Душата на вампира

     Нощ. Злокобният дванайсти час току що бе ударил. Кръвопиецът бавно повдигна капака на ковчега. Яркочервените му очи заблестяха в мрака, докато той неодобрително огледа новото си жилище.
     Бе изоставен бункер, неизползван от години. Намираше се сред останките от малка горичка, близо до жилищен квартал. Скуката бе принудила вампира да смени своя дом, внасяйки минимална промяна в самотния си живот.
     Кръвопиецът стана от ковчега с котешка грация. Погледна два предмета, разположени до странното му легло – две книги. Едната бе личния му дневник, а втората – "Размишления на не-вампира" – старинен ръкопис, създаден от мъдрец вампир.
     Димитър излезе от бункера. Хладният среднощен вятър развя дългата му черна коса и погали острите черти на лицето му. Усети жажда за кръв. От повече от петдесет години не бе вкусвал от червената течност, но чувството все още го преследваше. Разбира се, не бе така силно, както след трансформацията, но зовът на кръвта бе все там, някъде вътре в него, напомняйки му за расата, към която принадлежеше.
     Той се насочи към жилищния комплекс. Обичаше да се разхожда сред блоковете на хората.

     *

     Пламена се прибра вкъщи след дълъг и изморителен ден в училище. Учителката й по английски я бе изтормозила, но сега бе петък и всички мисли, свързани с училището, минаваха на заден план.
     Вкъщи нямаше никой. Майка й и баща й бяха излязли някъде. До вратата я чакаше бележка. Нямаше да се върнат в близките няколко часа. Вечерята я чакаше на масата.
     Момичето отиде в кухнята, взе една ябълка и съсредоточено отхапа. Трябваше да обмисли плановете за тази вечер. След кратко мислене и половин ябълка реши да се обади на най-добрата си приятелка и да излязат. Потърси тефтерчето и остави бележка до тази, написана от майка й. Щеше да се върне късно. Доста късно...

     *

     Из "Дневникът на Димитър" (късен превод на съвременен български)

     С болка описвам всеки момент от моята история, преди голяма част от злото в мен да си тръгне, но нещо ми подсказва, че има смисъл в това да продължа...
     . . .
     В онази нощ бях жаден за кръв. Бях решил да посетя една странноприемница, в която да се нахраня до насита. Влязох през прозореца в една от стаите. Когато се опомних от чудовищния скок, бавно започна да ме обзема ужас. Бях попаднал в стаята на двама католически свещеници. От тях лъхаше нещо толкова неприятно, че едва не се отказах от идеята да ги нападна.
     Всъщност не успях. Двамата се събудиха и само след секунди сребърните им кръстове ме изпратиха в ъгъла. Явно набезите ми в този район бяха достигнали до ушите им, защото те бяха подготвени. Единият извади дървен кол изпод легло то си, но другият го спря. След това спомените ми се губят сред изтънчените мъчения (заливане със светена вода, молитви и др.). Всичко бе като в сън. Когато се опомних, бях сам в стаята. Голяма част от вампира в мен си бе отишла. Бях подложен на един от най-страшните за всички деца на злото ритуали – екзорсизъм.

     *

     Димитър се наслаждаваше на спокойната разходка – едно от малкото му развлечения, които поне за малко го откъсваха от самотата. Всъщност той се бе обрекъл на нея доброволно. Компанията на себеподобните му бе престанала да го интересува след екзорсизма. А да се настани сред хората... За това имаше някои пречки. Външният вид не бе от тях. След ритуала част от свръхестествените му способности бяха останали и сега той можеше да поддържа илюзия за своя образ пред хората. За жалост Димитър смяташе, че в компанията на много хора изкушението да се върне към лошите си навици би било твърде силно.
     Когато се приближи до едно кръстовище, което посещаваше за първи път, усети нещо странно. От съседната улица се приближаваше момиче. Погледна към нея. Бе просто една красива девойка с тъмноруса коса, падаща свободно по раменете й, облечена в зелена рокля на райета. Но излъчваше нещо необикновено, което можеше да се усети само от същество с паранормални способности. Момичето бе обречено. Много скоро тя щеше да стане поредната жертва на злото.

     *

     Пламена бързаше за вкъщи. Странникът на кръстовището я бе изплашил и сега сърцето й биеше като парен чук. "Гледаш твърде много филми, мила!" – каза си тя, докато усмивка изгряваше на лицето й. Мислите й неусетно се насочиха към момчето, с което се бе запознала преди час.
     Момичето внимателно отключи вратата. Не искаше да събуди родителите си, които вече трябваше да са си вкъщи.
     Беше гладна. Знаеше, че среднощните закуски не са полезни, но с нейната фигура спокойно можеше да се позволи да напълнее с четири или дори пет килограма.
     На излизане от кухнята едва не подскочи. Сякаш в спалнята падна светкавица.
     След това й се стори, че чува баща си да бълнува. Бавно, на пръсти, се приближи до стаята и надникна вътре. Нищо. Всичко бе наред. Пламена отдаде странните явления на преумората.

     *

     Димитър се прибра в бункера рано. Искаше му се да събере мислите си. Когато имаше нужда от това, той лягаше в ковчега. Така можеше да се съсредоточи най-добре.
     Много от отдавна не бе усещал адския облак на обречеността. Много скоро злото щеше да има повод да пирува. То щеше да проникне в душата й, да я погълне и обсеби. Само тялото й щеше да напомня за прекрасното същество, бродило някога на земята. Защото младостта е богатство, по-стойностно от хиляди други. Вампирът се просълзи. Не, не можеше да позволи това да се случи. Така би изживял мъките си повторно.
     Едва на изгрев слънце Димитър успя да се успокои, малко преди да потъне в съня, решен още когато се събуди да разгледа заплахата обстойно.

     *

     Пламена завари баща си да пие обичайното си сутрешно кафе. Още не беше се събудил добре и имаше забавен вид.
     – Как спа, татко? – поздрави го момичето.
     – Зле – отвърна той сериозен.
     – Предполагам имаш някакви планове за днес – осведоми се Пламена.
     – Всъщност да. Мама е дежурна, но ако не си предвидила друго, можем да отидем до резервата до езерото.
     – Супер! – в очите й проблясна звездичка.

     *

     Когато се събуди, Димитър не побърза да напусне ковчега. Първо трябваше да разбере какво точно заплашваше момичето. Беше много трудно да я намери сред хилядите други хора, но той се опитваше, влагайки всяка частица от малкото му останали свръхестествени способности.
     Успя. Улови нейни мисловни импулси само за миг, но те бяха толкова тревожни, че потрепери. С едно движение на тялото си излетя от ковчега, почти разбивайки капака му. Бе успял да я локализира. Разбрал, че има нужда от помощ, вампирът бягаше в нощта, без да обръща внимание на струйките пот, врязващи се в очите му.

     *

     Всичко стана много бързо. Вратата на стаята на Пламена се отвори с трясък. Бравата отхвръкна на метри встрани. Момичето инстинктивно потърси ключа на лампата. От вкамененото й лице се изтръгна уплашен вик. Беше баща й. Лицето му бе оформено в изкривена, нечовешка гримаса. Целият излъчваше сиво сияние. То сякаш се впиваше в душата на Пламена, изваждайки наяве най-големите й страхове.
     – Погледни ме... дъще! – прошепна той със стържещ глас.
     Издържа на погледа му само секунда, след което се свлече, падайки на пода.
     Нещо връхлетя в стаята, разбивайки прозореца на втория етаж. За миг Димитър огледа обстановката. Гледката го потресе. Бавно събра цялата си мисловна енергия и атакува духа, вселил се в бащата. Искаше му се да го ликвидира, поне веднъж да направи нещо за расата, към която някога бе принадлежал.
     Димитър бавно се приближи към бащата. Последният отстъпи назад и се хвана за слепоочията. Сиянието отслабна.
     – Само да имах повече време да свикна с новото тяло! – изсъска то.
     – Излез... веднага! – довърши атаката си вампирът.
     Бащата се сви в един ъгъл на стаята неподвижен. Димитър го бе неутрализирал за известно време, но това нямаше да продължи дълго.
     Обърна се към момичето. Тя все още лежеше в същата поза. Трябваше да я изведе оттук. В бункера би била на сигурно място. От майката нямаше и следа, така че вампирът побърза да напусне.

     *

     Беше закъснял. Явно бе подценил ситуацията. След срещата на кръстовището не бе на себе си и това бе дало възможност на злото същество да действа спокойно.
     Духът наричаше себе си Ангелът на покорството. Може би наистина някога бе бил ангел – сиянието, макар и сиво, свидетелстваше за това.
     Докато носеше Пламена към своето жилище, Димитър се замисли какво би станало ако той бе човек. Не би имал никакъв шанс да спре демоничния ангел. Тази част от себе си, която той мразеше, този път му бе помогнала.

     *

     Вампирът я сложи в ковчега. Така можеше да прецени състояниято й по-точно.
     Всъщност момичето бе много зле. Като че ли ангелът бе отнел нейната личност.
     Тя не усещаше нищо – сякаш бе в един друг свят. Сякаш демоничното същество бе отнело душата й.
     Димитър бавно излезе. Чувстваше се слаб, изплашен и отчаян. Ангелът явно бе изтръгнал от нея всичко само за секунди. Ако се бе нанесъл в тялото на бащата по-рано, вампирът нямаше да може дори да го забави.
     Димитър се насочи към най-високата част на горичката. Трябваше да остане насаме със себе си, да получи някои отговори, които бе търсил през последните петдесет години. Бе необходимо да ги намери, за да бъде силен.

     *

     Когато ангелът отново се завърна в тялото, той побърза да намери дъщерята на своя гостоприемник. Душата й бе отнета и сега само трябваше да я направи своя робиня. Когато разбра, че тя е при антропоморфното същество, което го спря, това не го разтревожи. Все някога трябваше да се изправи срещу него.
     Сега се чувстваше готов.
     Димитър го очакваше спокоен, седнал на върху капака на ковчега. Появата на ангела не го смути.
     – За нея ли си дошъл?
     – Да – изпрати на свой ред мисловни импулси ангелът.
     – Не искам да правиш това с нея – каменното лице на вампира не се промени.
     Демоничното същество понечи да се приближи до ковчега, но не успя. Волята на Димитър го бе приковала.
     – Виж, може би ще направим сделка. Отстъпи ми твоето тяло и тя няма да е поредната кукла в ръцете ми.
     – Не!
     Вампирът знаеше, че ако това станеше, ангелът би имал в ръцете си едно сериозно оръжие. Няколко литра кръв в комбинация с годините след трансформацията биха го причислили към най-силните вампири, бродили някога на този свят.
     Димитър бавно правеше противника си свой роб. Ангелът на покорството едва сега разбра колко бе грешал относно своя враг. Ала бе късно.
     – Сега, върни й душата.
     Пламена щеше да е добре само след няколко минути.
     – А сега е ред да оставиш душата на баща й в тялото му и да си отидеш от този свят.
     В стаята сякаш падна мълния, която се сля с вика на демона-ангел, който никога вече нямаше да се завърне в това измерение.

     *

     Димитър взе в ръка "Размишления на не-вампира" – златната книга, която му бе помагала и поддържала винаги. Отвори я и прочете на ум страницата, която го бе подкрепила в борбата срещу ангела:
     "Вгледай се в себе си и ще научиш всичко на този свят. Ако си в хармония със себе си, то нищо няма да може да ти навреди..."
     За няколкото часа, с които разполагаше, вампирът бе успял да превърне теорията в реалност. Можа да се отърси от комплексите си, да се почувства силен и достоен защитник на човешката раса. Нещо повече – за първи път от повече от 120 години се усети като човек. С изненада откри, че просто трябва да повярва в очевидното.
     Колкото повече се вглъбяваше в себе си, толкова повече опознаваше ангела на покорството. В представите на Димитър той бавно се превърна в брат, избрал грешната страна в непрестанната борба между Доброто и Злото.

     *

     Въздухът в бункера се раздвижи. В малката стаичка се появи спирала, която започна да поглъща всичко. Димитър не изпита страх. Ако свръхестественото явление бе изпратено да му стори зло, на него, Пламена или баща й, то никога не би успяло. Може би тя го водеше към заслужената му награда?

     *

     Когато Пламена се събуди, баща й вече бе в кухнята и пиеше сутришното си кафе.
     – О, спящата красавица се е събудила! – поздрави я той.

     *

     Утрото завари Димитър в състояние, което му се стори странно и отдавна забравено. Изправи се и се раздвижи. Чувстваше се леко отпаднал. Бавно започна да осъзнава какво се бе случило. Той отново бе човек. Спиралата го бе върнала 200 години назад във времето. Трансформация не бе имало и той можеше да изживее живота си като човек.