Некрофилски мечти

     Гробището се намира извън града, но може би градът се намира извън гробището. Всъщност градът лежи в подножието му.
     Нощем земята бавно изплюва труповете си – те още по-бавно изплуват на повърхността и приветстват нощта, така, както красиво цвете разтваря цветчетата си, за да приветства слънчевата светлина.
     Това е една мъртва плетеница от тела – едно движещо се цяло, стенещо болезнено, монотонно.
     Отново вън от хищната примка на жестоката земя, отново под далечния купол на звездното небе, милостиво в необятността си.
     Има нещо грациозно в начина, по който земята отново предава изгнилите си чада в обятията на нощта. Нощта, която ги поема и приютява.
     Първите минути са безпаметни. Плетеницата трупове се движи бавно и безцелно, телата тръпнат замаяни от събуждането, замаяни като новородени, а после се борят с празното пространство в черепите си, изстисквайки от него все по-мизерните си спомени.
     Всички лазят едни върху други – кой както може, в зависимост от броя крайници, с които разполага.

     Градът ги вика. Същият град, който ги бе погребал и забравил, сега ги зовеше с нощния си шум, с многобройните си светлини, най-вече със стаената си жизненост – душата, която труповете не притежаваха.
     Казват, че никога нищо не се забравя. Подсъзнанието изтласква това, което се опитваш да забравиш, някъде много дълбоко, но то остава там под формата на болезнен вътрешен конфликт и чака да дойде съня, за да облече съновиденията и да представи героите на своя малък скромен театър в поредната постановка. Така и Градът, без да знае, изтласква своите трупове отново и навън…
     След това те се събират на групички. Повечето са слепи и дупките в черепите им зеят въпросително и донякъде обвинително. Първото, което докопват червеите, са сочните меки очи – те са чудесно угощение.
     В центъра на всяка групичка има Наблюдател. Това са по-скорошните попълнения. Още не изгубили очите си, те са най-ценни за общността на слепите мъртъвци, понеже единствени могат да виждат и да преразказват Града, който по всеки друг начин е болезнено недостижим. Всеки път натам води обратно в гробището.
     Той е като майка, отвърнала се от детето си. И едничката радост сега е да го наблюдават отдалече, да забравят реалността, потопени в спомените, които им предлага.

     В една от тези насядали групички Наблюдателят е почти младеж – с немирна коса, развявана от вятъра. В погледа му има тъга.
     – Хей, момче! – протяга проядена ръка към него стареца Уили. – Сигур имаш страхотни очи. Я разкажи нещо. Кажи за кучките на булевард "Мейсън".
     Ръката се плъзва по лицето на Наблюдателя, когато докосва мекото око, младежа примигва.
     – Дай ми едното!
     Младежът уплашено се отдръпва от гноясалата, напираща плът.
     – Хи-хи-хи. Хи-хи-хи – хили се дебелата леля Грета, която прилича на огромен кит – Момче, скоро ще се сдобиеш с доста от тези. – Тя с тържествена усмивка разтваря огромния си търбух, както се разтварят завесите на театрално представление, и младежът вижда вътре бялата гърчеща се маса червеи. Има нещо магнетично в движенията им, и той протяга ръка да ги докосне, но леля Грета, усетила движението му, бързо затваря корема си.
     – Нали няма да бързаш, млади глупако. Трябва да се радваш на това, което имаш, докато още го имаш. Хи-хи-хи, хи-хи-хи…
     Масата трупове подема веселото хихикане – ХИ-ХИ-ХИ… После труповете осъзнават, че е малко безумно да се хилят на нещо глупаво, и хиленето замира.
     Когато настава тишина се чува тихо детско хълцане. Това е малкият Тими, който е оставил майка си в Града и сега е самотен тук.
     – Не искам приказка. Не и днес. Мама разказваше по-хубави.
     – Мама я няма сега. – злорадо се ухилва Уили. – Обаче и дъртият Уили може да направи туй-онуйцък за теб, тъй че да ти стане хуаво, мноо хуао, бле дечорляк. – Ръката му се плъзва по хълбока на момченцето и пръстите алчно се увиват около малкото разядено пишле. – Дъртият Уили ще ти спретне такава хубава свирка, мойто момче, че шъ забравиш и мама и тате.
     Момченцето уплашено се дърпа. Ако имаше очи, сигурно би заплакало, но устата му само се разтяга, издавайки дълбоки гърлени звуци. По звука леля Грета го докопва преди Стария Уили и го притегля към себе си.
     – Спокойно, малкият ми, спокойно.
     Гушва го и го клати, както майка люшка бебе. Запява песничката за малкото зайче, което се заиграло далеч от къщи, "но не щеш ли слънцето се скрило... и зайчето разбрало..."
     Преди да свърши песничката, детето вече спи. Труповете, унесени от мелодийката, продължават да се поклащат леко. Търбухът на леля Грета се разтваря, за да поеме детето.
     – Луда ли си вещице! – изсъсква стария Уили, чувайки мляскащия звук – Ще го излапат за секунди. С кокалчетата.
     Мляскащите звуци в корема й се усилват – като голяма мазна вълна.
     – Чревца, свежи чревца! – вика Дащният Изъл и влачейки се сред труповете, къса от отворената рана в корема си и хвърля нависоко. Дреболийките се сипят по труповете и те ги хапват сладко, сладко. Такъв си е Дащният Изъл – миналата седмица дори подари едната си ръка на Бодърстващия Йоханес.

     Добрият бригадир Зарево се примъква до Наблюдателя и шепти в ухото му:
     – Тя какво прави тази нощ. Отново ли плаче?
     Младежът насочва погледа си към "Авеню стрийт" 35. Всевиждащият му поглед прониква отвъд бетонната маса и вижда жената. Тя отдавна вече не плаче. Бавно и грациозно се придвижва от стая в стая и стъпките й сякаш не докосват земята – като лебед, плуващ в спокойно езеро. Тя отваря вратите на гардероба и изважда новичка червена рокля. Когато старата се свлича безпомощно по голото й тяло, следвайки нежните извивки, и по него се спуска новата, сякаш цялата стая се озарява от вътрешната й светлина – отразена от червената рокля.
     После жаждата за живот, неутолима и непоколебима, отново я понася из къщата така, както буйният вятър носи есенното листо, играе си с него, описва окръжности.
     Тя отива в хола и праща двете малки деца, седящи пред телевизора, по леглата. Малките сладки дечица припкат по стълбите нагоре, взимайки по няколко наведнъж, понесени на крилете на безгрижния си смях.
     Малко по-късно на вратата се звъни. Жената отваря. Човекът отвън много прилича на бригадир Зарево и носи букет червени цветя. Усмихва се неуверено.
     Жената го кани.
     Вечерят, после сядат на дивана. Смеят се… От смях и закачки те вече са голи и се намират в леглото на бригадира. Любовната игра ги увлича в лудешкия танц на страстта.
     Младежът наблюдава унесено. Сякаш е част от действието, сякаш е там… Сякаш той е братът.
     Той бе излъгал, бе ги запазил и двамата за себе си.

     Нещо отдавна мъртво, противно на логиката, го погъделичка игриво. Младежът плъзна ръка надолу по разлагащото се тяло и го пое в длан. Пенисът беше жалка гледка – разяден и потъмнял, почти черен, но все пак пенис.
     Колко отдавна не го бе правил. Щеше ли да може пак? Би могъл да изпълзи някъде настрани, където треперещите пръсти на труповете няма да го открият и да го направи – това вълшебно нещо. Много отдавна, за него това бе нещо съвсем прозаично, част от ежедневието – сега обаче беше вълшебство. Всяка форма на живот отвъд смъртта е вълшебство.
     Никога не го бе правил сред трупове. В леглото – да, в банята, в тоалетната, дори веднъж като по-малък в класната стая през голямото междучасие, когато остана сам. Едно от момичетата бе подранило тогава – завари го с надута пишка в ръка, опулен глупаво и целия червен. Момичето също се изчерви и избяга, а той от притеснение и в бързината си го защипа болезнено в опита си да закопчае ципа.
     Бригадирът го хвана за ръката.
     – Още ли?
     Младежът хвърли поглед към страстния валс на двете голи тела в далечината. После се извърна, озовавайки се срещу празните черни дупки за очи в черепа на бригадира.
     – Спокойно – брат ти е там и я утешава.
     – Добрият ми брат! – кима бригадирът – Миличкият ми добър брат…

     Общо взето труповете искат да знаят и затова питат. Рано или късно Наблюдателите разбират, че трябва да лъжат – не може иначе. Истината е, че обществото е благодарно да се лиши от тях. Но когато попитат – ти казваш. Да, мъчно им е.
     Всъщност има и такива, които наистина липсват. Когато жената, починала внезапно, попита за детето си – Да, то е там, моли се за нея до легълцето си преди лягане. Моли се Господ да се грижи добре за своите ангелчета-майки.
     Всеки чифт празни дупки крие своята история, която Наблюдателите превръщат в легенда и фикция.
     Нощта губи от безличността си, когато е в досег с града.
     Наблюдателите избират и разказват за героите на града, а това, разбира се, са нощните отрепки – обирджии, пияници, наркомани, просяци, проститутките по ъглите. Такива герои предлага нощта. Загубили мъжественост мъже и жени, криещи набраздените си с годините кукленски лица зад грим, често перуки крият изтощената като сухи корени коса – с висящи на талази тела, криещи се зад крещящите цветове на стегнатите полички и блузки. Гърдите, които би трябвало да са гроздове желание, сега са стока, предизвикателно повдигната от черни мрежести бюстиета. Краката също, в черни, тук-там надупчени чорапогащи, нервно потропват на асфалта в такт с напрежението и систематичните атаки на хладния нощен вятър.
     Когато някоя кола мине, се чува:
     "Хей, искаш ли една свирка!"
     "Две на цената на една!"
     "Избягах от училище, искаш ли да ме напляскаш?… Аз да те напляскам?"
     Тези героини носят в лъскавите си чантички своите превъплъщения. Те могат да бъдат както палавата, заслужаваща да бъде наказана малка ученичка, така и садистично-перверзната учителка. Това е кръговрат от роли, защото животът желае роли. Животът яде живо месо, ако загубиш своята. Той е безпощадно жесток, когато откажеш да си част от представлението.
     Нощните хора са се примирили с мисълта, че обществото ги е свело под общия знаменател "труп". Живеят, докато изтъркат телата си. А когато тези им костюми овехтеят, те ще бъдат свободни да облекат нови, и ако в новите животът ги хареса, то може би този път той ще им предложи роли, от които не биха се отказали.

     Когато идва утринната роса, труповете лягат по гръб с разперени ръце, в очакване земята да омекне и да ги поеме отново. Росата пълни очните им кухини, жадно разтворените им и понякога лишени от зъби усти, пълни ги и малки капчици свежа утринна роса плискат извън басейнчетата си и се плъзгат по съсухрената плът. Когато труповете натежат, земята бавно ги поглъща.
     За да изплуват отново следващата нощ още по-изядени от червеите, докато една нощ останат само кокали.
     Когато всички си отиват, остава само младият Наблюдател като свидетел на будещия се, бавно изплъзващ се от мъртвата хватка на безпаметния сън град. Две женски ръце нежно го докосват изотзад, плъзват се по страните на лицето му и попиват сълзите му. Той стреснато се обръща и вижда девойката, чиято красота явно продължава да отстоява на разлагащото влияние на смъртта.
     – Не помниш ли? – гласът й е изпълнен с мъка. Ако имаше очи може би щеше и тя да заплаче. – Не ме ли помниш…?
     Той скача на крака.
     – Изобщо не те знам коя си… Мога да си отида когато си искам!
     Когато става, обръщай гръб и тръгва, го застига гласът й:
     – Обичам те!
     Нещо го жегва дълбоко в сърцето. Обръща се, а земята бавно поглъща девойката. В главата му се приближават фарове на камион – две огромни светлини. Двама млади влюбени губят живота си. Споменът е мимолетен, изчезва и се размива като вятър, като оттегляща се вълна…
     – АЗ СЪМ ЖИВ! – изкрещява – Чуваш ли – жив съм! Не съм като вас. Просто идвам понякога, за да… – Той се запъва. Ами ако наистина е мъртъв? Рови в съзнанието си, тършува из спомените, но там няма нищо, само крещяща белота.
     Отново този глас:
     – Обичам те!
     И той си спомня, като че ли. Не всичко, само фрагменти – усмивката й, особеното чувство при допира на устните й, начина, по който пролетният вятър си играе със златните й коси.
     Тя вече почти е потънала и той се затичва натам. Когато се навежда над нея и устните им се сливат, сълзите му капят върху нейното лице, пълнят дупките и тя натежава още повече.
     И двамата знаят, че това е последната им съзнателна среща. Утре вечер отново ще са непознати. Защото земята яде спомени и това безмълвно признание в любов е последния фрагмент, последната част от губещата се мозайка.
     Как би искал да потънат заедно, вплетени в прегръдка, но той е длъжен да се върне в собствения си гроб. По пътя натам се обръща за последен път.
     – И аз те…
     Забравил е думата. Всичко в главата му се губи, просто изчезва. Утре няма да може и да вижда вече – червеите ще са довършили очите. И тъй като се чувства толкова безпомощен, той започва да крещи и да вие все едно и също:
     Аз те…
     Аз те…
     Аз те…