Филмът не е нещо ново, не дава начало на една мания, а по-скоро достига нейната кулминация. По един или друг начин. Последната (засега) част на сагата, живяла през десетилетията чрез своите фенове. Би било грешно да се подходи към него като към самостоятелен филм, защото би загубил голяма част от идеята и сюжетните връзки, които изгражда. Преход. Един изключително умел преход. Това е най-близкото сравнение, което може да се направи за Епизод 3.
Същевременно Отмъщението на Ситите се явява най-смисленият от поредицата. Разказва за падението на една личност, на една вяра, на една цяла галактическа република... Може би за пръв път виждаме двете гледни точки на събитията – това, което джедаите смятат за зло, всъщност създава мира; двете страни на медала добро/зло. Добре засегнатият психологизъм във вътрешната битка между тези две относителни ценности. Много хора свързват визията на Хейдън Кристенсен с образа на Дарт Вейдър. Но изпълнявайки ролята на объркан младеж, преследван от съмнения, страхове, отговорности и високи чужди очаквания, той се справя добре. Дори репликите му в романтичните сцени стоят на място, имайки предвид, че връзката му с Падме е единствената в живота му.
"Are you an angel?" беше попитал Анакин в Епизод 1. Тук Натали Портман успява донякъде да създаде такова усещане. Липсва мелодрамата, липсват потоците сълзи... Да, и двамата можеха да се справят по-добре, но трябва ли да си разваляме удоволствието от филма, когато той никога не е целял блестящата актьорска игра.
Но такава присъства в лицето на Юън Макгрегър, който умело проследява развитието на своя герой в трите епизода, свързвайки го с образа на Оби-Уан, изграден от сър Алек Гинес преди тридесетина години. Благородство, спокойствие, скръб, безсилие... Той просто улавя нужните емоции и създава излъчването на мъдрия джедай.
Иън Макдайърмид също е на ниво в ролята на канцлер Палпатин/Дарт Сидиъс/Императора, пресъздавайки нечовешката налудничавост на един гениален ум. Изплъзнали се жестове на триумф, измамна убедителност, непоколебима увереност – всички са изиграни съвсем естествено.
Началната битка обаче се оказа голямо разочарование. Липсваше напрежението, усещането за опасност, епичността и мащабността се губеха в неестествената тишина. Единственото място във филма, където музиката не бе удачна. Иначе саундтракът, както винаги досега, хармонира и засилва случващото се на екрана.
Оттам насетне целият филм е изграден въз основа на детайлите. Постепенно всеки въпрос получава
своя отговор, всяка връзка е направена, доставяйки удоволствие с логичността си. Главната разлика от останалите епизоди за мен е, че този път действието се концентрира именно около тези детайли, около уж незначителните събития, около личните преживявания и битки. А великите компютърни ефекти, отчасти и съдбата на галактиката, която вече познаваме, остават на заден план, като фон, какъвто би трябвало да бъдат. Основен недостатък на филма е дължината. Някои сцени са твърде кратки, което може да обезсмисли включването им във филма изобщо. Има и "задкулисни" моменти като избиването на падауаните от Анакин, които са оставени на въображението на зрителя, а биха били наистина въздействащи.
По-дълбоко значение на филма придават и символите, върху които сякаш е изграден. Изплъзващите се драскащи нокти по трибуната на Канцлера, залезите, съпровождащи целия филм, преплетените цветя в косата, жълтите очи... Което отново ни връща към детайлите, сякаш съобразени с всяка минута от лентата.
Отмъщението на Ситите определено си заслужава, но има опасност да остане недооценен от малко по-незаинтересованите почитатели на Star Wars. От "фенска" гледна точка, Епизод 3 е прекрасният дълго чакан финал на една велика сага.
Оценка: 8/10