Разказ за Самотата

     Ето ме и мен, както винаги стоях в тъмната стая и се наслаждавах на тишината. Наблюдавах сенките, потънала някъде там, дълбоко в мислите си, опитвайки се да реша поредния проблем. Този път проблемът беше по-различен, по-близък до сърцето ми – чувствах се самотна и още повече – чувствах, че не мога да променя това. Приятелите ми бяха обърнали гръб, нямаше към кого да се обърна и се чувствах предадена, използвана и захвърлена като носна кърпичка. Всеки гледаше да направи това, което е по-добре за него. Никой не обръщаше внимание на другия и не се съобразяваше с това, че би могъл да го нарани.
     Опитвах се, опитвах се да намеря причината, търсех вината в себе си, все някой трябваше да е виновен. За жалост, колкото и да се опитвах, не успявах да я намеря. В тези размисли дори и не усетих как се изниза времето. Огледах се наоколо, първите сутрешни лъчи се гонеха по пода на стаята ми. Слънцето вече изгряваше и като че ли се опитваше да убие мъката, която ме беше налегнала, като че ли със своята усмивка се опитваше да ми вдъхне надежда, за да мога да продължа напред. В действителност това ми помогна, даде ми надеждата, че има някой, който е готов на всичко за мен. Някой, който живее, защото живея и аз. Моето задължение беше само да го открия, затова без да губя повече време да се самосъжалявам, просто се усмихнах, наметнах се и излязох. Вървях по улицата и гледах как хората се обръщат след мен, гледаха ме със съжаление, като че ли бе дошъл краят на света за мен. Тези хора, на които бях вярвала, сега бяха толкова чужди. Градът вече не беше такъв, какъвто го познавах, беше чужд и макар да бях израснала тук, аз не се чувствах част от него. Вървях без посока, лутах се и търсех път, не знаех накъде да тръгна, но ме водеше едничката мисъл, че някъде там някой ме чака и аз трябва да го открия. Може би днес, може би утре, рано или късно това щеше да стане – най-накрая щастието щеше да се усмихне и на мен. Това до известна степен ме успокояваше. Не ми беше трудно да завържа приятелство, но цялото това разочарование ме спираше да го направя, точно сега предпочитах да бъда сама. За пръв път разбрах колко е суров животът, осъзнах, че той е просто една игра и ако искам да бъда щастлива, трябва да се науча да я играя. Знаех, че няма да ми е никак лесно, но аз не съм от тези, които се отказват веднага щом насреща им излезе препятствие. Щях да се боря, да се боря с цената на всичко, за да бъда щастлива.
     Както всеки ден, аз се запътих към най-близкото кафе, влязох и седнах на бара, поръчах си, запалих цигара и отново потънах в размисли. Беше ме яд на самата мен, питах се как е възможно да съм толкова наивна, да вярвам на всички, да давам всичко от себе си, за да бъдат те добре. В този миг се зарекох, че ще се променя, ще зачитам, уважавам и обичам само тези, които ми отвръщат със същото. Това може би беше една крачка към така мечтаното от мен щастие, но кой ли не мечтае да бъде щастлив. Започнах да се питам как ли им е на останалите, дали и те не са поставени на същото изпитание. Ясно е, всички си имат проблеми, но дали осъзнават какъв е светът, който ги заобикаля? Осъзнават ли грешките си? Имат ли нужната сила да ги признаят и нужната воля, за да ги поправят? Е, аз я имах, но не знаех с какво бях сгрешила, може би с това, че бях прекалено доверчива и всеотдайна. Но как може да имаш сърце да нараниш такъв човек? Аз ли бях кривата, те ли не ме разбираха? Рано или късно щях да намеря отговорите на тези въпроси, но моментът още не беше дошъл. Имам още доста да уча от живота, за да успея да си отговоря. В този момент погледнах часовника, вече беше обяд. С часове бях стояла, взирайки се в нищото и опитвайки се да намеря отговор на толкова много въпроси. Викнах келнера, платих му и се запътих към едничкото нещо, което ми вдъхваше сигурност в този момент – моят дом.
     Вървейки към вкъщи, реших, че не е необходимо да мисля повече за това и трябва да се разтоваря. Спрях до будката за вестници и си взех четиво. В такъв момент обичах да се разтоварвам, научавайки за проблемите на другите, за света отвъд този, в който се затварях всеки път, когато бях разочарована. Добре разбирах, че няма смисъл да се депресирам, това с нищо нямаше да ми помогне, напротив щеше да утежни положението. Почетох малко и уморена се запътих към банята, един студен душ щеше да ми подейства доста отпускащо. Излязох от банята, легнах и не усетих как за миг съм се унесла. Толкова бях уморена, че едва на другата сутрин, когато будилникът ми иззвъня, се стреснах. Отново беше утро. Станах и без да губя време се изтупах и излязох навън. Сънят ми се беше отразил много добре, бях изпълнена с енергия и желание да търся това, от което се нуждая.
     Часът минаваше 10:30, а аз още не знаех къде отивам, но не ми и трябваше да знам. Просто вървях, вървях без да спирам, вървях без да искам да спирам.
     Залезът полека-полека, неусетно настъпи. Огледах се и видях, че съм близо до един парк. Реших да отида и да седна. Гледах залеза, пропит с толкова силни чувства и емоции, че се усещаше как тежи и как скоро ще падне. Помислих си колко много страдащи има на този свят и как всички се раждаме самотни и умираме самотни. И се натъжих още повече. Разбрах, че да се довериш на някой е прекалено рисковано и никога носещо блага. Така мислех аз, а всички онези щастливи хора ме контрираха ежедневно, но аз бях твърда!
     Самотата убива!
     Вече се стъмваше и аз реших да отида в местната кръчма и да пийна едно питие с надеждата, че светът ще порозовее. Едва ли щеше да стане така, но реших да опитам. Още с влизането си в кръчмата усетих, че нещо се случи, но не му обърнах внимание. Поръчах си, отпих и тръгнах към единия край на опушеното заведение. Седнах на една странична потулена масичка и зареях поглед в нищото. Единственото, което видях, преди да се унеса в тази меланхолична прищявка на мозъка ми, бе един възрастен мъж на съседната маса...
     Разтърсих глава, огледах се, погледнах часовника и видях, че преполовява 3 през нощта, а в заведението бяхме само аз, барманът и възрастният мъж на съседната маса, който пушеше дълбоко от своята пожълтяла лула. Все пак се обади:
     – Грижи те гонят, момиче, големи грижи – каза старецът.
     – Вярно е. Прекалено много грижи, но сега не ми се говори – промълви тя.
     – Не ти се говори, защото не искаш да погледнеш истината в очите или защото смяташ, че всичко ще отшуми? – отвърна той.
     – Може би защото се чувствам слаба за разговор, от който ще науча парещата като плам истина.
     – Виждам, самотна си. Отскоро. Виждам, че винаги си желала някой до себе си, някой, на който да се подпреш в труден момент, и скоро си загубила такъв мъж. Знай, че човек се ражда сам и умира сам. Никога недей да гледаш на някой приятел като на гега, на която може да се опреш, това беди ще ти донесе. Сам е човек на този свят и сам трябва да се бори с неправдата, болката, живота...
     – Така е. И за това сега съм в състояние, в което сама не мога да се оправя, все още не. Прекалено съм болна, за да се надигна сама от калта, в която съм затънала.
     – Кал е, защото ти така си си избрала да е. Виж голямото зад малкото, зад дървото – красивата гора, наречена живот, под блещукащата повърхност – поглъщащата дълбочина и разбери, че не си в калта, просто си кривнала по неправилната пътека в мига, в който си разбрала, че си сама, а именно – когато самотата те е обгърнала с двете си ръце.
     – Много мъдри слова изричаш, ще се вслушам в тях, дано нещо се промени
     – Знам, че ще се промени – отвърна той с лека усмивка.
     Облегна се удобно старецът и се загледа в пространството. Струва ми се, че даже не усети как си изпих питието и излязох от бара.
     Продължавах да вървя безцелно, но този път вместо умът ми да блуждае в небитието и нищото, аз се концентрирах и разсъждавах върху казаното от стареца...
     Шеста поредна сутрин, която е слънчева не само за останалите.
     Аз се промених.