Записките на един луд

     18 януари, двадесет часа

     Да бе, да… да влезеш (с взлом), безпрепятствено в гардероба на Мелеа, при това с известни физически затруднения е едно, да облещваш око (лявото) през ключалката, за да прозреш не особено порядъчния живот на една куртизанка – второ, но да се самозадоволяваш, гледайки как тя ''оправя'' други – нещо съвсем друго... Отпърво видях женско тяло (о, тя има божествено тяло)... Сякаш кожата е от искрящ, копринено чист лед… влудяващ, нестихващ огнен лед, шията дълга – лебедово извита, лицето пламенно… овално… изсечено с перо носле и червеникави бузи. Красавица!
     Изправена (и гола) тя отвори входната врата (срещу мен) и покани висок, почти колкото нея здравеняк... (нека само се понаместя)... О, сега се вижда много по добре. Венериният й хълм бе мастилено накъдрен, преминаващ едва забележимо в дълги, почти безкрайни бедра… Не виждам стъпалата й... (но поне си ги представям)... Мда, този новият няма да забрави това преживяване… като се замисля... мисля че е редно да споделя, че днес... той й е четвъртият (все пак, простете за израза – Мелеа беше доста известна)… Ето... почна се...
     Нека ви попитам нещо... Били ли сте някога в сърцето на Буря? Ах, преживяването е страхотно, подлудяващо страхотно даже... Разгневената стихия наелектризира вашето тяло. То започва да се възбужда, а стихията, о, Тя, докосва всеки ваш прешлен… търси деликатно вашата най-тайна фантазия, открива слабостите ви, превръщайки всеки ваш трепет в питие от незабравимо удоволствие...! А вие... може би искате да бъдете изпити?
     Но Мелеа не изпита това. Новият не сдържаше полу-еректиралия си член, хапеше грубо и неловко гърдите й, а езикът му хаотично търсеше нейните устни… Ах, ужас! Прекарва ръка и, грубовато на моменти, я повдига… Тя не се съпротивлява... спала е с повече грубияни, отколкото старата Пени Жаклие-Дупката се е чукала в Гетото. Тя не влага нищо… полу-затворила очи. Тя е повече механично творение, задвижвано с пара, отколкото любвеобилна стихия със сърце от изгарящ пламък...
     Впрочем, аз свърших много преди дошлия, който бездиханен се просна… на леглото… едва имащ сили да диша…

     Двадесет и един часа

     В стаята влезе друг... дебел, твърде гнусен и отвращаващ възприятията "хомо-сапиенс", а всичко около мен е толкова тясно (добре че не страдам от оная болест на затворените помещения)… Имам чувството, че ако съм в камина, ще е много по-забавно! А този… новодошлият… ръмжи като дива свиня. Дори не може да контролира идеята, че прави секс, притиска я към потното си тяло, поставя я в неудобни пози и методично силно удря белите й ''бузи''. Тя отново не се съпротивлява. Ще кажете, че е професионално изкривяване… Няма да се различавате много от тези бездарници…

     Двадесет и два и половина

     Не броих колко още дойдоха…

     5 март

     Лежах удобно излегнат на моравата, източно от езерото Лалер, та от време на време хранех и без това измършавелите лебеди. Тяхната прословута грация не успяваше да привлече ненаситното за клюки и афери внимание на обикновения Парижанин, решил да купи веднъж на десет години екзотично бельо за половинката си. Бях уморен от уроците по диалектичен френски, италианска фразеология… И… поради което гледах към повдигащото се много над стоманения хоризонт розово слънце. Не мислех за нищо… Е, може би само за това, че от днес преподавателката ми е много щастлива от това, че езикът има друго, много по-сладко приложение...
     Тогава (причината е неясна – без умисъл, по-точно) погледнах към близката градина и ми се стори, че изпод елмазените клонки зървам изправената стойка на мадам Едо – да, както казват германците – стара мома, на години близки до извиращата лудост (тридесет и пет). О, не… Не прекалявам, тъй като тя, горката, отдавна е вдовица, прокълната с бездетност. Погледът... стойката… О, тя имаше нещо, което днешните дами нямат. А очите… Ах, очите! Очите са прелестни, напоени с горска трева, овкусени с капки роса по дъбова кожа… и дъжд от искрящ липов цвят... А косите… Ах, косите й са червеникави, сякаш богинята на кръвта е плувала в тях... единствени... неповторими... очарователни. Спомних си колко дълго ме гледа в дома на Адвоката и тогава ме осени мисълта, че искам да вкуся от нейния интимен аромат и тя… тя няма да ми откаже.
     Едофин бързо се скри зад стена от стари кестени, стъпвайки покрай никнещи отрано цветя, и заоглежда с прецизно внимание почти правите стволове на многогодишните дървета. Стоеше пред тях като дете, изумено от редовете златна войска... като дете, търсещо скрита истина. Тя не усети, че я следя. Застана зад моето прикритие и докосна леко проядената от насекоми кора...
     Рязко се извъртях от незащитената й страна, възползвайки се от моментния й унес и я хванах леко за корсета... Едофин се сепна... Започна да се дави в страх, а аз умъртвих нейния зов с длан... Сигурно е искала да закрещи, затова я пуснах (тя ме позна)... Но тя не го направи. Целуна дланта ми и извади съскащ ягодов език, молеща се за незабравимо безкрайно чукане. Направихме го… увити като змии съскахме в трайно, незалязващо удоволствие... Що се отнася до езикът… О, френският е невероятен език…

     9 април

     Не престанах да мисля за Вчерашното момиче – Кателин… Сателин… Или както там й беше името.
     Ако трябва да съм искрен, това което най-много ме възбуди, бяха нейните ушни миди – изваяни от някоя сирена, те бяха съвършени, като водовъртеж от диамантени вълни... Самото изкуство би се поклонило на идеята за тях. Идеята, като първа, предхождаща пипалата на мисълта и делото, делото, завършващо труда като цел и целта, осмисляща успеха с короната на материалното… Те всички биха били ненужни предмети в дома на старица – Миди, изваяни от боговете!
     А старицата сигурно щеше да разклати овехтелия си гроб от това да вижда как облизвах всяка тяхна извивка, шепнейки срамни думи. Думи, които не са повече от капка в езерни води... Кателин…
     Да, това беше името й... Актриса… Няма значение. Жените не се делят по професии. Само по страст... (някой пита за мъжете?.. ха-ха... те са по-дълбоките джобове).

     24 май

     Ще кажете че е противно, ала аз няма да се оправдавам. Да спиш с Майка и дъщеря едновременно не е по-лошо от това да изчукаш първото едната, после другата и ако има... то третата сестра на най-добрия ти приятел… Да, да, да, знам – инквизицията дебне. Пуритани с шепи да береш. Недоволни типове с брадви, вили и други помощни земеделски сечива също… Но да ви разкажа за майката и дъщерята:
     Тази вечер имаше вечеря в замъка на граф Монтелие, който беше задължен да прави годишни партита (ако мога така да се изразя) поради простия факт, че беше председател на общинските съдии.
     По същество, имаше от всичко по много – куртизанки, секс слугини (не ме карайте да ви обяснявам разликата), ориенталки за орални сношения, мъже за по-специфични римски вкусове, негърки, азиатки за анални приключения… Абе, казано просто, елитът и забавлението на елита…
     Всичко течеше нормално – жени поливат с вино гениталиите си и позволяват на тълпа зяпачи да си поиграят... момичета на по петнайсет години задоволяваха прищевките на старци... съдията и негов колега (който, уви, не познавах) пикаеха върху гърдите на близначки, пиеха и крещяха нещо на латински, а жената на съдията бе завряла цялата си уста в члена на адвокат Реноа Сен Олере, който пък от своя страна вкарваше ръце, намазани с първокачествено аржентинско олио, в ануса на своята уважавана жена – актрисата Катрин Олере...
     След видяното (което си е нормално), малко след вечерята се оттеглих в скрито антре (познато на мен и съдията), зад стар часовник, подарен от моя милост за сина на председателя. Антрето беше малко, изцяло с викторианска мебелировка, като единствения приток на светлина нахлуваше от малко овално прозорче от източната страна. Срещу него, на отсрещната стена, имаше миниатюра – свещеник, участващ в масова оргия (което, признавам, си се счита за неморална проява на високопоставена личност)!
     Докато се бях задълбочил в друга, не по-малко приятна за окото миниатюра, в стаята връхлетя голо момиче, следвано от шишкавия председател, който също носеше тялото си по адамова модна линия!
     – По дяволите, Рене... извинявай... всичко оплесках. Не се сдържах и целунах Елеонор... Тя е толкова пламенна понякога... – каза шишкото притеснен.
     – Стига! Не искам и да слушам... – отговори рязко момичето. – Махай се сега! Искам малко въздух без теб.
     Сякаш не ме забелязваха. Седнал в мрачния ъгъл ги гледах и навярно съм се усмихвал (ревността е болест, която надали някога ще се наложи да лекувам). Хванах някакъв плод от близкия поднос и започнах бавно да го беля.
     Шишкото напусна антрето.
     – Ти какво си ме зяпнал? Не си ли виждал гола жена?
     Поклатих глава отрицателно.
     Тя се изкиска и седна срещу мен с отворени крака, крака на пеперуда. Изпъна лявото си краче, намести се удобно, гледайки ме право в очите.
     – Виждала съм те... Катрин ми е говорила за теб... Ти си Матиас, нали?
     Усмивката заигра по лицето ми. То понечи да се зачерви, но замръзна заслушано!
     – Казват, че си можел да задоволиш жена само с поглед – да сбъднеш всеки неин копнеж... да изгориш сърцето й... с жадувани от нея прищевки... да я подлудиш? Искам да ми докажеш това! Искам!
     – Знам ли, хората говорят всякакви врели-некипели! А, хм… Обичаш ли праскови? – продължих аз. Станах бавно... клекнах пред нея и поставих обеления плод между краката й. – Е, искаш ли, или не искаш?
     – Искам!
     Езикът ми обхвана плода... раздразни го... а тя обхвана със студени ръце черната ми коса и каза:
     – Искам топлина!
     Тя крещеше... викаше името ми сякаш е заклинание...
     Почти не усетих жената зад мен, стаена в сянката на присветкащата лампа. Като хищник в черна дантела целуна гърба ми, захапа го ревниво и каза:
     – Искам и аз?
     – Вземи си праскови... защото аз ги обожавам!

     Записките на един маниак

     Грешно е да се мисли, че не съм чудовище. Чудовище обаче е слабо понятие за това, което мисля, че съм аз... Нека ви разкажа какво мисля за чукането като понятие... То е като вулкан... събира всеки спазъм неестествено състояние, пречиства идеята на човека за морално себе-съпоставяне с блага и го поставя в невидим затвор, затвор за твоето животинско самосъзнание, звяр в клетка от коприна, толкова здрава, че чак реже плътта ти на сурови, сухи парчета... Вулкан от наелектризиращи дъха проникновения, безжалостни към твоята безидейност, мразещи твоя мирен, спокоен живот...
     Да, вкусвате ли този убийствен, вечен живот на блуждаеща в мрака сълза от звезден прах? Искате ли да бъдете с нея, да я опипвате, сякаш тя е недъгава... Напротив, ще се възползвате, устните ви ще намерят пътя по нейния аромат. О, това не е аромат или мирис – това е потръпване по гърба, лека тръпка, преминаваща стихийно... оргазъм... Не, това е просто дума... Дума без последствия, дума граничеща с вашето самочувствие, че може да дадете този подлудяващ романтичната представа на жената подарък, който я прави просто инструмент на вашата идея…

     12 януари, 1690 година

     Жената лежеше на пода, разтворила крака. Тя бе пеперуда, приказна пеперуда. Подаде ръка и извика името ми.
     По изцяло кафеникавото й тяло струеше пот, капки споменато вече удоволствие, отвори уста и зачака да проникна в нея. Въздъхна, напомняйки вкуса на мед, кехлибарен мед, сладникав, почти захаросан, придаващ неприсъща твърдост...
     Повдигна краче и заби нокти в гърба ми – дълбоко под кожата те раздразниха кръвта, но напротив – тя не искаше да спирам дотук, почти меката й мускулатура пое още моя тежест, докато накрая не изкрещя името ми като на Бог.........

     Лежеше мъртва… Убита от собствената си страст…
     Докторът покри тялото й и под неговите затворени очи напуснах къщата отзад, като крадец, като убиец…

     23 февруари

     ................чукане...... искам да чукам нещо, някъде, някак си – вечно........... Полудявам......

     1 март

     Денят, в който един убиец пожела нова съдба.

     22 април – Затворът "Сен Жак"

     Не е толкова лошо като се замислиш... жълтеникава зидария на годините на френския крал, математична правоъгълна форма... ядене три пъти на ден…
     Предполагам се чудите защо човек с моето благосъстояние, власт, пари и още много обществени блага е позволил на Съдбата да отнеме неговата свобода, да го превърне в един от наглите плъхове наоколо, желаещи единствено мрачните си дупки......

     23 април. Рапорт на комендант Вилфор Декроже

     .........Тялото е в легнало положение, мъртво от два дни, рани по цялото тяло... ... ... Лицето безизразно, младолико, но все пак мъртво.....

     27 април, 1699г.

     Катрин застана до вече овехтялата плоча, докосна с ръка изписаното с каменно длето име, целуна го и изчезна в мрака........

     .................Нощта се спусна бавно. Хоризонтът, мигар сив, не се възползва от това и волю-неволю изчезна, усмирен от никнещите по небосвода звезди. Париж спеше. Ни свещ догаря, ни прозорец свети. Бухнали черни облаци тичаха подир тихите стъпки на Северняка, заглеждаха запустелите улици, но нищо не привличаше вниманието им, може би само мрачната фигура, движеща се бавно по Епие ла Франс, обгърната в пепел тя сякаш не беше от този свят. Сякаш бе осъдена да живее и крачи в този град на безкрайна нестихваща феерия от тъмнина......... но това са само предположения…
     Тя навлезе в малък площад и с бавна крачка застана пред малка къща, съградена във висока каменна стена. Врата се отвори и сред разлистен мрак се появи жена с фенер в ръка.
     – Какво дириш тук? Няма я!
     Под светлината на фенера тя не успя да зърне нищо!
     – Къде е............... – изсъска познат, изгубен глас.
     – Горе на хълма, в къщата. Сега се махай!
     – Добре, добре, не се гневи напразно!
     Още не чула добре какво каза Странника, жената видя как фигурата се издигна и като птица полетя към хълма............ влезе в гардероба и зачака....
     Видя жена, все още млада......... Влезе мъж.... Останалото.... останалото беше просто секс......