Острие на самотата

     Стъпките му отекваха глухо в нощта, тихо, едва доловимо дори за самия него. Усещаше всяко камъче през тънките подметки на спортните обувки – като леко докосване на земята, отброяваща всяка крачка. Протягаше се, достигаше го с върховете на пръстите си, с тънките ръбчета... Хрущенето на песъчинките следваше пътя му, сливайки се с музиката, която още витаеше в главата му.
     Неопределена, наслагваща се мелодия с далечни баси, ритмично следващи стъпките му. Примигващи затъмнени светлини като утайка в коктейлна чаша, задимен спомен за отминаващата нощ.
     Откъсна зареяния си поглед от редящите се покрай него кестенови дървета и погледна нагоре, към тъмното небе. Сякаш се върна назад по пътеката на мислите си и отново овладя сетивата. Клепачите му се спуснаха уморено и се задържаха така няколко мига, в които той се върна в претъпкания клуб.
     Освежаващ полъх раздвижи леко издължените листа, заплитащи се нежно от време на време в кестенявата му коса, и прогони за кратко съня. Стен вдиша дълбоко нощния въздух, опиянен от сладостта му. Вдигна очи към тъмното небе, където пълната луна изпъкваше ярко. Бе се спуснала ниско, показвайки полуневинно призрачната си красота. Флиртуваше мълчаливо с него, също както жената от съседната маса по-рано същата вечер, когато бе видяла, че е сам.
     Рехави облаци закриваха част от небето – като следи от гребло върху пясъка на някоя градина, предразполагащи към медитация. Камъчетата звезди трепкащо искряха сред меките извивки, скрили мъдростта на предците. Сребърната лунна светлина обгръщаше белите нишки на небесния стан. Имаше усещането, че през последните години винаги бе стоял зад ефирна мрежа, изтъкана от тях, деляща го от другите хора.
     Всеки познат оставаше далечен, неразбран. Стен не можеше да надникне отвъд маската, да погледне под вълните, за да открие как са подредени съзвездията на разума и душата. В безсилието си се отдръпваше доброволно, търсейки компания в самотата.
     Остави поредното продължително спускане на натежалите клепачи да отнесе нежеланите мисли. Отправи поглед между надвисналите ниско клони на дърветата, отделящи тротоара от улицата, и затърси пролука. Когато я откри, забави малко крачка и продължи да съзерцава небето. Луната, звездите, тъмнината, набраздена от дългите облаци, се процедиха през омаяните му зеници, заемайки небосклона на съзнанието му. Сляха красотата си с тази на предстоящия сън и Стен унесено заговори на пустата улица:
     – Заради такива моменти си заслужава прибирането пеша. – ъгълчетата на устните му се повдигнаха в доволна усмивка.
     Отговори му отчаян женски писък, който раздра плаща на нощта, разпиля звездите, разкъсвайки тъканта на облаците. Студ се стече по гърба му като невидими капчици, падащи от черното острие на меча, който бе преметнал през рамо. Далечните баси забиха като бойни барабани. Последва шепота им, протягайки с ръка над рамото си. Усети докосването на меката светлосиня кожа на дръжката, тежестта на цялото оръжие, появяваща се едва сега, при допира с пръстите му.
     Рязкото движение, с което измъкна доскоро “безплътния” меч, проряза въздуха с остро свистене и няколко разкривени клонки паднаха около него. Преди кестеновите листа да са докоснали земята, младият мъж вече тичаше в нощта. Следваше заглъхващото ехо на писъка и усилващата се музика в главата си. Тялото – приведено леко напред, водено от невиждащи очи, втренчени в почти незабележимия силует на оръжието, което размахваше в устрема си. Миговете го поглъщаха и отминаваха бавно покрай него.
     Сви зад следващия ъгъл и се озова в тясна алея между дворовете на околните къщи. Слухът му долови прекъсващ плач и груби, нечленоразделни звуци. Навлезе в прохода между две огради, едната от които преминаваше в жив плет. Дългите коси на слаба жена се бяха заплели в храстите, а тя размахваше ръце в опитите си да удари насилника си.
     Стен дори не погледна мъжа, нахвърлил се с извратено желание върху жертвата си. Виждаше само сълзите на жената, стичащи се по лицето й. Улавяха лунната светлина, която той разсече с меча, забивайки го в гърба на непознатия. Тъмни капки кръв се стекоха по черното острие, червени очи проблеснаха сред катранена козина.
     Вместо беззвучната музика вече чуваше само тихо, подканящо ръмжене. Нощта бе дала живот на едър вълк, застанал на няколко крачки от него. Прокара ръка по острието, сякаш искаше да го изчисти и кръвта попи в дланта му, оставяйки черни дири по кожата.
     Още преди виковете на жената да се изтръгнат от стегнатото й гърло, той тичаше редом с вълка. Мечът отново бе на гърба му; знаеше, че е там, въпреки че не долавяше дори намек за съществуването му. Трябваше само да се протегне... Но вече нямаше за какво.
     Последва черното животно до близкия парк, изоставен от години. Проправяха си път сред ниските дървета и храстите, сливащи клоните и корените си. Червеникави резки се появиха по ръцете и лицето му, там, където някой трън или тънък клон бе раздрал кожата. Прехвърлиха билото на хълма и се спряха сред развалините на стара беседка. Следи от сажди покриваха белите камъни, натрошени и разхвърляни на малката полянка.
     Натрупа изсъхнали клони в средата, където се откриваше гледка към небето. Няколко мънички звезди със съжаление наблюдаваха как Стен забива меча си сред купчината. Огънят се разгоря, но той видя и други пламъци – скрити отвъд сенките, които бяха тялото на големия единак. Други вълци, също така създания от мрак, се присъединиха към тях. Изникваха от играещите сенки по околната растителност.
     Кръгът около огнището се затвори и те се отдадоха на самотата си. Пламъците около меча и в телата на животните затанцуваха, следвайки музиката, която се бе завърнала и бе изместила мислите на младия мъж.
     Искри от тъга, огнени, кървави сълзи попиваха в сухата земя, обединявайки самотата на всеки. Печални ноти се сливаха с пращенето на горящото дърво...

     Опитваше се да не мисли за изминалата нощ. Напоследък все по-често му се случваше да изгуби нишката на реалността. Наричаше тези моменти сънища, въпреки че бяха истински. Болезнено истински. Не само заради одраните му ръце и лице, но и заради жестокостта, с която разголваха душата му.
     Разклати чашата с кафе и видя отблясъка на едното си око в тъмната повърхност. Нощта се плискаше в главата му, притегляйки го отново и отново към дивия танц.
     Побърза да отпие от тъмната течност, за да се избави от спомена, да го отмие със сладостта на глътката. Страхуваше се до къде води всичко това. Единствено със самотата споделяше своя живот. Не действаше целеустремено, но когато усетеше порива, опасността, се отдаваше изцяло на битката, на всяко движение, което правеше с черния меч. В тези кратки мигове забравяше пустотата, липсата на близки хора. Само за да се завърнат още по-силни след всеки “сън”.
     Качи крака на парапета на терасата и взе съботния вестник. Прохладният вятър му пречеше да разгръща страниците, но Стен продължаваше да чете, за да се върне към действителността. Вместо това попадна на статия за двама мъже, намерени рано сутринта с прегризани гърла. У единия бяха намерили крадени вещи, както и изпомачкана снимка на жена и две деца. Според разследването това е семейството на жертвата, които той бил изоставил бездомни преди няколко месеца. Другият бе носил огърлица от животински зъби.
     Стен въздъхна и захвърли вестника настрана. Реши, че малко работа ще му се отрази добре. Допи наведнъж кафето си и се прибра вътре. Така и не забеляза вълчата фигура, която се очерта на дъното на чашата.

     През седмицата обикновено прекарваше дните си зад бюрото в малката, но преуспяваща рекламна агенция. Както всеки от колегите работеше сам и нямаше много странични контакти с тях. Понякога се чудеше дали въобще познава дори бегло хората, с които си разменяха общи приказки всеки ден.
     Бе някъде през късния следобед, когато Стен се заслуша в трополенето на търкалящия се молив, който отегчено бе изпуснал. Чувстваше се безпомощен в подобни състояния на безидейност. Знаеше, че днес няма да стане, нямаше смисъл да продължава с опитите си.
     Отиде в студиото на агенцията. Обичаше затъмнената обстановка, белите платна, спуснати от тавана, различните абстрактни композиции, безредно натрупани в голямото помещение; обичаше да наблюдава съсредоточения поглед на младата фотографка, изражението на лицето й, когато, изгубила представа за времето, правеше своите снимки в съзнанието си, за да ги повтори после с фотоапарата.
     Приседна на голям камък, разположен пред едно от белите платна и се зачуди кой ли го е домъкнал в студиото. Трябваше да я попита за какво го е използвала, но реши да го отложи за по-късно, за да не я разсейва. Бе свикнала с изненадващите му посещения и в един от малкото случаи, в които бяха разговаряли, му бе казала дори, че мълчаливото му присъствие й е приятно.
     Настройваше осветлението, за да постигне по-добър ефект със светлосенките. Стен се улови, че въобще не забелязва предметите, които тя снимаше. Вниманието му бе привлечено от късата черна коса и тъмните очи, изпъкващи на светлата кожа.
     – Подръж за малко, докато сменя филма. – неочаквано му каза тя, подхвърляйки му голяма връзка с ключове. Улови ги с лекота и уви дългата кожената връв, на която бяха закачени, около пръстите си. Извърши го някак несъзнателно, наблюдавайки я как се отдалечава към малката стая, където правеше промивките.
     След като се върна, тя продължи да снима, а Стен се изгуби сред светлите и тъмни петна в студиото. Лабиринт от образи, които тя създаваше; оставяше отпечатък от чувствата и преживяванията си. Контрастен фон, на който се появяваха очите й. В тях той отново го откриваше, но много по-загатнат, композициите – приели безформеността на емоциите...
     Сепна го светкавицата, която го заслепи за миг, изтръгвайки го от света на обектива, от света отвъд очите й. Смехът й потъна в белия плат и тъмните ъгли на студиото и тя запита по-скоро себе си, отколкото него:
     – Защо не ми е хрумвало по-рано?
     Помоли го да размести някакви рамки и платна и се затвори в тъмната стаичка. Отново се бе отнесъл в мислите си, защото не усети кога тя се бе приближила до него.
     – Пазител – бе единствената дума, която промълви, подавайки му чернобялата снимка.
     Видя себе си, стиснал връзката ключове и уголемената сянка на изсъхналия бонсай, разперил клони над него. Кожата на лицето му се бе изпънала по леко издадената му челюст, вглъбеният му поглед излъчваше сигурност и таеше нещо скрито, недоизказано.
     – Само се чудя това от къде се взе – посочи тя на снимката дръжката на меча, стърчаща над рамото му. – Предполагам е някаква сянка, но се е получило добре. – усмихна му се открито и взе чантата си от стола в ъгъла. – Трябва да вървя, стана късно.
     Сянка. Това бе черното оръжие – сянка над живота му. Единственият приятел, който имаше. Дали очите й виждаха това, което и обектива? Мълчалив самотник със своята тайна. Бе го нарекла пазител, но той не се смяташе за такъв в битките, които водеше.
     Разделиха се отвън почти без думи и всеки пое в своята посока. Но само час по-късно я видя в ресторанта. Вечеряше като него сама. Стен остави чашата с бяло вино до вазичката с цветя и задържа поглед в пламъка на сивата свещ, където вълци-единаци се надбягваха. Кристално-златната течност продължи техния бяг, отнасяйки и желанието му да отиде на масата на фотографката.

     Мрачната сутрин на късното лято нежно го милваше със студените си коси. Вятър се прокрадваше в тревата, безпомощно навела дългите си стръкове. Хладни повеи обгръщаха лицето му, заиграваха се в кестенявата му коса... Проникваха отвъд очите, превръщайки ги в две пустини от лед. Полъхът на живота гонеше себе си в душата му. Нямаше да се прероди във вихър, в буря, нямаше да разгърне могъществото и страстта си. Сърцето – вехнещо, самотно, също като бледата луна, стаила се на теменуженото небе.
     Черни силуети се рееха под надвисналите облаци. Ято птици отлиташе на юг. Стен скоро щеше да ги последва. Искаше да напусне това място преди листата да започнат да падат. Достатъчно тъжна му бе гледката на жълтеещите, изсъхващи мигове от живота му тук. Реши да замине, за да съхрани топлината и красотата на спомените, също както птиците. Да потърси на друго място това, което му липсваше.
     Непривични крясъци огласиха небето, където продължаваха да прелитат гарваните. Очите му ги следяха внимателно. Замислено наблюдаваше триъгълните ята, в които се движеха успоредно – като разперените пръсти на нечия необозрима ръка. Облаците ги притискаха все по-надолу, принуждавайки ги да се доближат до земята.
     Нещо не бе наред. “Гарваните остават”, мина през ума му, когато осъзна и че не облаците, а тишината го притискаше от всички страни. Птиците летяха все по-ниско, закривайки светлината, идваща от небесата. Живата ръка се затвори и смъртта разпери крила над него.
     Стискаше меча в едната си ръка и стоеше в напрегнато очакване. Бе посегнал към дръжката, омотана със синя кожа, докато зрението му изчезваше, оставяйки го сред снежните полета на съзнанието му. Опитваше се да долови с другите си сетива намек за връхлетялата го опасност, да предусети от къде ще дойде ударът. Застинал като безжизнена статуя в мъртвешки разтегления миг...
     Пърхане на крила, болезнено докосване на режещи пера. Развъртя черното острие, а гневни гракове го заобиколиха. Кокалести ръце се впиваха в плътта му, жълти, смразяващи очи изникваха от мъглата, спуснала се над него. Гладни нокти се опитваха да го разкъсат, но той режеше и сечеше. Стъпка напред, присвиване в коляното; извръщаше се бавно, слял се с оръжието си. Чувстваше се като в транс, в лудешки танц без музика.
     Силата напускаше ръцете му, пот се стичаше по каменното му лице. Замахна ниско, острието застина, срещнало преграда, която Стен не можеше да види. Чу се тихо пращене и той не успя да задържи меча, който се заби в земята. Падна на колене и стисна главата си с ръце, за да прогони тънките, беззвучни писъци, протяжно дращещи в главата му.
     Гръмовен тътен разкъса тишината, осветявайки отвъд възможното сцената на битката. Бялото се превърна в черно, а черното - в бяло. Когато реалността се измъкна от негатива, той отвори очи, пред които все още играеха ярки лица с празни очни кухини. На земята пред него вятърът събличаше черно, поглъщащо наметало с обгорени от светкавицата краища и то се свлече на земята.
     Облаците заплакаха за смъртта, горчивите капки дъжд попиваха в носещите се из въздуха гарванови пера. Бяха го спасили, а сега съжаляваха. Или може би той успя да ги принуди, изтръгвайки насъбралата се светлина от хватката им.
     Сякаш опитвайки да му нанесат последен, неочакван удар, студените пръски пронизваха плътта, неспособни да отмият кръвта в душата му.

     Дъхавият, живителен аромат на дъжд навлизаше през открехнатия прозорец. Свежестта ободри малко Стен, отпуснат в удобната седалка. Ситните капчици кацаха на стъклото и се плъзгаха по гладката му повърхност. Без да има за какво да се захванат, без да има кой да ги спре, дните отминаваха пред очите му – всеки отразен в малка течна сфера на действителността, променяща се незабележимо, за да се превърне в поредната водна пръска, останала назад по пътя.
     Прозрачни, като празната рамка на снимка; чисти, като пластика на съвършенството. Ако можеше да се затвори в една от тях, да затрепти заедно с останалите капки... Докосна прозореца с върха на пръста си и последва мъничка небесна сълза. Дали вместо нея някога щеше да докосне нечия друга ръка?
     Разпери пръсти и опря длан о стъклото. Едва доловима влага попи в кожата му и той започна да се унася в сън. Дъждът спираше и облаците изостанаха назад.
     Срещата с баща му не продължи дълго. Нямаха какво толкова да си кажат, въпреки че се виждаха рядко. Можеше спокойно и да не отиде, но намираше някакъв утешителен уют в малката стаичка, в ниското столче, на което седеше, в думите, които разменяха.
     Бе време да тръгва. Когато излезе на двора, сухият, натежал въдух и препичащото слънце го обгърнаха. Загледа се с копнеж в стария кладенец, притихнал под изкривената дива круша. Искаше да усети отново дъждовната прохлада, която той пазеше между обраслите си с мъх камъни. Но знаеше, че няма смисъл, няма защо да се бави повече. Направи това, за което бе дошъл – спря за малко на калдъръмената пътечка, за да се сбогува с баща си, и продължи към малката порта в оградата.
     Сухата, прегоряла трева шумолеше в краката му и всичко наоколо бе пропито с тежкия й аромат. Преодолявайки лекото замайване, Стен осъзна, че мислите му бяха на друго място, насочени към друго време – забравил за раздялата, която въобще не бе почувствал. И той не разбра защо се обърна. Хвърли последен поглед към едрия мъж, застанал на пътеката. Помаха кратко за довиждане и излезе на улицата, а очите на баща му се наляха със сълзи.
     Сълзи на тъга и сълзи на радост. Въпреки че винаги бяха живели отделно, човекът не можеше да сдържи чувствата си. Не бе ги показвал никога, заблуден, че синът му ги усеща. Но сега те се четяха в очите му заедно с надеждата и очакванията за по-добро.
     Стен не видя тези сълзи.
     Продължи надолу по улицата, сви зад ъгъла, напусна малкото градче – една от незначимите за него връзки с миналото. Замина.

     Заровил стъпала в пясъка, удобно излегнал се в плетеното кресло, той разклати чашата в ръката си. Кубчетата лед затанцуваха под кристалните си звуци, завихряйки синята прозрачна течност. Отпиваше бавно, опитвайки да се разхлади, да прогони меката топлина, витаеща в тялото му, горещия спомен за отминалия ден.
     На камашитената масичка до него гореше малка чаена свещ. Нощният бриз донасяше ваниловия й аромат, смесвайки го със сладко-соления мирис на вълните, които тихо се отдаваха на прегръдката на плажа. Сенките на танцуващите, глухото трополене на стъпките им по дървения под, отнесената лятна музика се сливаха с шума на кроткия прибой. Двама влюбени, седнали наблизо върху повален, побелял дънер, си шепнеха нежни слова, прекъсвани от тишината на целувките им.
     Знаеше, че ако се обърне назад, ще види останалите празни маси, мъртвите свещници и може би някое забравено питие. Той самият седеше както винаги сам, забравен от света, забравен и от себе си.
     Загреба шепа пясък и ситните капки от слонова кост заизтичаха между пръстите му. Колкото по-силно стискаше, копнеейки да задържи поне една от тях, толкова по-бързо губеше драскащото усещане. Унесен, Стен повтори движението – отново, и после отново...
     Пясъчните кули, които опитваше да съгради цял живот, приятелствата, които искаше да създаде... Един единствен жест с ръка бе способен да ги разруши. Не му трябваше сила, не му трябваше острие, поглъщащо светлината...
     Държеше в стиснатия си юмрук струйката на собствения си живот. Като пясъчен часовник решаваше кога и колко мигове да се изплъзнат между пръстите. Насищаше ги със своето докосване, преди да ги остави на вечността, на безкрая на брега.
     Шепата му отново бе празна. Заразглежда я отблизо – фини песъчинки се бяха задържали между браздите и дълбоките линиите на дланта му; сухите сълзи на самотата, напояващи изминатите от него пътища и бойни полета. Остави рязко чашата на плажа, заравяйки дъното й в пясъка. Синята течност се разплиска сред малките дюни като развълнуваната от невидим вятър повърхност на уединен оазис.
     Стъпалата му потънаха в мокрия пясък, вълните ги милваха с белите си пръсти. Потопи ръце в тъмната вода, остави на дълбините да отмият и последните спомени, да отнесат и последните котви на изминалия му живот. Погледна мократа си кожа, уловила отблясък от лунната пътека.
     Разхождаше се по пустия плаж, редейки неясни, самотни следи след себе си. Виждаше единствено тъмнината, оставил на слуха си да долавя детайлите на обкръжаващата го природа. Леко дрезгав женски глас пееше в нощта на душата му.
     Вдигна поглед към другата необятност, разпростряла се над него и чак до хоризонта. Песента тихо заглъхваше сред изтерзаните чувства. Една звезда се отдели от мрачния си обков и запада към земята. Като грешен ангел желанието му се устреми към нея, а някъде, на поредната празна маса мъничкото синьо пламъче на свещта догоря и изчезна в дъха на призрачния дим.

     Разноцветни камъчета и мидени черупки политаха към развълнуваната бездна отвъд ръба, когато черното острие разсичаше телата, които оформяха. Трепкащите силуети го бяха обградили, притиснали към далечния край на скалата. Опитваше да се защити от жилещия им допир, да отблъсне противния звук на сипещи се мъниста, който го обграждаше. Късчета погубени животи, отхвърлени от морето, от съдбата...
     Търсеха на кого да предадат своята болка, но вместо това той ги бе намерил. Не можеха да го победят въпреки превъзходството си, но искаха да го обрекат, да го обезличат, да го принудят сам да направи последната крачка.
     Хвърли случаен поглед към плажа и видя тичащите фигури, сливащи се със златистата ивица. Вниманието му отново бе привлечено към отчаяната битка и той пропусна странната картина покрай съзнанието си. Посрещна следващия рояк черупки, удряйки го с плоската част на меча. Потта му попиваше в синята кожа на дръжката и той отстъпи още една пукнатина назад. Усещаше празнотата зад гърба си, разтворените й обятия, които го очакваха...
     Пясъчните вълци изкачиха скалата и се нахвърлиха върху живите камъни. Челюстите им се сключваха около поредното гъмжило, лапите им нанасяха прекършващи удари. Безплътните създания се разпиляха сред дъжд от камъчета и облак прах, посипвайки се по неравната повърхност на канарата. Стен се строполи на земята и острите каменни ръбове срязаха дланите му, с които потърси опора. Капки кръв се смесиха с купчинките пясък, доскоро витаещи като духове на вълците.
     Както след всяка битка вървеше в унес, без цел и без посока. Може би му трябваше само време, за да възвърне разсъдъка си, да намери място на връзките, които всеки път се създаваха. Разхождаше се из палмовата горичка с празен поглед и разрошена коса...
     Очите й срещнаха неговите. Две черни щрихи върху бяло лице. Изгубиха се в светлината на светкавицата, блеснала в сините му очи. Хвана го под ръка и двамата продължиха под ветрилообразните, нарязани листа на дърветата и ярките лъчи на слънцето.
     Случайността бе извела неговото бъдеще от миналото на празното фотографско студио.

     Смехът й кънтеше в ушите му, пръстите й – преплетени с неговите. Усещаше дъха й, аромата на косите й, меката кожа... Усещаше присъствието й в душата си. Усмихна се на своята любима и се наведе да я целуне.
     Тишината на пустата гара ги обкръжаваше, засилвайки ярките впечатления от концерта. Вървяха по дългия перон и оживено разговаряха. След няколко часа щяха да се приберат в новото жилище, което наскоро бяха наели заедно. Трябваше да се върнат на полуострова...
     Достигнаха високата огледална колона, изправяща се насреща им. Отдалечиха се един от друг, но все още хванати за ръка, тръгнаха да я заобикалят от двете й страни. Смехът й отново се разнесе в нощта, когато докоснаха гладката повърхност. Пръстите й неусетно се отделиха от неговите, докато огледалната студенина се просмукваше в тялото му.
     Погледна отражението си, където го посрещнаха очи от мраз. Сякаш реки от натрошен лед потекоха във вените му и настръхнал, той направи втората крачка. Отмина колоната и понечи отново да поеме ръката й в своята. Но нея я нямаше. Тръпки на паника се прокраднаха по гърба му, тревога се изписа на лицето му.
     Посегна зад рамото си и бавно изтегли черния меч. Огледа се наоколо, откривайки само мълчаливата самота. Обиколи колоната няколко пъти, намирайки единствено пречупената картина на празната гара.
     Болезнена пустота го пристегна с оковите си. Стоеше неподвижен, с пребледняло лице. Бе погребал това чувство, бе забравил колко е трудно. Постоянната битка със себе си, усилията да задържи пороя, да възпре стремежа. Страховете при среща с поредния нов човек.
     Сякаш светът бе изчезнал, оставяйки го сред нищото – незнаен паметник за стореното от него, за всеки удар с черното острие. Държеше отпуснато меча и с провлечени стъпки пое по перона.
     С мрачен поглед той бродеше из гарата, търсейки жената, която го бе избавила от прокълнатия му живот. Загубата витаеше зловещо във въздуха, подигравайки се на безсилието му. Следите чезнеха, изходите се затваряха. Стен бе затворник в собствения си изоставен свят. Огледалните колони улавяха чертите му, изтръгваха мъката от сърцето му, за да я запратят отново по него с безстрастните си, нечовешки отражения. Намираше единствено отчаяние в обреченото си търсене.
     Прекрачи бялата лента на сивите плочи, предела на мъгливото си съществуване. Застана на ръба и се загледа в голите релси. Знаеше, че влакът на живота му свършва тук. Но явно никой друг не го осъзнаваше, защото той все още принадлежеше на този свят и никой не искаше милостиво да му го спести.
     Една крачка. Последен детайл от съкрушаващото поражение. Вече бе загубил всичко, което има, всички дарове, които съдбата му бе отредила. Трябваше само да легне долу, да се откъсне от реалността и да чака. Готов да се хвърли върху релсите, без сбогуване и без повече съжаление, Стен осъзна, че ако го стори, очакването му ще бъде вечно. Вечно и безсмислено...
     Викът му огласи нощта – като човешки вой на прогонен единак. Гняв и безсилие звучаха в гласа му. Вдигна меча и яростно замахна, но нямаше кой да посрещне удара му. В яда си той захвърли оръжието върху релсите, черното острие кръстосано с железните рамки на действителността.
     Обикаля още дълго с напразната надежда да срещне някого, да открие изход; а сутринта не настъпваше. Умората надделя и той седна на една от дървените пейки в чакалнята. Като бездомен скитник в собствената си душа той потъна в мъглата на сънищата.
     Събуди го нежна топлина, галеща лицето му. Повдигна леко клепачите си и златистите слънчеви лъчи го заслепиха. Проникваха през високите витрини, с които се бе обградил, разсейвайки мътилката, събрала се от изтощените му емоции. Забързани хора минаваха покрай него, а увисналият миг тишина премина.
     Големият циферблат, окачен на стъклото, отброи последната битка в живота на Стен.

     Две седмици, откакто се бяха нанесли в новото жилище. Все още му бе трудно да свикне с просторните стаи и приятната атмосфера. Всичко бе издържано в чернобяло, както и няколкото големи фотографии, които висяха закачени по стените. Детайли от хром или кристал допълваха обстановката, а стилно подбрани сувенири й придаваха малко цвят.
     Тази вечер очакваха гости. Приятелите им щяха да ги посетят, за да отпразнуват местенето. “Приятели” – като ехо повтори Стен в мислите си. Колко време бе мечтал да има за кого да изрече тази дума. Усмивка озари лицето му.
     Сложи ръце на очите му и го целуна по врата.
     – Имам изненада за теб – прошепна тя и го поведе към дневната.
     На стената над камината бе закачен черният меч. Без ножница, голото острие изпъкваше на фона на стената, същевременно сливайки се с белотата й. Стен гледаше объркано, противоречиви чувства се надигаха у него. Преди да е забелязала нещо, той я прегърна и я вдигна във въздуха, устните им – сливащи се в целувка.
     Отиде в кухнята да приготви леда и отново го остави сам с миналото му.
     Забеляза движение в спускащия се сумрак отвън и се приближи до прозореца. Размит силует витаеше пред погледа му, рееше се няколко етажа над земята.
     Когато го разпозна, по-скоро като усещане, отколкото като образ, Стен се отдръпна ужасено и едва проговори:
     – Не отново!
     Безплътното създание скочи към него, разтегляйки стъклото, което прие формата на едър вълк. Непреодолимо желание караше ръката му да посегне към камината, а след това да го последва в спускащата се нощ; ловът едва започваше.
     Вместо това той потърси сила в една от големите снимки – портрета на жената, която обичаше. Обърна гръб на приканящия го зов и запали черните свещи на масата.
     Когато отново се престраши да погледне зад гърба си, видя прозрачното, кристално тяло на вълка-единак, застинал по средата на скока си. Матовите сребристи очи му се усмихваха.