Брой 33 Ревюта

КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Сенчести игри: Първа книга на юга
Автор: Глен Кук
Издател: ИК Лира Принт
Ревю: Ян

      Измина доста време откак за последен път се срещнахме с Черния отряд. По-нетърпеливите от нас успяха да попрехвърлят част от книжките на английски, докато чакаха Лира Принт да се сетят и да пуснат продължение. Интересното в случая е, че издателството поне за момента пропуска междинната книга за Гарвана (Silver Spike) и подхваща историята с първата част от книгите за Юга. Лошо няма, тъй като те са директното продължение на предишната трилогия.
      Няколко са нещата, които се набиват на очи – корицата отново не е оригиналната, но що годе пасва (да се разбира – можеше и много по-зле), преводачът е сменен (при това за добро, по мое скромно мнение) и книгата е жестоко оспойлена в анонса на задната корица (демек, ако ще я четете и не искате да си разваляте кефа, просто го прескочете). Иначе историята е на обичайното за Глен Кук ниво, хуморът радва, а поредицата става все по-интересна и по-интересна. Остава само да се надяваме, че Лира Принт няма да ни накара да чакаме няколко години за продължението.

Оригинален анонс (версия на преводача):
      След опустошителната битка при Кулата на Чар Знахаря повежда жестоко осакатения Черен отряд на юг, в търсене на Изгубените Анали. Те трябва да бъдат върнати в Катовар – на осем хиляди мили разстояние. Град, който може би съществува само в легендите... Произходът на първите Свободни Братства.
      На всяка стъпва от пътешествието, отрядът е наблюдаван от сенчести фигури и гарвани. И докато пътуват все на юг, през пълни с насекоми джунгли, реки, завардени от кръвожадни пирати, и градове – живи и мъртви, – преследвани от собствената си история, когато са пътували на север преди години, броят им расте, докато не започнат да наброяват хиляда.
      Но въпреки това са постоянно под наблюдение – от Господарите на сенките – смъртоносен нов враг: извратени създания, които господстват над мрака и смъртта. А също и на могъщи сенчести твари, жадуващи да погълнат света в черната си прегръдка. Това е само първия ход в смъртоносна игра, която Черният отряд не може да загуби... нито да се надява да спечели тези Сенчести игри.

Плюсове:
+ Глен Кук at his best
+ Интересна история
+ Черен хумор
+ Радващи персонажи (Едноокия и Гоблин 4евър)

Минуси:
– Тук-там някоя грешка, пропусната при редакцията
– Оспойлена кулминация на книгата на задната корица (да се чете поредното издателско безумие, само и само да се покаже кой е шефът)

Обобщение: Ако сте фенове на Черния отряд, няма какво да ви агитирам, така или иначе вече сте си купили книгата и сте я прочели. Ако пък случайно не сте се сблъсквали с Глен Кук, крайно време е да го направите. И четирите излезли книги се намират по сергиите и предлагат отлично забавление за хората, отвратени от еднообразните бози, заливащи пазара...

Оценка: 8/10 Ян

Заглавие: Амос Дарагон кн.2 Ключът за Браха
Автор: Браян Перо
Издател: ИК Хермес
Ревю: Ян

      Някои автори стават все по-добри с всяка следваща книга, други успяват да влошат качеството, а трети си остават на същото ниво. Браян Перо се оказа от последната категория. Принципно в това няма нищо лошо, ако предишната му книга поне успяваше да надскочи рамките на посредствеността, за съжаление обаче случаят е друг (за справка – Ревютата в брой 31). Ключът за Браха не успя да ме изненада в нито един аспект. Същата скука, същите слаби диалози, същото буквално преписване от народните приказки и легенди.
      Концепцията "дай да напишем фентъзи поредица за момчето-герой, което се бори с Голямото Зло®" безспорно е печеливша и книгите за Хари Потър го доказват. Явно Браян Перо е решил да последва светлия пример на Джоан Роулинг и да сътвори следващото голямо нещо в жанра. Даже си имаме краен брой книги – в случая 12, – от които ще се състои поредицата. За жалост обаче поне за момента и двете излезли на български са на светлинни години назад от поредицата за Хари, а това в никакъв случай не говори добре за тях...

От гърба на корицата:
      Богът на злото барон Самди иска да стане господар на света, като възроди изчезналия народ на Древните. Но за целта му трябва митичният ключ за Града на мъртвите Браха, пазен от страховити чудовища и от неразрешима загадка. Единственият, който може да се справи с тази задача, е Амос Дарагон. Този път той ще трябва да използва цялата си смелост, находчивост и магически умения не само за съхраняване на равновесието в света, но и за да опази собствения си живот.

Плюсове:
+ Красиво оформление с на корицата...
+ Амос го убиват още в началото...

Минуси:
– ...но за съжаление няколко страници по-късно се оказва, че не бил мъртъв.
– Амос Дарагон вероятно е най-дразнещия главен герой на който съм попадал.
– Имаме си и насилие, което обаче буди само снизхождение.
– Диалозите са на нивото на треторазреден екшън филм.
– Придава ново измерение на думата "наивност".
      Скучна книга, предназначена за деца от предучилищна възраст. Ако първата книга ви е допаднала, то и с втората ще се случи същото. Ако ви е издразнила, по-добре си спестете парите, Ключът за Браха е абсолютно същата...

Оценка: 4/10 Ян (една единица бонус заради корицата)

Заглавие: Войната на технократите кн.1 Машинации
Автор: Остин Андрюс
Издател: ИК Ера
Ревю: Морвен

     В един свят, който е претърпял катаклизъм (би трябвало да е светът на Ултима, книгата е вдъхновена от нея), няколко цивилизации си съперничат. Най-силното оръжие на Нова Британия са магиите, на юкаините – бойните им умения, а на Логос – технологиите. Рицарят Гейбриъл Монтенегро от Нова Британия е първият, който се сблъсква с юкаините и успява да ги прогони, но по-късно става изкупителна жертва на политически игри в родната си страна. Половин година по-късно Монтенегро е жаден за изкупление, а юкаините отново са в Нова Британия, този път за да преговарят за съюз. Рицарят е принуден от обстоятелствата да застане рамо до рамо с предводителката им Тълан срещу много по-коварни врагове и да премине през куп премеждия заедно с нея и спътниците им.

Плюсове:
+ Доста добре развит свят.
+ Класическо RPG-образно фентъзи, ако си падате по такива.
+ Чете се лесно (поне като се преодолее началото).
+ Феновете на Ултима сигурно ще намерят неща, които аз не съм открила.

Минуси:
– Това е книга по компютърна игра, все пак.
– Част от образите са твърде клиширани.
– В началото в речите на Монтенегро има повече патос, отколкото в предизборната платформа на НДСВ. После се свиква.
– Технократите си напяват... математически уравнения? Да си имаме уважението, пробвала съм, не става :р
– Няколко доста странни редакторски (или коректорски) решения, като например "технократ" да е само в мъжки род.

     В крайна сметка, това е една книга, която не успя да ме впечатли особено с нищо. Нито с добро, нито с лошо. Т.е. става за убиване на време (или за вдъхновение, ако както споменах, се числите към феновете на Ултима), но едва ли ще ви донесе нещо повече.

Оценка: 5/10 Морвен

Заглавие: Сенки под пясъка
Автор: Сеймър Джеф
Издател: ИК Квазар
Ревю: Роланд

     Квазар е едно издателство, към което питая силни симпатии, не само заради вероятно-не-особено-сините очи на Иван Крумов, но и заради невероятното количество наистина качествена фантастика, която издава през годините. Факт е обаче, че нови книги със знака на кристалчето не излизат. Или толкова нарядко, че човек чак се стряска. Отдавам го на финансови проблеми и не е чудно, имайки предвид непопулярността на интелигентната фантастика у нас. Затова ми стана много интересно какво ли ще представлява Сенки под пясъка и въпреки доста негативните изказвания на други хора, които са я прочели, я взех и си заплюх ревюто. Пък и тия вероятно-не-особено-сини очи...
      За да не оставям читателите излишно дълго да се терзаят за каква, аджеба, книга ще си говорим в това ревю, ще побързам да ги успокоя – за тъповата. В смисъл... доста. Ма наистина. Зле е. Сори.
      За историята не възнамерявам да пиша подробно, само ще отбележа, че се върти около топ сикрет милитъри проджект за човек, захранван по дигитален път с информация директно в мозъка, като целта е до такава степен да се насити с въпросната, че да развие психични сили, достатъчно мощни, че да започне да манипулира материята и покрай нея реалността с мисълта си. Нещата естествено се объркват и накрая нищо не става ясно.
      Сюжетът на книгата всъщност никак не е лош като концепция, защото преплита технология на границите на реалното с леко футуристичен уклон, с някакви митично-поетично-епични моменти от чисто зелазниев тип, при това по не чак толкова лош начин. В книгата има доста качествени идеи, които, събрани на едно място, са предпоставка за едно адски яко фантастично четиво. И всичко това би било чудесно, ако Сенки под пясъка беше писана от човек, който освен нелоши идеи, има и поне малко писателски талант. Сеймър Джеф, хуевър хи из, не разполага, уви, с такъв, да не говорим, че дори и да имаше, книгата просто не е достатъчно голяма, за да развие вътре концепциите си. Въпреки че действието не е явно мудно, то при все това не увлича читателя (или поне мен не можа) и повествованието върви на буци. От време на време се появява някоя качествена сцена и набираш скорост, но после пак всичко се набутва в мътилка от несвързани помежду си събития с доста сюреалистичен уклон, докато накрая светът взе, че почти свърши, нашта мацка преби лошия брат-близнак на добрия телепат, а междувременно може би се появиха жестоки сюжетни обрати, смразяващи тайни и шокиращи разкрития, обаче всичко е толкова объркано, без капчица стил и right out некадърно написано, че просто аз наистина не съм сигурен в нито едно от тях. И финалът е абсолютно неясен. Възможно е това донякъде да се дължи на бездарен превод, макар че с ръка на сърцето си признавам, че никъде не намерих нещо, което да ме подразни в това отношение. Или преводачът е превел книгата така, че само да скапе усещането й за стил, или просто е невинен, човечецът.

Плюсове:
+ Ъъъ... кратка е.
+ Все пак добри идеи.
+ Не особено тромава, действието се придвижва с прилична скорост, поне от средата натам.

Минуси:
– Стилът е неподражаемо зле, дървен и неадекватно тромав въпреки бързата скорост на повествованието. Всъщност, толкова е посредствен, че дори не ме ядоса като хората.
– Добрите идеи са монументално осакатени от въпросния стил и незнаенето на автора какво да ги прави. Недоразвити и недоизведени, половината от тях дори не достигат сюжетен завършек. Пък и, онестли, не са чак толкова добри.
– Преводът може и да е добър, не мога да преценя стилът ли само е зле, или преводачът се е поизложил, но редакторът определено се е омазал. Пълно е с "влезна", "слезна", "излезна" и прочее, цели страници БЕЗ нито един нов ред, запетайките са хвърляни така, да има тук-там...

Бе стига съм си губил времето и аз в писане на глупости, книгата просто не струва.
Това е.

Оценка: 5/10 Роланд

Заглавие: Светът на Софи
Автор: Юстайн Гордер
Издател: ИК Дамян Яков
Ревю: Амос

      Най-приятната изненада този месец за мен специално е преиздаването на книгата Светът на Софи (от норвежкия писател Юстайн Гордер) от Дамян Яков. Първото издание на романа от 1997 г., плюс двете последвали го допечатки, бяха разграбени отдавна и цената на екземпляр при антикварите достигаше до 60-80 лв! Сега обаче четящите братя отново имат достъп до това бижу и би трябвало да се възползват от възможността да обогатят личната си библиотека и личния си свят с него. За какво става дума в произведението? Ами за едно малко момиченце, което чака с нетърпение завръщането на баща си от една далечна страна, а междувременно се оказва замесено в странни, приказни събития, чрез които малко по малко започва да открива чудния свят на философията. Това разбира се е съвсем грубо описание на вълшебната история, която тази книга съдържа. Не съм в състояние да опиша нейната магия. Ще трябва да я откриете сами за себе си и обещавам ви – няма да съжалявате!

Плюсове:
+ Произведението е свеж полъх (какъв ти полъх – направо тайфун!), в залетия ни от посредствени книжлета пазар.
+ Книгата ни поднася историята на философията (!) по изключително увлекателен начин.
+ Приказният елемент доставя не по-малко удоволствие от запознаването с фактическите личности и отделните философски школи – нито едното от двете не стои като пълнеж на другото.
+ Стилът е тип Хари Потър – уж нищо особено, ама се топваш в книгата като пирон в кисело мляко.
+ Самата идея е великолепна – да се поднесе такава сериозна материя по един толкова приятен и увлекателен начин.
+ Краят е изненадващ и вълнуващ.
+ Романът се предлага и с твърди корици.

Минуси:
– Не откривам сериозни такива.
– Няма бе, книгата е пипната отвсякъде :)

ЗАДЪЛЖИТЕЛНА!

Оценка: 10/10 Амос

Заглавие: Четвъртият кръг
Автор: Зоран Живкович
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Рандъм

     Странна книга... Чете се лесно, героите хващат, написана е майсторски, но накрая оставаш с усещането за едно нищо. И на мен не ми е ясно точно как става тоя номер, но ще пробвам да си изясня...
     Първо, за какво става дума. И това е трудна работа. Набъркани са цяла сюрия герои, сред които гениален програмист, женски изкуствен интелект, необичайно интелигента маймуна, средновековен художник, четирима велики учени, че и Шерлок Холмс и неизменния Уотсън барабар със самия сър Артър Конан Дойл. Да не забравя и извънземните. Мда, точно, пълна каша. В книгата на равни интервали се разказва ту за един от героите, ту за друг, като действието се развива в различни реалности, нямащи никаква връзка една с друга. Единственият елемент, който ги обединява, е тайнственият Кръг.
     И след това върви разбирай какво иска да ти каже сръбският автор. Книгата е интересен поглед върху идеята за различните реалности – алтернативни на нашата и други, нямащи нищо общо и напълно чужди за човешките възприятия. Как се осъществява връзката между тях, какви са последствията от нея, къде стои енигматичната геометрична фигура кръг в цялата тази загадка... Интересни теми и интересни възгледи, но са твърде мъгляво представени. А се долавят някои наистина грабващи идеи, които обаче са само загатнати. Ясно личи, че въпросният Живкович има талант, но кой знае защо е обвил книгата с толкова големи дози енигматичност. Ако беше подходил по-различно наистина можеше да се получи нещо много добро.

Плюсове:
+ Стилът на писане е много добър, хваща те и те вкарва в ситуацията, а отделните глави сами по себе си са шлифовани диаманти.
+ Интересните идеи, които в дълбочина се оказват още по-интригуващи.
+ Героите в по-голямата си част са много добре реализирани, особено радват главите с учените – Архимед, Лудолф ван Цойлен, Никола Тесла и Стивън Хокинг.
+ Фантазията на автора е на ниво, кореспондиращо с това на Салвадор Дали, чиято картина "Поезията на Америка – космическите атлети" краси и корицата на Четвъртият кръг.

Минуси:
– Хлабавата връзка между линиите на повествование. В края има НЯКАКВА развръзка, която уж обединява различните планове, но тя пък сама по себе си е дотолкова разочароваща, че...
– Авторът можеше да конкретизира малко повече на места, личи се, че се е стремил към загадъчност, но доста е попрекалил.
– Към края книгата се превръща в продължение на книгите за Шерлок Холмс с фантастичен привкус. На някои това може да им хареса, на мен обаче не ми и въобще ми се стори доста неадекватно и зле написано в сравнение с останалите глави.

     Интересна книга, аз лично не съжалявам, че си дадох парите и времето за нея. Яд ме е само, че можеше наистина да е нещо невероятно, а не само зачатъци на недоразвитите авторови идеи и виждания. Дано само ИнфоДАР издадат и други негови книги, защото в Нета има доста положителни мнения, а аз поне съм впечатлен от таланта на Живкович.

Оценка: 6.5/10 (и то най-вече заради майсторския стил и героите) Рандъм

Заглавие: Вратарят
Автор: Марина и Сергей Дяченко
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Алексис

     Сюжет: Един златен часовник започва да ръждясва, което означава, че е започнало изпълнението на пророчеството на първия Оракул и се е появил Вратарят – онзи, който ще пусне в света Третата сила.
     По същото време един човек, загубил всичко, което е било от значение за него, заради глупав и необмислен бас, броди по пътищата без цел и посока, без да търси нещо и без да се интересува какво го чака на следващия ден, защото всичко, което има, е днешният.

     Впечатления: Книгата е само с две сюжетни линии и камерен състав герои, което е ободряващо след изобилието от претрупани с различни сюжетни линии и армии от герои книги, които са характерни за фентъзи жанра.
     Повествованието се води от първо и трето лице, но макар да не съм голяма почитателка на първото лице, тук е достатъчно малко, за да не дразни тези, които споделят това ми чувство. Малко странно е, че събитията се движат като че ли на парчета – главният герой Маран отива някъде, прави нещо, това има последици, после той си тръгва и продължава към друго масто, където става пак така. Дълго време просто се чудех каква е идеята на авторите и накъде ме водят, защото е ясно, че героят просто броди ей така, за да не стои на едно място. Третата сила така си остава малко необяснена, но очевидно е съвсем умишлено, по-скоро, за да може читателят да реши сам за себе си.
     Героите са интересни, макар и да не са особено добре развити, с изключение на Маран. Той ми хареса, защото не е баналният велик магьосник/герой и т.н., а е загубил всичко човек, който дори се е отказал да търси цел в живота си и в началото е движен от не особено целенасочено желание за отмъщение. Но пък съдбата явно го мрази, защото често се набутва там, където не му е мястото. А и си мисля, че можеше да му се изгради малко по-пълнокръвен образ. Spoiler! Доста се издразних от един от моментите в книгата, когато Маран направи трахеотомия с обикновен нож, ей така съвсем спонтанно, по спомени от картинка, видяна в не знам каква книга. Ами не е толкова просто все пак и засяга чувствителната ми на тема медицина душа. End of spoiler.
     Проблемът е, че сега, когато са минали няколко дни от прочитането на книгата, установявам, че е минала през съзнанието ми и е прелетяла, без да остави някакви особени следи. Това не е най-хубавото нещо, което може да се каже за една история. За съжаление, това е тъжната истина. Докато я четох, ми беше интересна и вървеше бързо, но дори тогава липсваше онова нетърпимо желание да разбера какво се случва на следващата страница. Някак просто не успя да се открои сред другите и потъна в морето от приятни книги, които не са малко на този свят, но които просто и да прочете човек, и да ги пропусне, все едно.
     Преводът е добър и ако ви се струва, че стилът не е кой знае какво, може да сте спокойни, че вината за това не е на преводача, просто и в оригинал си звучи някак прекалено просто и елементарно.
     В заключение мога да кажа само, че ако имате книги, за които знаете, че си струва да се прочетат, по-добре да се насочите към тях. Тази оставете за времето, когато ще сте останали без четиво или когато искате да четете заради самото четене, ей така за запълване на времето без особено натоварване на мозъка.

Плюсове:
+ Книгата е лесна за проследяване и не се налага да се запомнят 1000 героя и 50 сюжетни линии.
+ Няма излишни спомени или литературни отклонения, които да отегчават.
+ Доста добър превод.
+ Прилични герои...

Минуси:
– ...но не достатъчно пълнокръвни, има накъде да се развиват.
– Прекалено елементарен стил на авторите.
– Слабо представен свят – има го само като театрален декор.

Оценка: 6.5/10 Алексис

Заглавие: Кой е на кръста?
Автор: М. С. Стоун
Издател: ИК Скайпринт пъблишинг
Ревю: Волкос

"Е, Зе’Вул ще ти обясни"
Мисия II от дневника на специален агент Волкос – "Ревю на мисия CXVII на специален агент Меф Ист О’Фел"

     Още в предишната книга си личеше, че този път на християнството като такова няма да му се размине. В края на мисия CCXCIV беше ясно, че белокрилите ги няма изобщо и ще трябва да бъдат създадени. И сега на Меф ще му се наложи да повиси ("в пряк и преносен смисъл") на кръста, за да го направи. И на помощ му изпращат една разгонена блондинка и един разбойник-охранител. А как се събират апостоли... едно Действащо Явно Оперативно Лице знае.

     Книжката започва по същия начин като предишната – и не съвсем. Описанията сякаш са същите, ама не съвсем. Има нови лица в агенцията и към старите се добавят още щрихи. Но толкова за подробностите, да преминем към детайлите.
     Романът не се препоръчва на фанатизирани християни – отношението на съдържанието към евангелията е като на магарето към NASA. Има допуснати доста фактологически грешки. Всъщност са прекалено много, за да не са нарочни. Все пак има и инквизиция на този свят :о)
     Прочетох "Кой е на кръста?" на един дъх и мнението ми за възможностите на автора се затвърди. Когато искам да се разсея и да се забавлявам, със сигурност книгите на М.С.Стоун ще ми дадат лекотата на текста и искрен смях без ангажираността и тежестта на цял един свят.
     Все пак симпатиите ми все още да са на страната на първата книга (може би именно поради религиозни причини). И в момента с нетърпение чакам да видя мисия CLVII: Свети Георги и Змея.

Плюсове:
+ Лек стил, превъзходен език от страна на преводача.
+ Нетрадиционен (или пък не съвсем) поглед върху християнството и началото му.
+ Превъзходно чувство за хумор.

Минуси:
– Нетрадиционен (или пък не съвсем) поглед върху християнството и началото му.
– В първите няколко глави на места има прекалено ярки прилики с предходната книга .

Оценка: 7/10 Волкос