да изпълни заповедта достатъчно бързо и последва нов удар и нов вик. Ризата на краля се напои с кръв. Внезапно той почувства силата на жрицата да го обгръща и да го изправя на крака. Когато отвори очи, Глиния стоеше плътно до него и гневно го съзерцаваше. Гриф понечи да отвори уста, но тя го зашлеви с всичка сила – Никога повече не ми се опълчвай – изсъска тя – Край на предложенията и на игрите – Тя се вгледа дълбоко в очите на краля – сякаш искаше да проникне до душата му, да я скърши – Моят Господар иска Седемте Кралства и на теб, Гриф, се пада честта да му ги осигуриш!
– Искаш да започна война с Кралствата! – промълви невярващо варварина – Дори в лудостта си ти и твоят господар трябва да осъзнавате, че аз и народът ми не сме способни да надвием южното кралство!
– Сами може би не – спокойно се усмихна Глиния – Но с помощта на Ордена – да!
Тя замълча за миг, за да наблегне на следващите си думи:
– Имате време до края на зимата, за да се подготвите. На първия ден от пролетта войските ще навлязат в Кралствата – до първият ден на следващата зима всичко трябва да бъде наше! – Глиния се усмихна заплашително – Аз лично ще се погрижа войските да се подготвят добре – след тези думи тя отстъпи от краля и огледала смълчалите се варвари – Ако ви е мил живота на жените и децата ви, а и оцеляването на народа ви, ще дадете най-доброто от себе си преди и по-време на тази война.
След тези думи Посветената на Мрака се обърна и се върна при свитата си:
– Аз и спътниците ми имаме нужда от почивка – никой от вас няма да напуска пределите на цитаделата без мое разрешение – след тези думи погледът й се върна върху все още прикования Гриф – очите им се срещнаха и невидимия бич изплющя отново, изтръгвайки вик от гърдите на варварина – Никога вече не смей да поставяш под съмнение разсъдъка на Господаря ми или моя.
Глиния напусна залата, а Гриф тежко се свлече на земята и изгуби съзнание.
* * *
Тя бавно се отдръпна от златната купа с вода и се облегна на трона си. Образите във водата бавно започнаха да се размиват и избледняват. По повърхността й се появиха малки вълнички, които бързо изчезнаха. Водата стана спокойна, повърхността й – равна. Огледална.