В Дълбините на Нощта

     – Какво, смяташ, се готвят да правят проклетите псета? – избоботи Горн, хвърляйки объркан поглед на застаналия до него Уилям. Русокосият мъж просто поклати глава в недоумение. Джуджето изпухтя и продължи да наблюдава множеството вълкони в голямата пещера под тях. Никога досега не бе и чувало за подобно нещо – близо десет клана събрани на едно място. Наполовина вълци, наполовина дракони, вълконите се славеха с неимоверна жестокост и враждебност. Те никога не се съюзяваха – дори и помежду си. Всеки бе лоялен единствено към членовете на собствения си клан и към никой друг.
     – Може би това е някакво тържество? – предположи Ториена иззад Горн. Джуджето й хвърли изпепеляващ поглед и гномката му се ухили, доволна, че е успяла да го ядоса. Горн изпръхтя, но не прекалено силно, и отново се загледа в множеството под тях.
     В центъра на огромната кръгла пещера бе издигнат олтар – огромна каменна плоча. Вълконите се бяха насъбрали на почетно разстояние около нея. Пред самата плоча бе коленичил един Шаман. За разлика от събратята си, той бе облечен в груба кафява роба. Вълчата му глава с дълги закривени рога се подаваше изпод качулката. В ръцете си, завършващи с дълги криви нокти, държеше дървен жезъл, украсен с множество символи и пера. Свел надолу глава, Шаманът мълвеше неясни заклинания и молитви, като през цялото време чертаеше различни символи по земята, използвайки някаква кърваво-червена смес, съдържаща се в кръгъл бокал. Колкото по-висок ставаше напевът му, толкова по-силно викаха вълконите. Някои отметнаха назад глави и завиха – зловещ и кръвожаден вой, който предизвика тръпки по гърбовете на приятелите.
     – Това не ми харесва – обади се застаналия малко по-назад Нейтън – не разбирам словата му, но мога да доловя силата в тях.
     – Черно магьосничество – прекъсна го Лутър – не знам защо все още стоим тук – трябваше отдавна да сме спрели това богохулство!
     – Задачата ни не бе такава – напомни му Уилям – А и какъв шанс смяташ, че имаме ние деветимата срещу армията, събрана долу?
     – Аз не се боя да умра в защита на Светлината! – разпали се Лутър.
     – Тихо, вие двамата! – скастри ги раздразнено Колин – По-добре гледайте какво става долу!
     Всички извърнаха глави и дори застаналите назад Нейтън и Калиста се приведоха напред, за да виждат. Шаманът се бе изправил и сега стоеше, вперил поглед във входа на пещерата. Вълконите завиха като обезумели и се разделиха, заставайки зад и от двете страни на олтара, оставяйки разстоянието от входа до шамана свободно. Вълконският магьосник вдигна високо жезъла си и се присъедини към общия вой. Знаците, които бе изрисувал по земята, заблестяха, окъпвайки залата в кървава светлина. В пещерата заднишком влязоха двама вълкони, понесли голяма дървена носилка, в другия край поддържана от други две от злокобните създания. На носилката бе положен огромен черен камък. Повърхността му бе гладка и лъскава; излъчваше мрак и студенина.
     Вълчеподобните създания подивяха при вида му. Воят и писъците им сякаш щяха да разрушат пещерата. Шаманът бе паднал на колене и мълвеше молитви на странния, дрезгав език на вълконите. Отнесоха носилката до олтара и четиримата носачи нежно положиха камъка. Веднъж докоснал каменната плоча, той заблестя в студена синя светлина. Откъм входа се чуха още викове. В голямата зала влязоха трима облечени в роби шамани, държащи горящи факли в ръцете си. След тях вървеше вълкон, толкова огромен, та трябваше да се наведе, за да мине през високия вход. При появата му се възцари тишина. Падащата му до земята черна роба бе от най-фино обработени кожи. На врата му висяха множество медальони, а на кръста му – дълъг меч. Роговете на главата му и тези, разкъсващи робата на гърба му, бяха огромни и абаносово черни. В ръката си стискаше кристален жезъл, чиято ярка светлина, ярко контрастираше с тази на камъка.
     – Кралят-Шаман! – Възкликна Нейтън при вида му. Всички извърнаха очи към него.
     – Сигурен ли си? – Свъси вежди Колин – Не съм чувал някога досега да е напускал Ледените Поля на север.
     – Няма кой друг да е – кимна утвърдително магьосникът – според легендите е на хиляда години! Присъствието му тук доказва, че сме свидетели на нещо невиждано досега!
     – Това никак не ми се нрави – поклати глава Уилям – Съветът е трябвало да чуе за пристигането му и да изпрати армия, а не само нас!
     – Вижте! – изписка Ториена, слагайки край на разговора.
     Първият появил се шаман бе вдигнал бокала, с чието съдържание рисуваше, и сега изля съдържанието му върху олтара. Тримата, които носеха факли, ги хвърлиха върху червената смес и тя избухна в пламъци. Огнените езици обгърнаха черния камък и затанцуваха по повърхността му. Той сякаш опита да се бори – синята светлина заблестя много по-силно и застаналите най-близо вълкони почувстваха смразяващ студ. Накрая се предаде и сиянието изчезна – пламъците погълнаха камъка и сякаш проникнаха в сърцевината му. По повърхността му се появиха пукнатини и въздухът запращя от топлина. Кралят-шаман вдигна жезъла си...
     – В името на Майката! – възкликна пребледнялата Калиста – Това не е камък!
     ...Кристалната пръчка се стовари върху една от пукнатините и камъкът се сцепи на две. Избликна мрак и полетя нагоре, като се разби в тавана на пещерата. От сърцевината му изпълзя същество с дълъг врат и нададе пронизителен писък.
     – Драконово яйце – заекна Горн – черен дракон...
     Преди да успее да завърши, от другия край на залата се чу опъване на тетива и една стрела се заби в главата на катранено черното драконче. То изпищя и се извърна по посока на нападението. Последва нов изстрел и нова стрела прониза новороденото.
     – Елориан! – Възкликна Ториена. Най-после дошлия на себе си Уилям измъкна собствения си лък и също стреля. Стрелата му се заби в шията на малкия дракон и разяреното и объркано от новата атака същество извъртя шия. Третата стрела на Елориан прониза едното око на зверчето. То нададе жален писък. Вълконите завиха и се заоглеждаха, за да открият скривалищата на нападателите на новороденото им божество. Уилям стреля отново и прониза едното крило на дракона. Той изпъна шия и нададе отчаян, изпълнен с гняв и болка писък. Гърлото му, разположено под долната челюст се откри. Новата стрела на Елориан профуча през залата и се заби в него. Зверчето нададе приглушено стенание и рухна. За миг се възцари тишина, след което вълконите подивяха. Кралят-шаман нададе пронизителен писък и насочи кристалния си жезъл към пещерата, в която се криеха Уилям и приятелите му. Към тях полетя златна мълния.
     – Отдръпнете се! – Извика Калиста. От ръцете й бликна синя светлина и запуши дупката, от която бяха наблюдавали. Мълнията се разби в преградата.
     Кралят-шаман изкрещя гневно и запрати нова мълния – светлината отново издържа. До ушите на Уилям достигна звук на тичащи крака:
     – Вълкони! – извика той – Опитват се да ни хванат в капан!
     – Но няма да успеят – прошепна Нейтън. От една от многото кесии на кръста си измъкна някакъв прах и го хвърли на входа на галерията, в която се криеха. Промълви кратко заклинание и праха се превърна в стена от огън.
     – Няма да успея да го отблъсквам още дълго. – промълви Калиста, все още поддържаща щита срещу пороя от мълнии на вълконския крал.
     – Нейтън – Уилям се извърна към белокосия магьосник – можеш ли да ни пренесеш до олтара?
     За миг магьосникът се взря в него, след което кимна. Един вълкон скочи през огнената му стена, но пламъците го обгърнаха и преди да се озове от другата им страна, вече бе изгорял. Нейтън вдигна жезъла си и замълви заклинание:
     – Пригответе се! – извика той на приятелите си и удари края на жезъла в земята. Обгърна ги светлина и се озоваха върху олтара. В първия момент вълконите замръзнаха объркани, след това като вълна се хвърлиха към приятелите. Първите достигнали каменната плоча, паднаха поразени от стрелите на Елориан, които отново пореха въздуха. Кралят-шаман и облечените му в роби придружители бяха отстъпили и безчувствено наблюдаваха сцената. Един вълкон се изкачи върху олтара, но двата меча на Колин го пронизаха. Друг се хвърли след него, но падна поразен от стрелите на Уилям. Вълконите виеха и се блъскаха към олтара. Горн се усмихна – много падаха, за да бъдат смазани от събратята си:
     – Ако продължават така, ще се изпотъпчат, преди да са ни стигнали! – изсмя се джуджето и се хвърли сред враговете, размахвайки секира с две остриета в ръцете си. Сечеше на всички страни. Много бързо в краката му се натрупа цяла купчина от мъртви зверове. Скоро вълконите станаха по-предпазливи в атаките към освирепялото джудже.
     Последвайки примера му, Лутър също скочи от олтара в редиците от демони. Мечът му сечеше на всички страни. Той мълвеше молитва към Боговете и поваляше противник след противник. Бе се слял в едно с оръжието си – нищо не можеше да попречи на смъртоносния му танц. Един вълкон одра доспехите му и Рицаря му отсече главата. Плисна кръв и опръска брадата и дългите му, кестеняви коси. Воинът на Светлината се извъртя и заби облеченият си в желязна ръкавица юмрук между очите на един връхлитащ го вълкон, като едновременно прониза друг. Колкото повече убиваше, толкова по-съсредоточен и безпощаден ставаше.
     Калиста и Нейтън се биеха заедно. Магьосникът бе насочил жезъла си към редиците от връхлитащи ги зверове и от големия рубин на върха му летяха огнени кълба. Жрицата, вдигнала високо ръце, произнасяше страстни молитви към Върховната Богиня Майка. Тялото й бе обгърнато в ореол и блестеше ослепително – Калиста се бе превърнала в проводник за могъществото на Богинята си. Над дланите й се появи кълбо от златна светлина, от което на всички страни полетяха златни мълнии. Един вълкон се изкачи на олтара и се хвърли към нея, но Ториена изникна пред него и заби кинжала си в корема му. Звярът се свлече и гномката едва успя да отскочи встрани, преди туловището му да я смаже.
     Колин стоеше до Уилям и го предпазваше от приближаващите го вълкони, позволявайки му да използва смъртоносния си лък. Собствените му два меча танцуваха в смъртоносен синхрон – толкова бързо, та нападателите не можеха да ги различат, преди да е станало късно. Чернокосият мъж се ухили – винаги се смееше, докато се биеше. Бидейки член на един от Ордените на Тайнствата – този на Пазителите, Колин освен за съвършен боец, бе обучен и в боравенето със силите на Провидението или, както ги наричаха обикновените хора – магията. Враговете му научиха за това, когато, за техен ужас, могъщия боец призова свой двойник, който също се вряза в редиците им. Смехът на двамата мъже се сля и внесе ужас сред чудовищата.
     Уилям стреляше стрела след стрела. С периферното си зрение забеляза, че Елориан прави същото. За разлика от приятелите си, той не бе забравил за шаманите. Потокът от вълкони бе толкова гъст, че вече не можеше да ги зърне, но знаеше, че все още са в залата.
     Беше напълно прав – отначало Кралят-шаман намери сражението за забавно, но сега вече не бе така убеден. Воините му падаха прекалено бързо. Изпълни го гняв. Демонът, живеещ в него, се пробуди. Той го освободи. Робата му се разкъса, когато той изведнъж започна да нараства. На гърба му изникнаха огромни криле, а рогата му станаха по-дълги. Той отметна глава и нададе вой. Четиримата шамани в краката му паднаха на колене – Демонът ги сграбчи и ги разкъса, поглъщайки силата им. Рубинените му очи блестяха. Вълчата му муцуна се изцапа с кръвта на собствените му хора. С меч и жезъл в ръцете си, той разпери криле и се издигна във въздуха. Една стрела се заби в гърба му, друга порази крилото му. Той се извъртя и най-сетне видя нишата, в която се бе притаил Елориан – елфът, убил малкия дракон. Той се озъби и насочи жезъла си към стрелеца, готов да го изпепели. Не видя среброкосата елфа, притаена зад него. До сега тя не бе взела участие в битката. Сега насочи пръсти към Демона и призова Духовете да я дарят със силата си. И те се отзоваха – три неясни сенки, които се сляха с нея – Вода, Въздух и Земя. Трите Живителни Елемента. Появи се вятър и се вряза в Демона, отхвърляйки го назад. Крилатият звяр изтърва жезъла, който тупна на каменния под и се пръсна. Чудовището изрева. Среброкосата пристъпи напред и се хвърли от скалата. Обгърна я светлината на Свещената Сила, препускаща във вените й, и тялото й се преля в огромен сокол, който впи нокти в Краля-шаман.
     Очите на Елориан се бяха разширили от ужас – не можеше да понесе любимата му Алана да се излага на такъв риск. Разярен елфът вдигна лъка си и обсипа Демона със стрели. Чудовището разярено нададе вой – соколицата бе впила нокти и клюн в тялото му и късаше големи парчета плът. Кралят-шаман вдигна меча си, за да убие птицата – пареща болка прониза гърба му. Извърна глава – Нейтън бе насочил жезъла си към него и мълвеше ново заклинание – кълбо синя светлина разкъса въздуха и се вряза в Демона. Крилата и гърбът му се покриха със скреж и мигновено замръзнаха. Той изрева отново. Полетя надолу – смразяващата магия го бе надвила. В последния момент повлече птицата със себе си. Рухнаха сред вълконите, възвръщайки нормалния си облик. Елориан извика и скочи след любимата си, а Нейтън го обви в заклинание и го пусна до тялото й, за да може да го защитава. Няколко съвзели се от ужаса от смъртта на предводителя си вълкони се хвърлиха към елфа. С меч и кинжал в ръце, той мълниеносно отби атаките им и повали единия. Друг обаче успя да го одере. Трети се хвърли към гърба му. Опомнилата се Алана промени облика си – една огромна мечка се изправи на пътя на звяра. Повали го с един удар на могъщата си лапа. Елориан се вгледа за миг в нея и двамата продължиха да се бият.
     Съвсем скоро цялата пещера бе осеяна с телата на убитите вълкони. Приятелите се бяха разпръснали и сееха смърт. Вълконите загубиха желание да се бият. Предводителят им бе мъртъв; драконът – техният Бог – също. Заотстъпваха. Приятелите бяха решени да убият колкото се може повече. От всичките десет клана, онези, които все пак успяха да се доберат до изхода на подземната пещера и да изчезнат сред многобройните галерии на подземното царство, преди да бъдат поразени от някоя от стрелите на Уилям, бяха по-малко от половината. Тези, които продължиха битката, до един бяха повалени. Когато приятелите се събраха пред олтара, всичко, което видяха, бяха купчини тела. Всеки бе понесъл леки наранявания, но Калиста използва лечебните си магии, за да ги изцери. Накрая Горн се ухили на останалите:
     – Как мислите – запита през смях джуджето – дали Съветът ще ни повярва, когато им кажем, че сме победили половин дузина вълконски кланове и сме убили вековният им Крал-шаман?
     В първия миг другите го зяпнаха, но след това също прихнаха да се смеят.
     "Не – реши Уилям – определено не ще повярват!"

     * * *

     Когато най-сетне излязоха от тъмната подземна галерия, бе късна нощ. Двете луни – Златна и Сребърна – грееха на небето. Решиха, че след поражението на злите си чеда, Черната сигурно е залязла. Духаше лек ветрец – студен, но приятен. В далечината можеха да чуят воя на отстъпващите вълкони. Героите се засмяха и тръгнаха да намерят конете си, завързани недалеч от входа на пещерната галерия и скрити с едно от заклинанията на Нейтън. Да – Съветът никога нямаше да им повярва относно случилото се тази нощ.