МРАЧНИТЕ ИМПЕРИИ

     Блар-Тахт се издигаше в самото сърце на равнините Спайк. Огромен, построен изцяло от жълтеникави каменни блокове, той изглеждаше груб и недодялан, сравнен с великолепните метрополиси на някои от другите светове. Но когато бе издиган, никой и не бе мислил за естетичната страна на нещата. Разпрострял се на всички страни като някакво огромно, всепоглъщащо мекотело, той бе столицата на някогашната Тахтианска империя, която днес бе Първото отвърстие (планетарна единица) на Лигата на Реда – новото обединение, въздигащо се бързо и главоломно през последните три века. И въпреки че бе сърцето на злото, Блар-Тахт имаше своя собствена красота.
     За всичко това си мислеше Повелителят на приказките, докато отворената кола, в която го превозваха, минаваше през дългия близо две и широк половин миля тъмен, пълен със стражи тунел, представляващ единия от входовете на столицата. Множество железни порти и укрепления, заедно със загадъчните отвори по тавана, го превръщаха в изключително трудно превземаем подстъп.
     Самият Повелител на приказките бе надлежно опакован в лепкава бяла маса, предназначена да удържа затворниците, преди да бъдат подложени на терора на "мирното" население на Лигата. Имаше много начини да се освободи от нея... Но за съжаление не разполагаше със средствата, необходими за осъществяването на кой да е от тях. Още в първия град, където го бяха закарали след залавянето му, се бяха погрижили да не му оставят и най-малкия шанс за бягство. Бяха му иззели цялата екипировка, бяха му извадили всички зъби (без упойка, естествено), направили му бяха серия от клизми и пресявки на кръвта, а накрая с изключително внимание и веща магическа поддръжка бяха раздрали всеки квадратен сантиметър от кожата му и преровили телесните му кухини. Болката бе голяма, но самочувствието му бе пострадало най-много. Все още не можеше да повярва, че бе допуснал да го изненадат насред път. А бяха твърде силни... По-силни, отколкото бе предполагал. Магьосниците им го бяха сразили за едва два часа, без дори да му дадат шанс да повика помощ. Него, Повелителят на приказките, най-могъщата сила в Приказните светове. Добре поне, че бе успял да скрие Приказния камък, съсредоточието на силата си. Винаги имаше подготвени няколко преносими скривалища.
     Загадка си оставаше кой го бе предал... Не, не загадка. Просто недоказана хипотеза. За него самия нямаше съмнение, че виновни бяха собствените му "съюзници" от Щита на Световете. А той сам бе създал това обединение преди точно триста и осемдесет години. Преди три века с негова помощ бе устояло на Войните на Хаоса, когато пълчищата от другото измерение се изсипаха връз Приказните светове. Но точно след края им бе възникнало и друго обединение. Останали настрана през двата големи конфликта и почти незасегнати, Мрачните империи, както бяха известни на всички останали, бяха съумели да се наложат на собствените си светове и десет от тях бяха подписали пакта на Реда, сформирайки Лигата на Реда и приемайки върховенството на някогашната Тахтианска империя. Адски бързо те наложиха властта си над останалите Мрачни империи, поглъщайки териториите им и източвайки ресурсите им. Бяха успели да отнемат почти цялата индивидуалност на поданиците си, превръщайки ги в комбинация от мравки-работнички и животни за разплод. Тънките им психологически способи и магически операции бяха довели до оформянето на едно невероятно единно и ефективно общество от самоизяждащи се хора, загубили всякаква идентичност и моралност, и състрадание. Нямаше никой, който да се противопостави на Реда.
     От десетилетия Лигата на Реда имаше военно и икономическо превъзходство над Щита на Световете. Не бе тайна, че ако не бяха могъщите крепости, оцелели през Войните на Хаоса и доказали се като практически непревземаеми, пълчищата на Лигата отдавна щяха да са щурмували самите Анали, където заседаваше Съвета. Засега обаче Императорът бе насочил апетитите си към по-малките светове, все още неприсъединили се към ни едно обединение. През последните двадесет години военните му части бяха окупирали пет свята, принуждавайки ги насилствено да подпишат пакта, превръщайки се в отвърстия.
     А Щитът запазваше стриктен неутралитет, оставяйки Императора и касапите му да си разиграват коня. Надяваха се да отложат конфликта, докато не намерят начин да се справят с Мрачните империи или докато собствената им злост не ги унищожеше отвътре. Отказваха да приемат, че това не може да се случи.
     Повелителят отново въздъхна, щом ярката слънчева светлина го заслепи. Сам си беше виновен. Твърде дълго бе нехаел, бе пропилял близо два века. Вярно че бяха разтърсени след края на Войните на Хаоса и над две трети от армиите им бяха разбити, но тогава поне имаха решителност в изобилие. Трябваше да предизвика Лигата още тогава... С верните си приятели до себе си се чувстваше несломим. Можеха да победят! Но вместо това се бе посветил на възстановяването на Приказните светове от разрухата, а после бе загубил почти цял век, мъчейки се да влезе в дирите на Русия. А дори не бе доближил копелето...
     Един едър камък го блъсна в лицето и болката го върна към настоящето. Виждаше около себе си тълпи хора, струпали се, за да видят престъпника, замислил заговор срещу Лигата, този, намислил да унищожи Цивилизацията. Поне така го бяха представили. Като се замисли, не го бяха посрещали като нормален човек от над два века и половина... Тогава умря Боби. Последният човек, с когото бе могъл да си поговори нормално... Като се изключи синът му, разбира се. Къде ли бе той? Не биваше да го оставя на оня торг с неговата градина. За бога, преди десет хилядолетия тези създания бяха утъпкали пътя на легионите на Хаоса, бяха се заиграли с основната материя!...
     Хората продължаваха да го засипват с камъни, превръщайки лицето му в обезобразена маска. Той обаче не им обръщаше голямо внимание, изпитваше само жал и презрение към тях. Виждаше мъже, работещи, за да изхранват основната армия и жени, облечени в разпокъсани дрипи. Тук жените, а и голяма част от мъжете, играеха ролята на черноработници и животни за разплод. Войници и добитък... Такава бе действителността. Почти никой нямаше някакви по-особени права освен благородниците и войниците, но те също можеха да станат жертва на някой по-висшестоящ. Единствено с притворство, коварство и предателство се оцеляваше. Нямаше къде да избягаш. Цял живот, едно кратко и мизерно съществуване, си оставаш на същото място и положение. Такива общества обикновено бързо рухваха, но това все още бе монолитно като скала. Владетелите на Лигата бяха създали идеалния модел на управление.
     Един магьосник допря ръце до обезобразеното му лице и Повелителят не се сдържа и извика, когато плътта му се изкриви и покри грозните му рани. Пашкулът бе свален и обгърнат от обездвижващи заклинания мъжът бе захвърлен на централния площад на града, пред портите на величествения дворец, простиращ се на площ от стотици квадратни километри. Град-лабиринт, непревземаем и пълен с великолепия. "Ще бъдеш в моите нозе един ден" помисли си Повелителят и вдигна очи към Императора, лично излязъл да го види. Магията бързо изви главата му към земята и той не можа да види лицето на мъжа, от когото трябваше да дири мъст.
     – Повелителю на приказките. – промълви оня. Имаше суровият глас на воин. – От дълго време чакам тоя миг. Ти си в краката ми, превил си врат пред могъществото на Лигата. Най-великият човек в историята на Световете, сразителят на демоните, триумфантът над Хаоса. Ти предизвика самото време. И победи. Но сега, кукловоде, си сам и безпомощен пред мен. Наистина ли си мислеше, че ще можеш да ни сразиш? Е, напразни са били надеждите ти. Не можеш да спреш Новия ред. Дори и ти ще трябва да го осъзнаеш. – чу се шум сякаш оня се наместваше в трона си – Говори се, че нищо не може да те прекърши, че си несломим. Е, сега ще проверим това. Заради черните ти намерения те осъждам да прекараш остатъка от живота си в кладенеца на Последното отвърстие, където обречени души ще пищят в ушите ти, лишавайки те от покой, а червеят Кгу-пеш ще гризе вътрешностите ти, отказвайки ти утешителната прегръдка на смъртта. Сбогом завинаги... Милорд Повелителю... Нещастнико. Приятно прекарване в пъкъла.
     Повелителят усети как магическите вериги около тялото му се стегнаха и го оставиха без дъх, докато изправяха тялото му. В този миг все още можеше да спре сърцето си, дори магьосниците не го бяха обезопасили напълно. Но мисълта за враговете му, които щяха да останат след него, го възпря. Все някога щеше да се измъкне. И тогава... взря се внимателно в триумфалната усмивка на Императора и запомни обрамченото му от дълга черна грива сурово лице.
     Изправен пред тия влудяващо сини, плашещо спокойни очи, самият Император трепна за миг. Заиграваше се с легенда. Но после игнорира страха, както бе правил винаги. Повелителят на приказките бе свършен. По-важни завоевания очакваха вниманието му.
     Под дюдюканията на хората двама гвардейци от смъртната стража, със сребристи черепи, криещи лика им, подхванаха мъжа и го помъкнаха към един отвор в средата на площада. Десет магьосника прошепнаха десет Думи, заредени със сила, и каменният диск бавно се помести, откривайки улей и мрак под себе си. Гвардейците го захвърлиха вътре и Повелителят пропадна в дупка тъй тясна, че не можеше дори да се завърти. Усетил как магията около него падна, той понечи да се надигне, но в същия миг нещо изпищя в ушите му с неземна скръб и печал. Още и още гласове се присъединиха към бясната какафония и разкъсаха самата му душа като с нож. Банши, помисли си немощно, докато самоконтролът му се изплъзваше. Драпаше, бореше се срещу лудостта със зъби и нокти. Но вече знаеше, че може да успее, че може да оцелее.
     В този миг един глас, не различи думите му, привлече вниманието му и той надигна глава към светлия отвор там, отгоре. Видя нещо и изпищя от ужас. В следния миг едно мазно, гърчещо се тяло тупна в скута му и го обгърна мрак. И лудостта го пое в милостивата си забрава...
     А над великия Блар-Тахт несекващите писъци на Повелителя на приказките предвещаваха идването на нова ера.

     ***

     Войната бе стигнала чак до самите порти на Блар-Тахт. Равнините на Спайк все още бяха опръскани с кръв. Но сега сякаш се беше свършило. Лигата на Реда беше триумфирала и Цивилизацията бе спасена.
     Последната десетилетка не беше лека. Плановете на Императора бяха забавени с години. Първата атака дойде откъм Божията империя от планетата на Света земя, където цялото население бе обединено от култа към Тиърън Героя, когото почитаха като бог. Не се знае каква лудост облада главите на Консенсуса, но пряко разпоредбите на контролния Съвет на Щита те предприеха кръстоносен поход срещу Първото отвърстие и бяха изхвърлени от обединението. Хиляди фанатизирани бойци бяха нахлули и помели най-външните защити на Лигата около магическото място за преход на света, Бездната на безредието. Те обаче бързо бяха спрени от опитните имперски легионери, нови армии, дошли от Бездната удариха тила им и в крайна сметка ги бяха смачкали. Сега Света земя бе премазана и земята й бе напоена с кръвта на стотици хиляди цивилни, отказали да приемат Новия ред.
     Тази атака обаче се оказа само началото на далеч по-мащабен конфликт... Ездачите на еднорози от могъщия Пелкър, заедно с десетки хиляди съюзници, удариха скоро след като окупационните сили поеха за Света земя. Водени от Таларик Трейхелън и сестра му воин Хелън, далечни наследници на Джийми Трейхелън – легендарният съратник на Повелителя на приказките през Черните времена и Войните на Хаоса – те си бяха пробили с лекота път през отслабените защити на Бездната. С бой бяха нахлули в равнините Спайк и бяха стигнали до стените на самия Блар-Тахт. Там обаче Императорът лично се бе понесъл във вихъра на боя и бе донесъл окончателната победа. Дори и сега обаче, десет години по-късно, освободените енергии все още фучаха из равнините, а задухаха ли северните ветрове носеха хаос и смърт в самия град. Над половин милион души бяха измрели пред стените на града и на места се издигаха нови планини, образувани от стопената сплав на кости и метал. Духове виеха скръбно през нощта, тъжейки за себе си и своите близки. Страх и болка бяха господарите на Спайк.
     В самото сърце на града в една тъмна дупка две сини очи се отвориха широко и две сухи устни се свиха в грозна усмивка, за щастие невидяна от никого. Повелителят се взря сляпо в стените на затвора си и се заслуша в песента на духовете. През последните тридесет години бе успял да открие странната й и извратена мелодичност. Симфония на болката... Или на самия живот?
     Отново бе допуснал мъглите на лудостта да го обземат, когато освободителният поход на Хелън и Таларик бе прекършен. Усети Смъртта, когато тя се развихри. А се надяваше... Надяваше се, че логиката може да бъде победена. Но нищо. Той още не бе свършил. От устните му се изтръгна сух, грозен смях. Трудно му беше да издава дори този звук, откакто Кгу-пеш бе прегризал основите на езика му. В момента за пореден път дълбаеше червата му.
     Ако само знаеха... Ако знаеха, че затворникът продължава да е кукловод... Защото макар да бе загубил Приказния камък, той бе разкрил тайната му, тайната на магиката. Толкова бе просто. Всички светове бяха създадени от великата Магия. Или по-точно казано – изтъкани... И нишките й изграждаха всичко. Магията оперираше с тях и по този начин – със самата тъкан на мирозданието. Усукваше и извиваше...
     Но през годините Повелителят бе открил, че с достатъчно силна воля и познание за сложната им тъкан можеш просто да ги подръпваш. Леки изменения, които обаче предизвикваха други изменения... Сложна игра, по-трудна от най-големия пъзел, но той бе имал векове да се усъвършенства. Ето как бе успял да прати съобщението си до Таларик и Хелън, а после да се яви като Божие откровение на Светите глави на Консенсуса. Толкова смърт... Но краят беше близо. Вече го усещаше.
     Нещо ново, ново присъствие в неизменната пустота наоколо привлече вниманието му.
     "Пак ли си играеш игрички с мен, Кгу-пеш? Отново ли гризеш мозъчния ми стълб? Ако си решил най-после да ме довършиш, свършвай вече!"... Червеят, естествено, не му отговори, но друг се намеси в диалога му с демона в него.
     "Милорд Повелителю?" Тих, леко тъжен и болезнено познат глас. Взря се напред със слепите си очи и въпреки това я видя, прозрачна и трепкаща душа, чернокоса и носеща трагедията около себе си като шлейф, както приживе. Още при раждането й всички разбраха, че я чакат гибел и място в легендите.
     "Хелън" – мислено пошепна той – "Нима съдбата те достигна?"
     "Да, Милорд."
     "Защо си дошла?"
     "Смъртта разтвори очите ми за много неща, Милорд. Вие знаехте, че няма начин да сразим Лигата и да превземем Блар-Тахт. Виждам как вината гори с огнени букви в сърцето Ви. Защо ни призовахте на сигурна смърт?"
     "Защото се... Надявах. Надявах се, че може и да триумфирате, макар да знаех, че само залъгвам съвестта си. Ах, но нея не можеш я излъга. Тя не прощава и няма мъчение, по-върховно от стрелите й."
     "Какво целяхте?" – настоя Хелън.
     "Да предизвикам хаос, да отвлека вниманието на Имперските магьосници, да замърся околността с магия."
     "И затова жертвахте нас?"
     "Да. Но наградата ми вече е близо. От десетилетие вече подръпвам нишките на сътворението. Изкривявам действителността. Мечът ми, Змейово Око, се загуби под ледовете на Портата на Времето преди три века, когато се изправих срещу Съдбата и предизвиках Ориста. Сега го изкарах от гробницата му и го придърпвам насам. Ще използвам силата му, за да се измъкна от този затвор. И после ще въздам справедливост. Денят е близо."
     "Никога няма да го прекарате през града. Ще го усетят."
     "Точно затова ми идваш тъй на време." – помисли той, но скри грижливо тази мисъл. За миг се поколеба, но само за миг. Твърде много тежести тегнеха на душата му, та да не понесе още една. Лигата на Реда трябваше да бъде спряна. На всяка цена.
     "Ще ми направиш ли една последна услуга, Хелън?"
     "Вече ви се издължих предостатъчно, Милорд."
     "Нима искаш децата ти да живеят под хомота на Реда? Нима ще оставиш Таларик на смърт?"
     Видя я как се разколеба. "Говорете."
     "Позволи ми да хвана една от нишките ти. После литни на север и открий Змейово Око. Застани до него и се спри. Трябва да разбера къде точно се намира той."
     "Нима не знаете?"
     "Не с точност."
     Тя усети лъжата, но въпреки това литна на север. Стиснал една от нишките й, той усети, когато тя се приближи до меча. Застана до него, както я бе помолил. Нещастна душа. Магическото му поле я впримчи и въпреки съпротивата си тя се понесе в бесни вихри около острието на меча, заедно с още десетки души на паднали врагове, впримчени в хомота на Окото, вковано в дръжката на меча и даващо му сила. Той стисна здраво нишката и по нея започна да притегля душата на Хелън Трейхелън, а с нея – и меча. Напрегна се и повдигна осакатената си ръка. Само след миг – и тя стисна дръжката на Змейово Око. Усети силата, бушуваща през него и освободи стихията й.
     Стълб от чиста енергия се надигна над Блар-Тахт, помитайки целия център. Той се разшири и захапа двореца, унищожавайки всичко, освен най-добре защитените зали. След като Императорът и най-могъщите му магове ги нямаше, заминали бяха за Пелкър, не остана никой, който да се противопостави на бягството на Повелителя.
     Той се надигна от Последното отвърстие като само магията на меча тласкаше осакатеното му и разбито тяло напред. Около него се развихри унищожение, което отбеляза пътя му извън града. Всеки магьосник, всеки по-могъщ воин, който посмя да му се опълчи, бе безжалостно сразен. Нямаше намерение да остави зад себе си някой достатъчно могъщ, за да го преследва.
     На един хълм извън града се спря и се извърна отново към Блар-Тахт, огромен и могъщ, но димящ.
     "Скоро ще се върна" – помисли си той – "и ще довърша започнатото."
     После бавно вдигна Змейово Око и затърси една душа, кръжаща около него.
     "Хелън. Съжалявам безмерно."
     "Милорд! Какво направихте! В името на всичко свято, освободете ме!"
     Той се усмихна тъжно и сълзи потекоха от очите му.
     "Съжалявам Хелън, но ти ще си ми нужна, за да сразя Лигата веднъж завинаги. Преди години Черният Рицар, немрящият наместник на Смъртта, ми предложи всичко, което поискам, в замяна на една душа. Твоята душа, Хелън. Ти ще си ми необходима, за да привикам армиите на Смъртта под своето знаме."
     "Така ме обричате на вечно проклятие в неговите ръце!"
     "Да. Но не ще обрека съдбите на милиони на тирания само заради две души."
     "Тогава бъдете проклет."
     "Нима мислиш, че не съм?! Нима мислиш, че не съм... Върху плещите ми лежат десетки вериги, обричащи душата ми. Но аз ще платя цената, докрай ще я платя. Всяка смърт, всяка болка. Но въпреки това ще свърша това, което трябва да се свърши. Защото аз съм Повелителят на приказките."
     И закрачи.

The end

"Повелителите са тия, що ни пазят. Те бдят над нас в безсънни нощи. Не допускай, обаче, да те вплетат в кроежите си."

Детска приказка

"Всяко действие на един Повелител на приказки променя света."

Поговорка

"Първият Повелител, поне според легендите, бил призован още в зората на времето, при първата война с демоните. Оттогава Повелител е имало винаги, като понякога той е просъществувал хиляди години. С други думи, орденът на Повелителя е присъствал в световете близо пет милиона години. В някои светове дори се вярва, че той не е поредица от заменящи се смъртни, получаващи огромна сила, а е само един безсмъртен бог. Това обаче е само наивна приказка."

Енциклопедия на Световете

"Мнозина в детските си мечти бленуват за мантията на Повелителя. От това си личи, че никога не са се замисляли върху тежките отговорности, свързани с нея. Малцина разбират, че Повелителите носят тежестта на Вселената върху плещите си и накрая точно това ги погубва."

Из мислите на един торг

"Ах, приятелство, приятелство
дар небесен, но
и проклятие безмерно
си ти за мен..."

Повелителят на приказките