На масата застава О'Съливан?

     – Уважаеми зрители, дами и Господа, бла-бла в блатото на шоубизнеса, само че този път нещата са сериозни. Започва едно по-особено предаване. Можете да участвате, дори и да загасите телевизорите, достатъчно е само да затворите очи и да запазите мълчание, за да усетите поне частица от това, което несъмнено ни обединява отново след световното първенство по футбол, завършило преди две седмици.
     Нека го направим.

     Денят на Кутията. Докато влизаме вътре, тя започва да пулсира, с неприятен за напрегнатия ми слух пукот. Площадът е застинал дъх, както винаги в този единствен летен ден в годината, хиляди мълчат и под спуснатите клепачи на всеки един обърнатият навътре поглед пренася съзнанието в тишината на неземното "аз съм". Кое е това създание, разиграващо този абсурд вече дванадесет години? Информационна мъгла. Да, сега не е тайна, че има установен контакт с нещо, което не се вписва в разбиранията ни за последователност. Пленило нашето поколение, тези десет хиляди тук на площада, които със сигурност ще бъдат свидетели на омагъосващия неземен вихър от видения, и милиардите пред мониторите, които насочват вниманието си върху куба 5x5x5 метра, открит една сутрин от група туристи на пустинното плато в коя ли северноамериканска планина... както и нас.
     Ахмед, Моба, Питър, Хуана, Сокаку... Някой от вас си наливаше бензин миналата вечер, докато друг превключваше каналите в търсене на музикалния, а трети отново досаждаше на огледалото. И тогава се появи червеният знак, в някой от детайлите на това, което ти-си-за-мен, моето аз-съм, знак, че има и друга гледна точка. Просто розово-червена бледа елипса от светлина. И някак така неумолимо и непредотвратимо, ние щяхме да се озовем на другия ден може би от другата страна на земното кълбо, но така или иначе Тук, на площада. Това, че знам имената ви, виждайки ви за първи и кой знае, може би последен път в живота си, сега не ми прави особено впечатление. Аз ви познавам, повярвайте ми. Познавам няколко пласта от това, което ни свързва, не само мен и вас, но всички нас – обвивката.

     За един кратък миг успявам да усетя неговото намерение, концентрирано в Кутията. То се смее.
     “Сега трябва да започва” е моята мисъл, нали така, електромагнитен хаос от сигнали, аз съм ето това, това ли съм аз, да, тя е толкова хубава, когато косата й липсва, когато ми липсва

     Гледаме се с Ахмед. Това е градината на моите мечти, огромни, огромни тропически растения, тропиците на някоя несъществуваща планета, но всичко е толкова красиво, с тези цианови цветове, с тези поклащащи се листа от наситено зелено и онзи тюркоазен храст, оформен като огромна усмивка. Безкрайна усмивка.
     Гледаме се с Ахмед. Играем покер, седнали по турски на меката трева, земята ни вдишва и се наслаждава, сигурен съм, дори и да не изтегля деветката, необходима ми за фул, защото не си правя илюзии за четвърто вале от сбора на картите на флопа и моите две начални..
     – Сякаш го познавам това нещо – говоря на Ахмед, а той вдига вежди и изразително избълва някаква арабска сентенция. Да, май няма да се разберем. Разбираме се чудесно значи. Говорим си един на друг, аз дори му описвам онова девойче, Хуана, защото екзотичното й излъчване според мен хваща окото. Нещо не съм настроен метафизично днес. Не и днес, в неделя. Той споменава два три пъти някаква позната дума, но не е нито Аллах, нито селям – звучи подобно на кадаиф...
     Искам да кажа, какво значение има какво видяхме? Какво почувствахме, доловихме, чухме, усетихме, халюцинирахме там вътре.. Нима има разлика сега, след толкова време? Наистина ли нещо се промени, наистина ли нещо се случи? Плаче ми се да разбера.

     – You are still inside – говори ми Хуана с така типичен латино акцент, докато Сокаку се оглежда трескаво, целият покрит с лентите неколкосантиметрови куршуми на многоцевната картечница НК. Откъде я намери тази играчка? Думите на мургавата сеньорита ми напомнят на една песен за ада и рая вътре в нас, от една класическа наркоманска алтернативна група. Да, мургавелке, обаче дис гай из дейнджъръс. Не че не му отива блясъкът на метал, пасва с налудничавата искра в издължените очни цепки..
     А и не вярвам наистина, че съм вътре, изобщо бях ли някога там, бяхме.. Беше преди 3 години. Какво по дяволите правим заедно тук? Хахаха, май не сме се разделяли оттогава. В съзнанието и намерението си. Търсим всеки удобен случай да сме заедно, Моба за пореден път попадна на диамантени залежи в резервата си в Кения и както винаги финансира поредното събиране. Още едно представление само за нас. Вярно, падам си по театъра. Дори го обожавам.
     Обичам ви. Не искам да кажа, че съм зависим от вас, защото май за нищо не ми пука чак толкова много, все пак това "аз съм" е сладко, повярвайте ми, вие сте дефиницията ми за приятели. Истински се забавлявам, когато ви говоря на моя език и не разбирате нито дума, а иначе английският ми е по-добър от вашия – дори и от твоя, Питър. Хахаха, как ли не. Сега на масата застава О'Съливан. Давай Рони..

     И така, беше страхотен лов сред дивата природа. Знам, че нарушихме закона, особено Сокаку – цели 462 пъти. Това тук е реалност, мила, каква ти Кутия. Среща с другите, дето излязоха последния път? Интервюта, истерия, участие по ТV? Хм, първото е интересно. Хайде да опитаме по нашия си начин. Питър, ти ще се свържеш с другите, естествено. На закрития балкон под облещеното звездно небе съм готов да затворя очи и отново да сменя канала. А и там беше забавно. Хайде отново в куба на нечие чуждо "аз съм".

     Намираме се в старинна бибилиотека. Огромна правоъгълна маса с люлеещи се столове. Нагоре-надолу, плавно и иронично. Преброявам 18 парчета, да, три "поколения" на кутията. А не трябваше ли да бъдем само две? Тези със зелените роби, трима бели и две къдрокоси азиатки, май са някакви клонинги, зомбита или Той знае какво.
     Не е нужно да говорим. Телепатията се получава този път, при това зомбитата са много активни с техните мисловни сигнали, най-често насочени към Коба. Е да, нали той е Човекът с Парите. Само дето...
     – Питър: Какво правим тук?
     – Знам не повече от теб. Мила, защо гледаш толкова странно? Зловеща си.
     – Боли ме. Чувствам се самотна. Никога не успях да гледам толкова спокойно на всичко това. Нещо става с нас. И никога няма да разберем какво е.
     – Знам, че усещате страха ми. Сега не мога да го скрия от вас. Не е като онази вечер.
     – Спокойно, Сокаку. Като се върнем, още ще настоявам да, ме разведеш в онази част на Токио, дето беше храмът "Мейджи". По дяволите, обичам Япония.
     – Как сте, аз съм датски евреин. Какви са тези зелените, изглеждат подозрителни. Трябва да ви разкажа моята история, мисля, че има нещо общо с всички нас. Аз..
     – Коба, какво долавяш от техните сигнали? Изпрати ми нещо, моля те. Реалността ми нещо взе да потрепва. А и този люлеещ се стол ме хипнотизира..

     Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Охлювът пропълзял в люлката и от този ден до деня, в който отгоре му не седнал огромен тесен човек (а това бил същият ден), той знаел само едно – нагоре-надолу, нагоре-надолу.
     Това не е приказка. Те ни затвориха в странен "поправителен" уред, симулация на Кутията. Но нещо не е както трябва. Там имаше пулс, а тук усещането е като на охлюва, когото съзерцавах като малък. Имаше нещо особено в тези люлки, не исках да се приближавам, а само да гледам. Странен, странен човек в червена спортна дреха с качулка, жълти играчки наоколо. Нагоре, нагоре. Надолу, надолу.

     Те никога няма да разберат какво се е случило с нас. Защото вече не се случва. Онази Среща беше последна. Сега сме само обект на интерес, някак ми идва думата "клиничен". Ние сме клиничен случай, скъпа. Сега няма кутия, няма страх, няма радост, няма Токио. Това "аз съм" е малко по-горчиво. Винаги ще се боря и ще отказвам да се примиря. Казвате, че и ние в крайна сметка не сме разбрали това, което се случи. Но то не е свършило. Продължава и сега, да знаете. Да, някога казвах друго. Някога, едно друго мое "сега". Само да успея някак да се концентрирам, да подредя хаоса по периферията на вихъра зад спуснатите клепачи, да събера всичко в едно. Тогава ще открия какво не е наред. Нещо е счупено, пропуснато, сгрешено. Някъде се процежда капка по капка от желето на нечие съзнание. Капка по капка. Не мога дори да плача. Не мога дори да плача.
     Нагоре-надолу, нагоре-надолу, това няма смисъл. Защо? Питър, Улрих, Мардохай, Ален, Лея, Коба, Хуана, Сокаку, Майлс, Димитрий? Защо! Смехът ми е така стаен и замръзнал, за първи път не мога да се смея, знам, че е тук, но не мога.
     Не мога дори да плача.