Ликувай, народе! Или ако не ликуваш, поне аз ще ликувам :) Най-сетне успях да надвия над себе си и да напиша нещо за рубриката. И за да не кажат хората, че ме избива на егоцентризъм там, където все пак се очаква да въвеждам към представяната книга, да мина към нея. Едно от безспорно най-енигматичните и гениални произведения на майстор Зелазни. Книга, която просто не би могла да остави безразличен всеки с афинитет към високия стил и философията, или с други думи едно наистина красиво произведение – Господарят на Светлината.

Моридин

Джаар

     Трудно ми е да определя жанра на тази книга. От една страна е много леко и приятно фентъзи. Така погледнато си личи, че е едно от първите, че принадлежи към годините на "прохождане". Липсват твърде много неща, с които съвременният читател на такава литература е свикнал. И именно отсъствието им прави Господарят на Светлината неангажиращото четиво, като каквото би могъл да бъде възприет при първи, повърхностен поглед.
     От друга страна Зелазни разказва една (научно-)фантастична история за времето, когато хората колонизират планета, обитавана от същества от чиста енергия. Първите колонизатори се представят за богове и постепенно разпространяват "своята" заимствана от вярванията на Изтока религия сред собствените си наследници, чието "развитие" деградира с вековете. Заемайки пантеона на един изкривен индуизъм, те, донякъде несъзнателно за жителите на света, се превръщат в негови господари, които обитават недостижимия Небесен град.
     Това всъщност е фантастичната предистория на самата книга, разкрита на няколко места в сюжета. За какво се разказва тогава в Господарят на Светлината? За един човек, решил да се противопостави на своите, за един аутсайдер, който става любимец на хората със собствените си виждания за религията, превръщайки останалите "богове" в аутсайдери, за един безумец, който печели във всяка своя загуба.
     Не липсва и тънкият хумор, който за пореден път доказва качествата на Зелазни като писател. Господaрят на Светлината е първата негова книга*, която прочитам (знам, че вече търсите дърво и сте приготвили въжето...) и няма как да не остана очарован от стила на автора. Въпреки епизодичността на историята и на места съвсем кратките описания, той успява да пресъздаде вълшебството и атмосферата на света, предоставяйки възможността читателя сам да допълни детайлите в картините, които "вижда".      Героите в книгата са едни от най-култовите и най-веселяшките, които съм срещал досега във фентъзито и фантастиката. За това може би допринася и неангажиращият стил, който ги превръща в съвсем естествени и реалистични образи.
     За мен книгата обаче е едно прекрасно и задълбочено есе по теология, а историята е само фон за размислите на автора, елегантно поднесени в хода на повествованието. Той споделя сентенциите и личните си мъдрости, обличайки ги в обикновени думи, в случайно подхвърлени реплики на героите.
     Разисква се въпросът за божествеността и за религията: вярата в собствените способности те превръща в бог, а личната философия всъщност е религия. Или поне аз така го тълкувам :)
     Смъртта също е представена по интересен начин. Повечето подхождат с пренебрежение или непукизъм към нея. Дали защото имат възможност да се преродят и да продължат съществуването си, или пък защото вече са се уморили от прераждане и искат да си починат малко от живота. Съвсем слабо застъпена тема, може би дори не е заложена от самия автор, но въпреки това и тя носи повод за размисъл.

* Всъщност ви лъжа – Изменящата се земя беше първата. Но не си спомням нищо от нея, а и десетината години от тогава си казват своето.



Роланд

     Роджър Зелазни всъщност е гениален. Не е прекалено дълбок, нито достига до кой знае какви прозрения, макар и да е невероятно интелигентен и ерудиран. При все това обаче е гениален по един напълно безапелационен начин. Гениален измисляч. Гениален разказвач. Създател на светове, които никой друг не би могъл да измисли. И като по-малък ми беше любим автор, но сега си давам сметка, че тогава не съм оценявал и една десета от истинския му талант.
     Господарят на светлината се води абсолютният връх в творчеството му. Не знам доколко подобни квалификации са уместни при автор, на когото всяка книга е абсолютно уникална и несравнима с нищо друго във фантастиката и фентъзито, нито смея да предположа като как ще ми въздейства един нов прочит на принципно любимия ми Донърджак. Но историята за индийските богове и човека, дръзнал да започне война с тях, е нещо наистина уникално за литературата. За мен това е образец – еталон, по който всяка друга фантастика трябва да се сравнява. Книгата представлява една бляскава амалгама от брилянтен стил (дори в превод, не мога дори да си представя каква наслада ще бъде в оригинал), гениална история и неподражаем интелигентен сарказъм.
     Историята ни запознава с един свят, където преди стотици години хората от "изчезналата Гея" са дошли и са се сблъскали с "демоните" – енергийни същества, взимащи формите си от кошмарите на новодошлите колонисти. Малко по малко наследниците на "Първите" загубват познанията си за могъщите технологии, помогнали им да установят господство над света, и така попадат в ръцете на жаждата за власт на избраните малцина, които се носят безвременни през епохите, сменяйки нови тела като стари дрехи. Един от тях е Махасаматман, който обаче не обича официалните "маха" и "атман" и предпочита да го наричат просто Сам. Той е типичният Зелазниев герой – могъщ, но не всесилен; циничен, но не толкова, че да не е и добър; благороден, но не съвсем; подъл, но само колкото трябва. Наричат го още Сидхарта, Буда и Господарят на светлината. Наричат го Обуздателя, защото именно той е покорил демоните преди години. Боговете се страхуват от него, защото носи промяна. А той се бори не за себе си, а за да промени света. А може би просто защото му е забавно...
     В тази книга наистина има всичко – митология и подходящият за нея език, свръхмодерни и фантастични технологии, преплетени по неподражаемия начин на Зелазни с приказното, че дори и генетични мутации, позволяващи на "боговете" да извършват неща, които обикновените хора не могат, дори и без машините и джаджите си. Това е, освен всичко друго, история за несправедливостта и тиранията. И за това колко са временни и с каква лекота статуквото може да бъде сменено с нещо съвсем различно.
     Историята започва във време, когато никой не се съмнява в "божествеността" на владетелите на света, когато Небесният град е недостижим и нереален рай, а в думите и мислите на хората цари невежество като в ранното средновековие. Още от втората си глава обаче, та чак до предпоследната, Зелазни ни връща в една епоха, само половин век по-рано, когато "боговете" все още носят имената си повече като титли, когато хората ги познават, а Небесата са отворени за света. Когато мнозина сред Първите са по-склонни да споделят технологиите си с наследниците на предишните си тела – техните собствени деца, внуци и правнуци. Когато Тримутри – управляващият Небесния град триумвират – предпочита да задържи властта си и на всички акселеристи се отказва прераждане. И докато диктатурата бавно и сигурно се затвърждава, несправедливостта се превръща в догма и закон, а хората бавно потъват в мрачна безпросветност, Сам сключва сделка с истинските господари на планетата, за да свали боговете. И се проваля.
     Последната глава от книгата (липсваща, впрочем, във второто издание, а и в някои книги от първото) ни връща в бъдещето от първата глава и честно казано за мен беше малко ръшната. Събитията се случваха с главоломна скорост и някакси твърде набързо, което естествено се дължи на желанието на Зелазни началото и краят да са само рамки на истинската история, и макар и финалът на книгата наистина да е удовлетворителен, аз просто исках още и още.
     Господарят на светлината е малко съкровище, което успява в рамките на двестатина страници до такава степен да плени въображението ти, че просто да не можеш да му се наситиш. Книгата е написана с невероятно майсторски стил и историята е обагрена в голямо количество нюанси, много от които се усещат чак на втори или трети прочит. Шедьовър във всеки един аспект, тя само ни показва какъв талант сме изгубили през 1995-та, когато Роджър Зелазни почина от рак. Роман, за който ми се плаче, че не е бил превърнат в част от по-голяма вселена, защото макар и абсолютно единен и завършен, в него има почва не само за продължение, но и за разширяване на света до огромни мащаби.
     А може би така е по-добре. Когато кристалът е неопетнен от нескопосани опити за имитация.
     Поклон.



Моридин

     Господарят на светлината е една завладяваща приказка за хората и боговете. И в момента се опитвам да се разбера със себе си какво най-много ми харесва в нея. Мисля, че все пак ще заложа на леко сгаврения висок стил – гениален е! Романът звучи сякаш като изваден от адаптирана индийска митология, но тук и там се прокрадва непоправим цинизъм и то толкова на място псевдосериозен, че няма как да не му хареса човек. На други места пък си е истински висок стил, който аз разбира се винаги съм уважавал. Абе каквото и да си говорим, Зелазни си е Зелазни. Просто майстор на думите. Малко са хората, които могат да избягнат твърде жалкия патос, когато се опитват да пишат на висок стил (т.е. с обърнат словеред и т.н.), но той определено е един от тях.
     Но стига толкова за стила. Господарят на светлината често е сравняван с Създания от светлина и мрак – другата болезнено гениална книга на Зелазни в същия митологичен стил. На пръв поглед наистина разликите между двете са козметични – едната е за египетски богове, а другата – за индийски, и сюжетът разбира се разминава прилично. Но ако мога да се изразя така, Господарят на светлината е един много завършен и цялостен опит, построен върху същата идея. И докато в Създанията прекрасният митологичен стил е навързан с един отвеян сюжет и красиви словосъчетания без опорна точка, сякаш целта на книгата е именно да е като море от сюрреалистична митология, тук вече имаме едно доста стройно повествование, което само се допълва перфектно, а не се размива в митологичния стил. Господарят е безспорно едно по-зряло произведение със завършени, а не щриховани идеи, и щедро поставена философия в една доста по-близка и разбираема за нас постановка – което го прави съответно и идеална книга за четене ;).
     Няколко думи за сюжета – не особено разпрострян всъщност, въпреки приличния обем на книгата. Основната нишка на действие се върти около главния герой Сам – един от Първите – и бунтът му срещу Небесата. Кои са Първите? Човешки заселници, долетели от Земята на този свят и подчинили всичките му раси под божествената си власт. Божественост, дарена им от технологичните постижения на цивилизацията, но какво от това? Всъщност един от най-вълнуващите въпроси, поставени в книгата, е "Какво ни прави богове?". Кога можеш да се наречеш бог. Трябва ли да си всемогъщ, или всезнаещ? Или всеки човек е бог? Или богове няма и всичко е лъжа. Е, за да разберете отговора на Зелазни, прочетете книгата (или цитата на Рандъм отдолу :р), защото той е наистина доста смислен.
     И така, хората са богове. Но не всички. Веднъж сдобили се с властта над планетата, построили Небесата и получили възможност да прехвърлят до безкрай душата си в нови тела, Боговете станали ревниви за своята власт и оставили своите наследници (а те, както знаем от стандартния индийски разврат, били доста) да започнат "отначало" на земята, забравяйки постепенно (класика, както също знаем) всичко научено от божествените си предшественици. И така векове след векове... А пък на Сам му е скучно да бъде Бог. Минал през всички превъплъщения на вселенската мощ, Обуздал демоните и свършил още един куп героизми, той всъщност гледа с цинична насмешка на това как съратниците му от времената на завладяването на света започват да си вярват все повече и повече, докато накрая просто си тръгва и започва да просвещава обикновеното народонаселение, което си живурка необразовано под строгия поглед на Господарите на Карма, дето ръководят машините за пренасяне на тела (а.к.а. прераждане) и терорят дори Боговете. Изобщо идилията е пълна и всичко е замаскирано под възродената индийска митология. Е, в такъв свят, каква по-добра роля за Сам от самия Буда – Господарят на Светлината, Просветления, Махасаматман, Татхагата и т.н. яко звучащи титли, който ще просвети света и после съвсем по небудистки ще го поведе на битка срещу тиранията на Боговете.
     Добре, стига толкова сюжет. Той и без това не е основното достойнство на романа, макар да е прекрасно разказан в няколко добре обособени части, проследяващи бунта на Господаря Сам. Може би тук е моментът да спомена, че в изданието на много хора липсва последната глава, което admittedly сдухва цялата работа, защото първата и последната глава не се развиват в същото време като останалите и липсата на втората определено действа темпорално объркващо, защото в крайна сметка започнатото в началото никога не свършва, а останалото всъщност е ретроспекция. Казвам го, защото и аз имах същия проблем при предишното си четене.
     Но да си дойда на думата – сюжетът не е основното достойнство, а е скелетът, по който е изградил величествен епос от преливаща философия. Изказани с красивия митологичен стил, многото задълбочени диалози и размисли изобщо не дразнят, а по-скоро будят носталгия по онова забравено минало, в което и по филмите нямаше само изваяни бодибилдъри, екшън и Морални Поуки®, а имаше хора, които си говореха не просто за нещата от живота, а за смисъла им. Е, в Господаря философия никак не липсва и при това е поднесена увлекателно и същевременно сериозно, което (за разлика от доста по-артистично ориентирания стил на Създанията) спомага за относително чистото й възприемане от читателя. А размислите наистина си струват. Добавете щипката Зелазниева циничност, добавете красивия стил и приказния микс между митология и технология, добавете сетне всемогъщи същества и чудесни герои, добавете един великолепен Сам, добавете и една купа череши за хрупане – et voila, рецептата ви за добре прекарано време.
     И в крайна сметка – това е книга, в която злобният, побъркан и депресиран (макар и ерудиран) Черен Властелин, дето създава безмозъчните тълпи зомбита, е единственият фанатичен християнин сред Първите. Е как да не се влюбиш в нея?!


Рандъм

     "Да си бог – това значи да си самият себе си и то до такава степен, че страстите ти да съответстват на вселенските сили и всеки, който те зърне, да го знае още преди да е чул името ти… Да си бог значи да умееш да разпознаваш в себе си най-важното и сетне да засвириш онази мелодия, която да е в най-пълно съзвучие с всичко останало на света. И тогава, отвъд пределите на морал, логика и естетика, ти се превръщаш във вятър или огън, в море, планина, дъжд, слънце или звезди, в полет на стрела, в залезът на деня, в любовно обятие. Управлявайки страстите си, управляваш и света. И тогава, онези, които вдигат взор към боговете, ги наричат дори без да знаят имената им: "Той е Огън. Тя е Танц. Той е Разрушение. Тя е Любов." И така, връщайки се към думите ти – те не се наричат богове. Това правят всички останали, които ги виждат.
     – Значи тази песен дрънкате на вашите фашистки балалайки?”

     Трудно е да изразиш всичките впечатления, които оставя Господарят на Светлината, трудно е дори да ги уловиш, защото, както във всички книги на Зелазни, плетеницата от наука, магия, психология, философия, символика, приказка, драма, хумор и сатира е толкова изящна, че читателят просто се изгубва във въображението на гения. Може да звучи пресилено, но наистина го мисля, а Господарят е може би произведението, което най-добре олицетворява творчеството на Зелазни.
     Това ми беше вторият прочит на книгата и наистина останах удивен колко различно я възприемам след около пет години. В нея като че ли има всичко – повече въпроси отколкото отговори, може би защото въпросите са по-важни, а отговорите са различни за всеки човек. Какво значи да си бог? Какво значи да си човек? Къде е тънката граница между тези две състояние и струва ли си да я пресечеш? А можеш ли да се върнеш обратно? И още толкова много.
     Преди години, признавам си, явно съм възприемал книгата твърде едностранчиво. На първо място тя е невероятно увлекателна, с няколко думи – манна небесна за всеки фен на магията и науката. Съвсем лесно би пленила всяко хлапе дори само със света, образите и динамиката, която създава. Да не говорим за неповторимия стил на автора...
     "Розова бе зората на битката, като зашлевено дупе на девица." :)
     Всяка дума, всяко изречение е на мястото си и едва ли би могло да бъде другаде. Само с няколко реда Зелазни успява да разпали пламъка на фантазията, а оттам насетне читателят е като глина в ръцете му или по-скоро сред словото му.
     Всички тези елементи – приказността, омешана по типично Зелазниев начин с наука и технология, епичността и динамиката, пропити от най-обикновени човешки терзания и духовно спокойствие – създават един шедьовър. А нещо съвсем ново беше за мен погледът от десетките различни ъгли, който предлага творбата, скрит нейде из пищните гънки на красивата й одежда. На 13-годишна възраст съм се кефил неистово на книгата, но като цяло съм бил на принципа "Сам е нашият пич, другите на сапун, екшън и магия да има..." Този път беше съвсем различно. Този път погледнах през очите на един Буда, през смъртоносния поглед на Смъртта, поставих се на мястото на великите Господари на Карма, замислих се и за най-обикновените хора. Да не говорим, че книгата предлага един доста зрял, макар и простичък поглед върху различните религии – индуизъм, будизъм и християнство – и не си спестява и критики, и анализи върху тях. Ами прогресът? Ами Животът или пък Смъртта? Какво да кажем пък за другите светове и техните обитатели? Къде лежи бъдещето на човека?
     И още много, много въпроси, както казах. Господарят на Светлината е една майсторска плетка, из която Светлината и Мрака, Хармонията и Хаоса, Човешкото и Божественото тъкат пленяващия си танц. Може би отговори на тези въпроса няма, но важното е да бъдат зададени, а когато ги задава Зелазни в една от най-красивите си книги... четете, препрочитайте :)



Морвен

     Господарят на светлината беше втората книга, която в началото дълбоко ме възмути, но с напредването на сюжета коренно промени мнението ми. Значи, в началото има куп индийски божества, плюс Буда, вихрят се някакви междуособици между боговете, цари пасторална староиндийска атмосфера... ами направо да взема да си препрочета книгата с индийски приказки, а? Там поне имаше и картинки, иначе звучеше по същия начин. И, въобще, не може във фантастичен роман героите да носят чалми! (жени… бел. Мор)
     Обаче бавно и постепенно усетих, че нещата все по-малко да се връзват... тук-там имаше по някой твърде съвременен термин, мимоходом се споменаваше изгревът на трите луни или наличието на люк върху летящата колесница, докато историята се избистри напълно.
     И историята: Той е Сам. Наричан още Буда. Наричан още Сидхартха, Господарят на светлината, Обуздателят на демони. Проповядва учението си сред хората, което не се харесва на боговете в Небесния град. Както на тримата велики – Брама, Шива и Вишну, така и на множество по-незначителни богове. Те живеят в небесния си град и искат от хората да спазват задълженията на кастите си и да живеят праведно, за да се преродят в по-добри превъплъщения в следващия си живот. Всъщност силата на боговете е в технологиите, които имат и конкретно на тази за прехвърлянето на душите в нови тела. Технологии, които е по-удачно за тях останалите заселници на планетата да не притежават. Това е причината те да спъват естествения технически прогрес на обществото и то да си седи в гореспоменатата идилична средновековно-индийска фаза на развитие. И по една случайност индуизмът се оказва подходяща форма, за да бъде маскирана властта като религия. А Сам е акселерист. Той е един от първите дошли на тази планета, наясно е какво точно представляват боговете. Видял е развитието на планетата и смята, че сега й е време да продължи напред. Това е неговата причина да се изправи срещу много от старите си приятели. Дори при нужда да се съюзи с демоните, които някога е обуздал. Демоните пък са просто коренните обитатели на планетата. И не, нещата няма да се решат само от епичната битка.
     Има две неща, които грабват в тази книга – от една страна самият стил, който на места е направо поетичен и наистина носи философски привкус. От друга – иронията. Ирония има в замисъла на историята, ирония има в леко "сбърканите" описания на боговете, струи от диалозите, превръща се в откровена пародия и фарс на моменти... Представя едно много превратно и за мен много правилно възприятие за религията. Въобще това е книга, която... звучи като писана с вдъхновение, не знам как да го обясня по-добре. Има изключително добра идея, от която парче по парче е изградена майсторски написана история. Макар в началото това да изглежда най-логичното в Господарят на светлината няма класическа битка между доброто и злото, а просто сблъсък на идеологии.
     Като отрицателна страна може да се каже, че повествованието е доста объркано и ако човек е малко по-разсеян, съвсем спокойно може да изгуби нишката на историята. Но без това щеше да се загуби и много от книгата. Както и да е, в заключение – много концептуална книга, не съм аз човекът, който трябва да казва дали е задължителна или не, но сигурно е.



Гибли

     Поредната любима книга, за която се затруднявам да напиша свързано мнение :) Харесвам я, защото... няма как да не я харесва човек. На първо място, чете се с упоение по много пъти. Това е книга, която съм отваряла, за да си припомня някой кратък пасаж, а после съм затваряла последната страница без да усетя как са минали няколко часа. Харесвам я и защото Господарят на светлината е уникална неопределима смесица на различни жанрове. В основата си книгата е фантастика, но това е умело законспирирано чрез приказната атмосфера, която е изтъкана върху основата на индийската митология – само че не точно онази индийска митология, която познаваме, а една доста по-интересна версия :). Харесва ми това, че светът е жив и може да се усети диханието му, ароматът на градините му, великолепието на храмовете и тълпите поклонници, глъчката на градовете, тишината на величествените планини...
     Историята е едно от нещата, заради което книгата си струва (и което няма да коментирам :). Както и начинът, по който е разказана.Събитията от миналото, които са основата и обяснението за случващото се в настоящето, се разкриват малко по малко, по някоя подробност тук и там, между другото, и е ефектно, когато схванеш цялостната картина. А тези събития са били може би дори по-мащабни и интересни, отколкото самата настояща история :) И все пак само тя е показана в детайли, от което книгата не губи, защото е приятно стегната в около 300 страници. А краят не е съвсем край, оставя те да си представяш как ще се развие всичко по-нататък, защото кръговратът продължава.
     Написано е всичко това във великолепния стил на Зелазни, който ни най-малко не е пострадал от превода, а като едно от най-добрите му творения си е заслужил с красотата си отделни пасажи да се помнят и да се имитират от скромните писачи на мнения :). Диалозите в тази книга са частично във висок стил с все инверсиите и ритуалните обръщения, както подобава на разговори между богове, а повествованието от време на време придобива епичен оттенък, в който една велика битка на боговете си е наистина велика битка на боговете. Хуморът на някои фрази е гениален, има също нежни поетични описания и енергични водовъртежи от думи, които причиняват замайване, ако се опиташ да ги прочетеш на глас. С една дума, Зелазни at his best.
     Героите... Никога преди индийските богове не са били толкова интересни. Защото те са богове, но са и хора и съвместяват неизмеримото си могъщество с по някоя слабост на характера. Много харесвам демоните, такива не съм срещала другаде – стихийни могъщи същества със страст към хазарта и силно чувство за чест. Главният герой, Сам, е един от боговете, който обаче в сърцето си остава човек. Неговата лична битка се превръща в борба за нещо много по-голямо, но той никога не се взима твърде на сериозно и затова го обичам :) А основата на конфликта се оказва ни повече, ни по-малко пътят за развитие на човечеството и предлага достатъчно материал за размисъл без досадни философствания. Философствания между другото в тази книга се намират, защото тя успява да се занимае и с будизма и дори предлага възможност за просветление, ако успеете да разберете проповедта, включена в повествованието, което, признавам, на мен така и не ми се отдаде. Но има време, книгата ще си я чета още много пъти :)