Границите на родното – от планинското село до Далечния космос
(Паралел между "Дядо Йоцо гледа" на Иван Вазов и "Зелените хълмове на Земята" на Робърт Хайнлайн)

Автор: Милена Ташева

     Времето оказва влияние върху всичко – хора, идеи, ценностни системи. Със сигурност обаче има нещо неподвластно на времето – чувството за обвързаност с род и родина, чувството, че си част от нещо, което е било преди теб и ще бъде и след теб. Това чувство не е математическа аксиома, макар често да е по-абстрактно дори от тях. С времето то се развива и променя, ала никога не изчезва. То е белег за човешкото у нас. Ние винаги се чувстваме свързани с дома и дори бедуините, които живеят като номади, наричат пустинята свой дом и сътворяват за нея прекрасни поеми, на чиято изящна образност уседналите народи се възхищават с изумление.
     С времето границите на родното се променят. От малко планинско село в разказа Дядо Йоцо гледа на Иван Вазов до идеята за планетата Земя като дом на цялото човечество в прекрасния разказ Зелените хълмове на Земята на американеца Робърт Хайнлайн. Изненадващо е сравнението на двама автори, които творят не само в различни епохи, но и в различна жанрова насоченост. Основна тема в творчеството на Вазов са България и свободата – това научаваме още в детската градина, сричайки първите куплети на Де е България? и Аз съм българче. Научната фантастика несъмнено е популярен жанр, всъщност може би това е литературният жанр, отразяващ идейно първата половина на ХХ-ти век, а Хайнлайн е един от класиците му. Oсвен чрез печата "класика" едва ли по друг начин бихме могли да свържем тези две големи имена.
     Вазов твори за България и за българското и творбите му, макар и превеждани, са неразбираеми за чужденеца, дори и той да е запознат с историята на народа ни. Защото само българин би могъл да разбере чувството на вековна гордост, гняв и преклонение пред родното, пред българското. Дядо Йоцо от едноименния разказ не е чужденец, напротив. Той е повече българин от много "българи", записали имената си в историята с предателство. Дядо Йоцо е слепец, чиято единствена, лелеяна мечта е да види свободата на България. Наивната му вяра в родния идеал е спасена от слепотата, спестено му е разочарованието на "нас, ...които гледаме".
     Сляп е и Рислинг, героят на Зелените хълмове на Земята, познат в целия космос с прозвището "Слепият певец на космическите друмища". За него слепотата в никакъв случай не е спасение, ала е началото на новия му живот. Живот, коренно различен от този на Вазовия старец. За дядо Йоцо светът е България и той се припокрива с родното. За Рислинг светът – това е Вселената, Далечният космос, Луна Сити и Марсополис. "Всеки космически пристан бе негов дом, всеки кораб – негово лично возило".
     Трудно е да не направиш асоциацията с клишето за "земя, колкото една човешка длан". Различния прочит на малката думичка "земя" в този израз ни дава още една връзка между двата разказа – в традиционния си смисъл фразеологизмът описва България, ала разчетен глобално, той може да представя и Земята – люлката на човечеството, домът не само на рода, но и на расата.
     След ослепяването си дядо Йоцо живее непълноценно, терзаейки се, че не може да види "българското", а Рислинг поема по пътя на барда... Доста странен път за свикналите с класическия образ на барда – през "дупките на старата Венера" до "пъстрите като дъга пръстени на Сатурн". Дядо Йоцо обожествява българското, Рислинг обожава "дори прашинката в космическия свят". Вазовият старец живее чрез и за срещите си с "българското" – с българския "паша", с българския войник, с българската железница... Железницата! Старецът така се гордее с това чудо, постигнато от българи, а непосилно за френските инженери... Рислинг надали познава архаичните влакове от времето на дядо Йоцо, ала познава шума на ракетите и "Песента на двигателите". Дядо Йоцо го познават само съселяните му, а Рислинг, Рислинг е поетът на цяла една раса, прочут е из целия Космос със своите произведения, възхваляващи човек и човешкия дух, авантюристите-космонавти, тези, които завладяват нови и нови светове и се борят с опасностите на Далечния космос. Възможен е паралел с прабългарите, които са завладели земите на юг от Дунав преди хиляда и триста години и векове наред, та и до ден днешен, се борят за правото си свободно да живеят в тези земи. Рислинг губи зрението си при авария с атомно гориво на една космическа совалка. Двамата старци са толкова различни всъщност... И все пак ги обединява любовта им към родното. Вярно, това родно е различно, защото различно е времето, в което живеят, различна е и ценностната им система.
     Ала чувството, чувството е едно и също – на обвързаност, на носталгия, чувството, че си част, както от миналото, така и от бъдещето, че нещо ще остане след теб. Поради безумната любов на дядо Йоцо към "българското", непознатите, а и съселяните му, го мислят къде за малко, къде за много луд. Двамата възприемат живота по съвсем различен начин. Смъртта им също е безкрайно различна като обстоятелства, ала не и като идейна насоченост – това е смърт, свързана с идеята за родното. Те не са борци, не са Левски и Ботев с техните велики саможертви, ала макар рожба на художествена фикция, техният житейски път завършва с идеята, че българското, родното, човешкото изобщо стои над всичко.

     "Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.
     Но той го завари умрял там с шапка в ръка.
     Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България..."

     За да разбереш смъртта на дядо Йоцо, трябва да си българин. За да разбереш смъртта на Рислинг, трябва да си човек. Защото умирайки, "Слепият певец на космическите друмища" създава най-безсмъртния си шедьовър, който "принадлежи единствено на Тера и нейните синове и дъщери, където и да се намират те." Смъртта достига Рислинг далече от дома, далече от Земята, но на път към нея. Всъщност, защо далече? Защо, когато родното винаги е било в сърцето му? Не, смъртта достига Рислинг физически далеч от родната планета, ала духът му вече е бил там. Този дух, посетил всяко кътче на Далечния космос, винаги се е завръщал на "родната планета, дала ми живот."
     Зелените хълмове на Земята от Робърт Хайнлайн е разказ за Рислинг. "Зелените хълмове на Земята" от Веселяка Рислинг е песен за човека и неговия копнеж. Копнеж по новото, непознатото, далечното, а в същото време по родното, по дома.

     "Обичахме дори прашинката в космическия свят,
     обожавахме я и въздигахме до небесата,
     ала при хората върнете ни назад
     и при хълмите зелени на Земята."

     Копнежът по дома е съизмерим само и единствено със стремежът към Космоса. Непознато, далечено и същевременно толкова близко, небето, обсипано със звезди, от векове, от хилядолетия мами човечеството. Стремим се да го опознаем, да го разгадаем, да открием с какво ни привлича толкова много. Изследваме го, с надеждата един ден да намерим своя нов дом някъде сред звездите...:

     "Небесата сребристи пак мамят със зов
     космонавтите. Те за полет копнеят.
     "Колана стегни! За полет готов!"
     А долу светлините бледнеят."

     Ала това е едно далечно бъдеще, възможно все още единствено в художествената фикция на разкази като "Зелените хълмове на Земята."
     Рислинг умира със саможертва, спасявайки екипажа на "Сокол". Вместо предсмъртно писмо, той оставя песента на човека в космоса. В нея има и молба, и молитва... Молитва, която толкова много прилича на дядо Йоцовата молитва да види свободна България, да я види с очите си, а не само с душата си. Така и Рислинг копнее да види със слепите си очи Земята наистина... а не само със сърцето си...:

     "Да кацна сетен път се моля само
     на родната планета, дала ми живот,
     да вперя взор нагоре в небесата
     и в хълмите зелени на Земята."

     Тези стихове са по-въздействащи от всяко заключение, което бих могла да напиша. Те само още веднъж потвърждават тезата, че родното е дълбоко вкоренено у всеки от нас, без значение как ще го наречем – България, Европа или Земя.