Аз просто имах щастието първият ми досег с необятната вселена на Star Wars да бъде с Епизод 4 за първи път на 5 години. Пък и тогава бях, и сега съм си едно хлапе, което обожава фантастиката,
космоса и приключенията. За мен Star Wars наистина е едно от най-великите развлекателни приключения на всички времена и във всички изкуства. И изобщо нямам предвид само шестте (вече) филма. Всички книги, игри, комикси и какво ли не още създават една истинска далечна, далечна галактика, в която много отдавна наистина са живели, умирали, страдали, обичали и мразили стотици хиляди герои; случвали са се велики събития и чудовищни катастрофи; Силата и тъмната й страна са водили безброй войни. Галактика с милиони различни светове, всеки със собствена атмосфера, индивидуалност, а може би и извънземен народ. И ти, зрителят, играчът, читателят, си част от тази реалност по хиляда начина, на хиляда различни места, превъплътен в хиляда различни героя – добри, зли или просто подходящите хора в подходящия момент. Или обратното. Знаете ли, аз всъщност искрено съчувствам на хората, които не могат да почувстват Star Wars в себе си. И не, наистина нямам предвид болестното вманиачаване, а тази детинска, може би, радост от една огромна и епична фантастична приказка, която може би има извънземни и космически кораби вместо дракони и рицари, може би има Силата и джедаите и ситите вместо магията и магьосниците, но е не по-малко фентъзи от Властелина на пръстените например. Мъчно ми е за тези, които нямат силата да се отърсят от рационалното и да се потопят истински в тази необятна вселена. Може би те не са в състояние да приемат, че една леко наивна приказка за доброто и злото може да се развива в космоса със свръхмодерни и необясними технологии; или пък са се срещнали с филмите твърде късно. А може би те са правите, а останалите просто не сме пораснали :)
Но аз не искам усещането ми за вселената на Star Wars да се променя. Сам за себе си знам, че не съм фанатик, не се будя и не заспивам с мисълта за филмите или героите им. Просто обичам поредицата. По един такъв напълно искрен, кротък и честен начин си я обичам. Израснал съм с нея, изживял съм много незабравими моменти не само в гледане на епизодите, но и в четене на странични истории като Кейбърския кристал или трилогията, проследяваща събитията непосредствено след Епизоди IV, V и IV, в изиграването на игри като Jedi Outcast или шедьовъра Knights of the Old Republic. И що се отнася до последния пример, твърдо вярвам, че вселена, способна да даде живот на подобно върхово постижение в стори-дривън игрите, наистина си заслужава :)
Но достатъчно словоблудства, да си поговорим малко и за темата на това все пак твърде разлигавено вече ревю, а именно – Отмъщението на Ситите.
Няма какво да се лъжем, Епизоди I и II не бяха на нужното ниво. След като ги изгледах наново няколко дни преди премиерата на Епизод III, установих, че Невидима заплаха всъщност е по-добър от двата. Вярно е, че той е абсолютно детински и наивен – прекалено дори за стандартите на Star Wars. Вярно е, че сюжетната му рамка е изкопирана от Завръщането на Джедаите от и до. За бога, ВЯРНО е, че има Джар-Джар!!! Обаче въпреки това (а може би именно заради кражбата на сюжетния план) историята има някаква цялост, създава усещане за завършеност. За това помага и фактът, че тя все пак е по-слабо свързана с останалите серии от Клонираните атакуват, който завърши почти изцяло отворено, но въпреки това разликата е налице. Вторият филм от новата трилогия беше разхвърлян и инконсистентен, сюжетът му се луташе от една сцена в друга без кой знае каква завръзка, развитие или посока. Кулминацията му беше твърде разтеглена и неопределена, а финалът – по някакъв начин неудовлетворителен, като с това изобщо нямам предвид отвореността му. Просто целия филм го тресе една много силна и неприятна недостатъчност.
При това положение всеки, тръгнал да пише ревю за "Тhe Final Star Wars Movie Ever!", е длъжен преди всичко да отговори на два въпроса – Е ли Епизод 3 по-добър от предните два и достоен завършек на великата сага? На първия въпрос отговорът е безапелационно и неоспоримо "да". По втория ще се наложи да се убеждаваме ;)
За мен Отмъщението на Ситите се оказа изненада. Отидох да го гледам с някаква смесица от надежда, сигурност, че ще е слаб и боклучав, ако и по-добър от предните, но и странна непочиваща на нищо вяра, че всъщност ще ме изненада. И той, милият, взе, че го направи.
След първоначалната лудница на премиерата в кино "Арена" успяхме някак да стигнем до зала 12, където по някакво необяснимо стечение на обстоятелствата или нямаше нито един нърд, или се бяха събрали само от кротките и внимателно гледащи без да викат. Така че нищо не ми попречи да се насладя на преживяването.
Филмът започва с обичайните надписи, последвани от може би най-бруталната откриваща сцена в Star Wars филм след Епизод 4 и безсмъртния момент със звездния разрушител, преследващ дипломатическия крайцер от Алдеран. Та както и да е, камерата поглежда изотгоре преминаващ в пълна тишина самотен кораб на Републиката (предшественик на звездните разрушители), а после покрай него започват да се състезават два малки изтребителя. И докато те го заобикалят и минават отдолу, ракурсът се сменя, а музиката гръмва, за да открием, че крайцерът е само нищожна частичка от може би най-мащабната космическа битка в историята на киното, вихреща се над планетата-град Корусант.
Та след този страхотен откриващ момент започва да се ниже една история, която, в случай че не сте туристи от Меркурий, вероятно без друго знаете, така че няма да ви губя времето с нея. Как Анакин Скайуокър ще се превърне в Дарт Вейдър, как Републиката ще се превърне в Империя, как Джар-Джар ще се превърне в кървава каша и как Джордж Лукас ще се превърне в човек, по-богат с още няколко милиона... всичко това са вече известни ни събития, но този филм най-накрая ни разкрива именно как се е случило всичко. Повратната точка в историята на Star Wars-вселената, отбелязваща края на една велика епоха, продължила над 25 000 години, и началото на нова мрачна ера под владичеството на Тъмната страна. Та след толкова словоблудствен литературен нарцисизъм, да преминем по същество.
За мен историята беше добра. Макар и отново разказана по малко разпокъсания начин на Епизод 2, тя при все това успява да обхване изчерпателно всички важни събития от преврата на Палпатин, раждането на Дарт Вейдър и унищожението на джедайския орден. След първоначалната сцена на космическата битка следва една според мен излишна част, в която някой ходи някъде и говори с някой друг и така в продължение на около 15-20 минути, което в един момент става доста досадно. Последвалите събития обаче се развиват с главоломна скорост и човек просто забравя скуката. Сцената, в която клонингите се обръщат срещу джедаите, а Анакин нахлува в храма и избива децата там, е една от най-силните, тъжни и въздействащи в цялата Star Wars поредица изобщо. Не знам как да опиша тъгата, която те обзема, когато видиш как един простичък код "Изпълни заповед 66" превръща приятелски настроените клонинги в хладнокръвни убийци...
Битката с Оби-Уан насред покритите с лава черни земи на планетата Мустафар не е динамичният ярък двубой на Куай-Гон и Дарт Моул, а нещо много по-зловещо и ужасяващо. И отново много, много тъжно. А финалът, плавно въвеждащ ни в атмосферата на старите серии с гледката на двете бебета Люк и Лея, предадени на бъдещите им настойници, с Вейдър и Палпатин, съзерцаващи строежа на първата Звезда на Смъртта от борда на имперски звезден разрушител... та този значи финал мен ме трогна истински. И в крайна сметка това за мен измива всички дефекти на сюжета и режисурата.
Истината е, че Джордж Лукас просто не е добър режисьор. Но филмът и няма нужда от повече. Star Wars e детска приказка. Тя няма нужда от смислени реплики или реалистична игра. Има нужда от крайности и театралност. И това е нещо, което много хора не искат да приемат. Не искат да признаят пред себе си, че старите серии са не по-малко наивни и дори при наличието на Хан Соло – с не по-малко бездарна актьорска игра. Просто са ги гледали, когато му е било времето. Показателен е фактът, че повечето хлапета, зазяпали новите серии във възрастта, когато ние сме гледали старите, са влюбени в тях. Не е ли все пак този ефект именно целта на филмите?
Оценка: 7/10
Героите са си такива, каквито можем да очакваме от тях да бъдат. Може би в голяма степен наивни и еднопланови, но при все това поне за мен за първи път в новата трилогия – убедителни. Въздействащи. За разлика от Епизоди 1 и 2, този път аз наистина съпреживявах страданията и радостите им. И дори Хейдън Кристенсен успя да ме трогне по някакъв начин, даже може би именно той в най-голяма степен.
Анакин Скайуокър тук за първи път се проявява като трагичен персонаж. Наистина ми стана тъжно за него. Момчето се разкъсва между собственото си его и гордост, самочувствието, че е по-добър, отколкото всички си мислят, че е способен на повече, но не му се позволява, съзнанието, че тези мисли не са правилни и не бива да се поддава на низките си емоции. Наред с това джедаите, включително донякъде и Оби-Уан, правят всичко възможно да го тъпчат и унижават, макар и не това да е целта им. Той си остава неразбран и напълно логично привидното приятелство на канцлера Палпатин е твърде примамливо. И на фона на всичко това в него се събужда силен страх, че ще изгуби жената, която обича. А страхът води до... знаем къде.
Хареса ми образът на човека, разпънат на кръст от своите, изкушаван от нещо, което знае, че е зло и нередно, разкъсван от предаността към приятеля си и любовта си към единственото същество, което има значение за него. За мен падането му към Тъмната страна и превиването на крак пред Сидиус беше наистина реалистично, макар и повечето хора да оплюха филма именно по този параграф. Сцената, в която това става, е едновременно драматична, тъжна и напрегната, като тук операторското майсторство и музиката също си казват думата. Стигнал до ръба, на него просто не му остана друг избор, освен да пристъпи в бездната, вярвайки, че така ще намери път напред. За да го загуби завинаги. Според мен Хейдън Кристенсен изпълнява ролята си достатъчно добре. Не казвам, че той самият е талантлив, за мен добър е този актьор, на който нито режисурата, нито малоумните реплики могат да му попречат да покаже, че е такъв. Хейдън е посредствен, но това не му пречи да се справи достатъчно добре в Епизод 3, за да е правдоподобен и да те кара да съпреживяваш случващото се с героя му. Като за този филм, смятам, че е достатъчно.
Оби-Уан Кеноби си е все същият Юън Макгрегър, но тук героят му като че ли има по-централна роля. Въпреки че филмът е изцяло центриран върху Анакин и Палпатин, най-накрая можем наистина да видим, че Оби-Уан е "силен като Учителя Уинду и мъдър като Учителя Йода", както го описваше Анакин в Клонираните атакуват. За дуела между него и Вейдър в края на филма едва ли има човек, гледал Star Wars, който да не знае, така че няма какво да описвам.
Но истината е, че докато при Анакин/Кристенсен имаме "Слаб е, но пак се справя" момента, тук е по-скоро обратното. Макгрегър е актьор от класа, но ролята му просто е безжизнена и генерал Кеноби не блести нито с някакъв кой знае какъв характер, нито с нещо друго, което да го направи достатъчно интересен. Язък за похабения талант.
Канцлер/Император Палпатин (Дарт Сидиус) е сякаш две коренно различаващи се личности. Иън Макдиърмид изиграва ролята с може би най-силно присъствие и внушение във филма. Преди да добие облика, който познаваме от старите серии, Палпатин е коварен, хитър, но и смел, знаейки точно докъде да бутне по пътя младия Анакин. Всъщност, когато чак сега осъзнах мащабите на плана му, почувствах искрено възхищение. Лукас наистина страхотно е описал в тези три филма всички различни стъпки, по които Републиката бавно се превърна в Империя, а машинациите на Тъмния ситски лорд са наистина страхотно добре измислени. Човек не може да не изтръпне при мисълта за реално съществуващи такива хора – като Хитлер например, – които са в състояние да сторят немислимото, само защото никой не би предположил, че ще го направят. Да стигнат дотам, докъдето моралът не може, да направят неща, които човек би очаквал да са невъзможни. Играта по ръба, с наглост, която хората очакват, че не може да остане безнаказана, но в точно определения момент, когато все пак остава. Силно, много силно
. После, когато се стига до момента, в който верижната реакция не може да бъде спряна, сякаш някаква маска е била свалена и Сидиус се отдава изцяло на Тъмната страна, превръщайки се в истеричен злобар, разкъсван от жаждата си за власт и омразата към джедаите. Образът му според много хора бил смешен и дразнещ, но за мен беше едно много ярко представяне на това какво се случва с някой, когато се отдаде изцяло на низките си страсти и отрицателните емоции. И Палпатин по един много ясен начин показва, че когато омразата, алчността и злото се превърнат в твоята движеща сила, ставаш... жалък. Дарт Сидиус не е мрачният величествен зъл гений, ни най-малко даже. Той е дребен и жалък смешник, несигурен, без капка достойнство, на ръба на лудостта. За мен това беше адски силна игра, а не обратното, и цялото "преиграване" служи на една от може би най-силните идеи във филма.
Падме Амидала този път няма кой знае какво участие като екранно време, нито пък особено действие, защото жената просто си стои бременна в един апартамент. Но това не пречи поне мен да ме
тресне изведнъж като с чук по главата осъзнаването колко наистина трагичен образ е тя. Някакси докато човек гледа Невидима заплаха и Клонираните атакуват, я приема като просто "по-красивата версия на Лея от новите серии". Екшън героиня, смела, силна... Да, но това просто не е така. Тя е причината Анакин Скайуокър да се превърне в Дарт Вейдър, тя е катализаторът за смъртта на Републиката. И в един момент го осъзнава. Тя е обречена да загуби всичко, което е обичала и да не намери изкупление на ужасяващото престъпление, извършено заради любовта, за която от самото начало знае, че е забранена. И фактът, че през повечето време Падме е напълно безпомощна и неспособна да въздейства по какъвто и да е начин на ставащото във филма, само подсилва това усещане. Аз обаче с ужас установих, че Натали Портман е започнала лееекинко да погрознява. Не знам, в един момент буквално не можах да я разпозная. В определени кадри лицето й изглеждаше твърде тясно и издължено, сякаш с възрастта чертите й са започнали да загрубяват... Надявам се просто гримьорът да е некадърен, защото пък в други моменти изглеждаше все така вълшебно, както я помним от предишните серии и другите й филми. И всъщност красива или не, играта й си остава една от най-добрите и въздействащи във филма.
Джедаите са в ролята на изкупителните жертви. Няма как, историята няма милост и Орденът трябва да бъде унищожен. За мен обаче нямаше смърт, която да е нелепа или излишна. Както знаем, единствените джедаи, които (официално) оцеляват, са Йода (Франк Оз) и Оби-Уан. За Оби-Уан вече говорихме, а Йода си е все същият дигитален екшън-герой от предната част. Но този път, във върховата точка от могъществото на Тъмната страна, силата му не беше достатъчна. И това също успя по някакъв начин да допринесе за меланхолията, защото Йода е най-могъщата фигура в света на Star Wars. И когато усетиш, че неговите сили не са достатъчно, за да надделее над психопата Сидиус, си даваш сметка, че Републиката наистина е мъртва. И ако поне малко ти пука за ставащото на екрана, просто няма как да не се трогнеш.
Джънки негърът Мейс Уинду си отиде по начин, който аз с известна доза възхищение бих нарекъл гротеска. И във визуален, и в чисто емоционален план. А смъртта му изпълнява много важна за сюжета цел, защото това също така е сцената, в която Анакин Скайуокър умира, за да се роди Дарт Вейдър. И това е роля в живота, ако си помисли човек.
Второстепенното зло. Граф Дуку (Кристофър Лий) ми беше смешен. Сори, и в предния филм беше нелеп, и в тоя не прави изключение. Така че своевременно ранната му смърт, за да побутне Анакин още малко по пътя на Тъмната страна и да освободи място за нов ученик на Сидиъс, мен поне ме зарадва.
Новото "вайс-зло" обаче определено остана недооценено от Лукас. Макар и Генерал Грийвъс да има ключова роля в анимационния сериал Clone Wars, според мен тази му във филма можеше и трябваше да е по-голяма и централна. А смъртта му – поне малко по-зрелищна. Изцяло дигитален, Грийвъс комбинира по страхотен начин животинската пъргавина, скорост и рефлекси на котка и инстинкта за оцеляване на хиена. Страшно въздействащ образ и наистина много ще се караме, дето умря толкова левашки...
