Свитъкът – част първа
Държах свитъка в ръце и не мога да не си призная, че те трепереха. Най-накрая се бях сдобил с нещо толкова ценно и интересно. Странните свитъци, съдържащи забранена магическа игра. Разбира се, бях чувал за тези свитъци – всеки в Ремилон е чувал за тях, но така или иначе тогава си нямах и най-малка представа за какво служат. Но нека започна историята отначало.
На кривата уличка зад нелегалния пазар ме пресрещна закачулен мъж, представи се за търговец. Изненадата ми беше огромна, когато разбрах какво ми предлага. Усетих силата на рулото – древен пергамент, – още когато мистериозният мъж ми го подаде и което е още по-странно – дадох му всичките си жълтици. Бях получил цели хиляда жълтици – подарък от баща ми за седемнайстия ми рожден ден, а се разделих с тях без угризения. Тук в Ремилон никой не се притеснява от това да носи пари със себе си, естествено ако не ходи в нелегалните пазари – там може да се случи всичко. Стражите и белите магьосници се ползват с твърде голяма почит и дори страхопочитание, така че престъпността е намалена до минимум. Въпреки че е доста голям, нашият град, както и Ромулан, са твърде "строги", така да се изразя, твърде елитарни градове. Забавленията са малко, но все пак ги има, и така или иначе до моята седемнайсетгодишнина бях опитал всичко – бях ходил във всички публични домове, играл във всички казина, дори гледах бой в подземната арена. С приятелите ми бяхме изпили тонове вино, бях ги черпил безброй пъти в кръчмите с парите на баща ми, който е висш чиновник и въпреки че не е от елитната класа, взема доста добри пари. Нелегалните пазари бяха поредното "забавление", което открих – там можеше да намериш всичко – забранени предмети, древни кинжали, счупени жезли (така или иначе жезъл на бял магьосник беше изключително рядка реликва) и най-различни видове дроги – точно нещо, което да ме надруса, търсех в онзи ден. Това което намерих обаче, по никакъв начин не можеше да се сравни с жалките треви. И така, както казах – взех свитъка и дадох парите, без дори да се замислям. Мъжът каза само едно нещо, на което тогава не обърнах внимание, но сега знам, че ще помня, докато съм жив.
– Внимавай, момче! Тези свитъци вече са изключителна рядкост и въпреки че този не е от най-мощните, си в голяма опасност. Ти си млад и неопитен и ако оцелееш, със сигурност ще те промени… – след това се оттегли с тих дрезгав смях. Полазиха ме тръпки, но вълнението беше твърде голямо и страхът бързо отмина. Почти на бегом се върнах вкъщи, като въобще не внимавах за стражите. Не осъзнавах дори, че ако ме хванат със свитъка, главата ми най-вероятно ще се отдели от плещите или пък слабоватото ми тяло ще се превърне в кървава пихтия на дъното на Бездната (ако тя имаше дъно…).
Вече вкъщи профучах край родителите си, които за пореден път не ми обърнаха внимание, и се качих в моята стая. Разгънах рулото груба хартия на масата и ахнах. Имах чувството, че самата материя, ако това наистина беше хартия, излъчва слабо сияние – изобразените на него знаци бяха много красиви и изящни, но за съжаление твърде трудно се четяха – бяха на един от древните диалекти, който бях изучавал, но все още имах твърде бегли познания…
В крайна сметка успях да разбера основите работи – трябваше да намеря и убия "Демона", както пишеше в указанията. Нищо друго не пишеше за него (или поне аз разбрах само толкова), освен че може да се убие единствено със светлинен кристал. Владеещият светлинния кристал трябва да действа решително, без капка колебание и без страх в сърцето, за да го убие. В играта има повече от един кристал и ако няколко участници обединят усилията си, лесно могат да победят демона… това не го разбрах, но по-късно ми стана твърде ясно…
"За всяко убито същество играчът получава точки…"
"…всеки играч получава уникални способности с течение на играта…"
"…всеки играч може да намери предмети, увеличаващи защитата и силата на атаката му…"
Това бяха малко от правилата, които успях да разбера… На края на свитъка имаше нарисувана длан, обградена от пламъци, които за секунда ми се строиха прекалено… истински. Нямаше указания за това, но си беше ясно, че трябва да сложа дясната си длан върху нарисуваната. Поставих я, като за миг ме обзе топлина, разливаща се из цялото тяло – помислих си че пред мен ще се появи някое от онези полета, на които се играят древните игри – като шах например, но много по-красиво. Истината, сега като се замисля, не беше по-различна…
Зави ми се свят, пред очите ми започнаха да играят мрачни образи… След това явно съм припаднал.
Събудих се на студен каменен под и дори без да се чудя много – някак осъзнах, че това е играта – намирах се на полето, и самият аз бях пионка.
Бавно се изправих и се огледах – стоях по средата на мрачен каменен коридор, а в далечината се виждаше светлинка, не знаех от какво е, защото още ми се виеше свят, плюс това имах чувството че стените се огъват и замъгляват. Сякаш реалността, в която бях попаднал, свикваше с моето присъствие, както аз свиквах с нейното. Всичко се нормализира след няколко изпълнени с опасение мига, че таванът ще падне върху главата ми. Поех по коридора бавно и неуверено – въобще не знаех какво да очаквам от това място, от… тази "Игра" – това нещо, което надхвърли и най-смелите ми очаквания. Зад гърба ми се чу звук от падане и отместване на камъни… подскочих и се обърнах натам. Нямаше нищо. По-точно аз не можех да видя нищо. Обърнах се и продължих по-забързано към светлината. Вече от по-далеч отново чух звуците, както и нещо подобно на провлачено ръмжене. Затърчах с всички сили по коридора. Спомних си за някакъв демон, за който се разказваше в указанията..
"В името на древните Богове.. това ли е демонът?!?! Как да го убия, с какво?" – обърканите ми мисли с нищо не ми помагаха, за сметка на това помогнаха на паниката да ме завладее напълно. Когато стигнах до светлината, която всъщност се оказа подобно на стая овално разширение на коридора, за малко да се забия в платформата пред мен. На нея.. по-скоро над нея имаше красива кама (някакси висеше във въздуха над платформата), дълга около двайстетина сантиметра и най-важното – много остра. Хванах дръжката и установих че паниката ми изчезва, обзе ме неестествено спокойствие… Вече разсъждавах трезво и огледах помещението – на тавана имаше дървен полиелей със свещи, а по стените бяха закрепени няколко факли. Имаше три други разклонения, по които можеше да се поеме. Щях да мисля за това по-късно обаче. От коридора, по който бях дошъл в този.. възел, ако мога така да се изразя, долитаха отново познатите звуци. Стиснах по-силно дръжката на камата, но не усещах страх. От джоба на панталона ми започна да прозира странна розова светлина, но нямах време да разбера какво има там, от коридора излезе това, което ме беше преследвало – три странни парцаливи фигури. В първия момент ми заприличаха на хора, но после ми стана ясно – бяха зомбита или немъртви – съсухрени ходещи трупове с почти обелени черепи, с изсъхнала кожа на парцали… Отвратителна гледка!
"Тия ги има само в легендите… И историйките за сплашване на малки деца.. Малки чиновнически дечица. Ха ха ха!"
Трябваше да се посирам буквално от страх, но не стана така, дори не ми хрумна да избягам, вместо това връхлетях върху тях и без дори да успеят да мръднат, ги съсякох. По пода се търкаляха парчета от вече мъртви зомбита – в собствен сос, т.е някаква гадна зелена пихтия. Тогава разбрах защо свитъците са толкова легендарни и търсени, както и забранени – по време на битката и след това почувствах опиянение и мощ, несравними с това, което бях изпитвал досега. Движих се може би тройно по-бързо, отколкото някога го бях правил. Не знам дали беше от странното острие, но се почувствах непобедим. Което естествено в тази реалност си беше чиста илюзия – по-късно осъзнах, че камата, която ми се стори толкова добро оръжие е доста жалка всъщност…
Бръкнах в джоба си и извадих квадратно полупрозрачно розово стъкло. Беше красиво, по-важното: на него пишеше нещо – когато се вгледах по-задълбочено, осъзнах, че буквите стават по-големи и разчитам всичко – пишеше:
Играч: Яник
Точки: 30
Атака: 20
Защита: 5
Бързина: 20
Жизнени точки: 100
Притежание: Кама
Специални способности: Двойна бързина
Убийства: 3
Стъклото показваше всичко това по-странен начин: когато написаното стигаше до края, текстът се придвижваше като горното изчезваше, а отдолу се получаваше нова информация… Много странно, никога не си бях представял, че ще видя подобно нещо – освен това се движеше със силата на съзнанието ми, можех да увеличавам и да намалям текста, както и да го движа! Естествено, трябваше ми малко време да свикна. Стъкълцето беше много удобно и оказваше неимоверна помощ на играча. Оставих камата на платформата и погледнах пак, показателите ми се сринаха – атаката ми стана – 1, защитата – 0, бързината – 5, нямах специални способности. Взех камата и всичко се възстанови – без нея бях нищо.
Бях се успокоил и реших, че е време да продължа по някой от коридорите. Но първо се огледах – бях облечен в леки кожени доспехи, обут със сандали, които правеха стъпките ми доста безшумни. Имах чувството дори че ръцете и краката ми са станали по-силни. Исках да видя лицето си – в съответствие с желанието ми стъклото се превърна в нещо подобно на огледало – въпреки розовото сияние можех да видя отражението си ясно. Ахнах – изглеждах по-възрастен, по-възмъжал, не като 17-годишния хлапак, постоянно търсещ забавления. Изглеждах като воин. Като някой от стражите или по-скоро като наемниците, които понякога пускат в града, за да получат специални задания. Реших, че е крайно време да продължа, не, аз изгарях от желание да продължа. Прибрах стъкълцето в джоба си и се подвоумих за миг, след това тръгнах по дясното разклонение.
Намирах се в някакъв откачен лабиринт – преминах през много възли, въртях се в кръг, убих поне десетина зомбита, докато успея да стигна до по-широки коридори. Стоях в поредното разклонение – беше по-ярко осветено, навсякъде по стените имаше факли, в самите стени бяха издълбани фигури на митични същества: гоблини, елфи, вампири, тролове. Сякаш бях в свят, сътворен от Толкъс – велик писател, живял преди хилядолетия. Явно се бях отнесъл и наказанието за това не закъсня – до главата ми се заби огнена стрела, понечих да избягам, но нямах късмет…
– Стой! Обърни се бавно или ще ти продупча тиквата! – гласът идваше иззад гърба ми. Когато се обърнах, видях петима мъже, мускулести, с много по-добри оръжия и брони от мен.
– Ха! Та това е само едно хлапе! Рафар, остави го! – главатарят им беше брадат, с шлем и с огромен блестящ боздуган в дясната ръка. До него друг мъж извади същото стъкълце каквото имах и аз и го насочи към мен.
– Каква отрепка! Тук няма място за новаци момче! Изчезвай веднага, преди Раф да те е прострелял.
Извадих и моето стъкло и го насочих към тях – точките им бяха стотици, убийствата също…
– Как смееш да гледаш показателите ни, лайно такова!!! – Рафар закрещя и изстреля една стрела по посока на главата ми. Едва успях да се наведа, обаче няколоко кичура така или иначе бяха опърлени.
– Раф! Остави го, казах! – главатарят изглеждаше твърде внушително, стрелецът се подчини с неохота. – Тоя тук дори няма да ти донесе точки, ако го застреляш. В мен се надигна бурен гняв, но успях да го потуша навреме, просто нямах никакъв шанс дори срещу един от тях.
– Ъъъ… а може ли… да се присъединя към вас? – главатарят им ме стрелна с поглед, после всички дружно, дори този, който щеше да ме убие, се запревиваха от смях.
– Чухте ли го? Чухте ли го?!?! ХА ХА ХА ХА! – рус мъж с дълга коса и с много дълъг меч ме сочеше и се тупаше по бедрото, докато се смееше. Аз самият не разбирах кое е толкова смешно. След няколко минути воините просто се обърнаха и изчезнаха по коридора, сякаш за тях аз наистина бях кравешко лайно на пътя, което са прескочили. Щеше ми се да намеря оръжия като техните и да им сритам задниците следващия път като се срещнем.
"Ако се срещнем пак…"
Поех бавно по един по-тъмен коридор и постоянно се оглеждах, на следващото разклонение се спрях в сенките и точно навреме – под светлината на факлите двама здравеняци се биеха – по-якият на външен вид замахна с огромна брадва, но другият пъргаво се отдръпна и замахна с меча си на свой ред – главата на нещастника беше разсечена на две, той се строполи в локва кръв. Стените също бяха опръскани. По лицето на победителя също имаше пръски кръв, но той дори не обърна внимание на това, ухили се доволно и продължи нататък. От другите коридори също се чуваха викове и звън на оръжия. За миг се почувствах в капан, но бързо се окопитих, докато бях в сенките нямаше да има проблем. Щях да се промъквам покрай силните бойци, докато изляза от проклетия лабиринт или поне намеря по-мощно оръжие. Но в следващия момент всичките ми планове за действие сякаш се изпариха. С ловко движение някой беше прекарал острие от меч пред гърлото ми, като ме държеше за лявото рамо. Проклинах жалките си умения! Някой играч стоеше точно зад гърба ми и можеше да прави с мен каквото си поиска!
– Стой мирен момче! – просъска нападатеят. Тук в сенките сме в безопасност… засега. – Преглътнах.
– К-к-какво искаш от мен? – бях в безизходица и той го знаеше.
– Капитан Вайлър от градската стража. Сега ще дойдеш с мен и ще ми разкажеш всичко за твоя свитък! Загази много, моето момче, цялото ти семейство ще пострада заради теб! Хм, ако имаш такова! – злобните нотки в гласа му ме вбесиха, баща ми беше високопоставен чиновник все пак, родът ми беше знатен! Съдбата на капитана се реши в мига, когато изрече оскърбителните си думи, рязко се стрелнах наляво, поставяйки кинжала пред гърлото си и затваряйки очи. От силата на движението и остъргването в кинжала Вайлър изгуби контрол за миг, а и искрите го заслепиха. Това ми беше достатъчно, вече набрал инерция, с мощен замах разсякох врата му. Капитанът не издаде звук, строполи се безжизнен. Огледах го задъхано – отново бях изпитал опиянението – не съжалявах за стореното, това беше само игра все пак. Главата му беше почти долепена до рамото, а кръвта се изливаше на талази от грозната рана, разсякла наполовина дебелия му врат. Огледах го за последно – мускулест, чернокос, с елегантно катинарче. Взех меча му и го разгледях – беше масивен, но го движех добре. Погледнах показателите си:
Точки: 230
Атака: 60
Защита: 20
Бързина: 20
Жизнени точки: 150
Притежание: Кама, Меч
Специални способности: Двойна бързина
Убийства: 14
– Невероятно! – възкликнах, след това веднага се огледах, не трябваше да предизвиквам така грубо съдбата, отново се чуваха бойни викове.
"Мръсникът и мечът му са качили показателите ми доста!" – но все още бледнееха в сравнение с показателите на воините. След секунда, когато се успокоих, осъзнах какво можеше да стане, ако беше успял да ме отведе – в реалния свят щеше да има процес и най-вероятно мъчения, за да разберат нещо повече за свитъците. В крайна сметка аз и родителите ми щяхме да свършим в бездната. Потреперих леко при мисълта и продължих като старателно се оглеждах. Криех се в сенките, на няколко пъти покрай мен преминаха групички воини, които не успяха да ме забележат.
Продължих по едно тъмно разклонение. Вървях доста време по него и в далечината започнах да виждам светлинка – изпитвах надежда, че може би вече съм в края на лабиринта. Виковете се чуваха вече много глухо. Продължих – пред мен имаше доста голям коридор, а от дясно имаше разклонение. В момента когато излязох на светлината, усетих движение отдясно – замахнах инстинктивно с меча… Острието ми се блъсна със звън в някакъв синкав пламък и ме отхвърли към стената. Забих се в нея и сблъсъкът ми изкара въздуха.
– Ти!?!? – чух мелодичен глас. Познат глас. Вдихнах глава и Я видях.
– Ти!?!? Карла? – погледнах момичето – беше невероятна, облечена в лека броня, като дългите й атлетични крака се виждаха прекрасно, стегнатите рамене, лицето й озарено от факлите – приличаше на лице на принцеса, тайнствено и излъчващо сила. В дясната си ръка държеше странно синкаво пламтящо острие – енергиен меч.
Преди да продължа историята от страховитата реалност на играта, трябва да ви разкажа за срещата ми с Карла – по-точно първата ни и единствена среща в Ремилон. Може да искате да чуете какво става по-нататък, но за мен е важно – все пак Карла е първата ми любов. Опасявам се, че ще е и последната. Но всичко по реда си – беше започнало да се здрачава, бързах по площада към кметството, където трябваше да предам някакви документи на баща ми. По площада почти нямаше хора, времето беше чудесно, и аз се загледах за секунда в голямата луна, която се виждаше невероятно чисто. Малката луна също изгряваше. Гледката беше прекрасна. След малко сведох поглед надолу и едва се спрях – почти не се сблъсках с момичето пред мен, явно и тя не беше от най-бдителните в момента. Беше цялата в бяло – главата й беше покрита с ефирен воал, но лицето й беше открито. Мисля, че докато съм жив ще помня мига, в който очите ни се срещнаха – невероятни зеленикави очи! Пред лицето й падаше кичур от косата й – оранжев кичур, никога не бях виждал момиче с такава коса – и мога да се закълна, че не беше някаква игра на светлини или сенки! Устните й се извиха в ослепителна усмивка – усещах че се изчервявам, а се изчервявах толкова рядко…
– Ти… извинявай… За малко да се… ъъъ да те блъсна…
– И аз се извинявам, днес съм много разсеяна… – в красивите си ръце държеше някакви свитъци, естествено не им обърнах никакво внимание.
– Няма нужда… Аз.. аз съм Яник. – опитах се да се успокоя, но не можех.
– Карла. – Тя ми подаде ръка и аз се здрависах с нея. Дори не си помислих да я докосна с устни – бях втрещен.
– Съжалявам много, но трябва да продължа, не бива да ни виждат заедно, не бива да говорим повече…
– Но, защо? – сякаш някой ми зашлеви плесница.
– Аз съм дъщеря на магьосник…
– А, аз съм син на чиновник…
Наведох глава, имах чувството, че ще заплача. "В името на древните – ЗАЩО!?!? Дъщеря на магьосник – бялата рокля, воала… сляп ли бях.. о не…" – погледнах я отново в очите – бяха изпълнени с тъга…
– Не можем да променим древните закони… – тя се наведе и ме целуна по бузата, нежните й пръсти докоснаха моите за миг. Стоях и не знаех какво да направя. От целувката й имах чувството, че ще припадна, колената ми омекнаха. Имах чувството че сърцето ми ще се пръсне… Тя просто продължи пътя си.
– Карла? – гласът ми трепереше – Щ-ще се видим ли пак… някога?
– Може би… – нежният й, звънтящ глас ме побъркваше – беше се обърнала към мен с прекрасната си усмивка, а в очите й проблясна нещо – когато мисля за това сега, мисля, че бяха сълзи. После се обърна и продължи, без да каже нищо повече. Стоях на едно място и не можех да мръдна. Дълго гледах след нея, след това се обърнах и се опитах да продължа… вместо това паднах на колене. От очите ми капеха сълзи, не плачех, но сълзите се стичаха и падаха на лилавеещите плочки – лявата ми ръка притискаше пулсиращата ми буза. Не знам колко време съм стоял така, но когато се прибрах, беше много късно. Дори не бях стигнал до кметството – бях се отбил в най-близкия възможен публичен дом (който всъщност беше доста далеч) с надеждата да избия момичето от главата си. Ласките на жриците нямаха ефект – тоест имаха моментен ефект, когато излязох и поех към дома, чувствата и спомена за магьосническата дъщеря се забиха в съзнанието ми като копие в незащитена плът. Болеше. Болеше много.
– Яник! Тъпо говедо такова! – когато се прибрах, баща ми ме посрещна на прага с точно тези думи. Заби ми един шамар и аз се строполих на пода.
– Как можа! Твоята глупост може да коства много на семейството! Какви ги вършиш!?!? – баща ми стоеше разкрачен, стиснал юмруци и ме гледаше със свирепо изражение, целият беше почервенял. Майка ми стоеше зад него навела глава и мълчеше.
– Много добре знаеш, ЧЕ НЕ БИВА ДА ГОВОРИШ С МАГЬОСНИЦИ!!! – баща ми крещеше и от устата му излизаше пяна. Тогава изглеждаше доста смешно, но на мен никак не ми беше до смях. Бях смазан. Опитах се да стана…
– Как… Откъде разбра…
– …ИЛИ С ДЪЩЕРИТЕ ИМ!!! – още един силен плесник ме свали отново на земята. – Идиот! Сигурно половината град те е видял! Казаха ми преди три часа! Моли се стражата да има по-важна работа от това да се занимава с нехранимайковци като теб! Ако баща й предяви иск – дори екстрадиране няма да ти помогне – знаеш какви са слуховете – до месец може да ни нападнат!
– Това са глупости… – имах чувството, че ще ме разкъса.
– В името на древните! – баща ми вдигна ръце нагоре – Три големи града са били опустошени на запад само за последния цикъл! И никой не знае с кой или с какво си имаме работа! – Явно положението беше сериозно, използваше древните думи само когато беше много напрегнат… – За последния цикъл!!! Градовете с най-силните магьосници!
– Най-силните са в Ромулан… – дребният и оплешивяващ вече чиновник ме вдигна като перце за яката и ме разтърси.
– Опомни се, момче! И не ми противоречи! Положението е сериозно! Не искам да мърдаш от къщи или да ми се мяркаш пред очите, докато не видя дали мога да спася мизерния ти задник! А, сега марш оттук – не искам да гледам жалката ти физиономия!
Когато се качвах по стълбите чух баща ми да казва на майка ми:
– О, Богове! Това момиче го е омагьосало…
След една седмица се разбра, че и този път съм се измъкнал. Не знам какво е направил баща ми, но не ми се наложи да напускам града почти гол – под зоркия поглед на стражите, докато се отдалеча напълно. Или пък да бъда принуден да бягам от града под заплаха от смъртно наказание – почти невъзможно при цялата засилена охрана напоследък.
След още няколко седмици започнах да се оправям от срещата с Карла – т.е. не мислех постоянно за нея и започнах да хапвам малко повече. Родителите ми бяха много притеснени за мен, но в крайна сметка животът ми трябваше да продължи. А когато купих свитъка, се сещах за нея вече твърде рядко, за да ми е зле.
Погледнах я още веднъж – дъхът ми беше секнал – тя се усмихваше както преди. Забелязах нещо необичайно – ушите й бяха с остри върхове. Изглеждаха странно, но не я загрозяваха, правеха я дори по-красива. Като се замисля – тя нямаше никакви недостатъци. Беше перфектна.
– Гледаш ушите ми нали?
– Ъъъм….
– Не се безпокой. – прекрасната усмивка, побъркваше ме!
– Ъъ… защо са….
– Остри? Баща ми казваше, че сме потомци на древен елфически род…
– Елфи?!?! Та това са само приказки… легенди…
– Не знам. Както и да е. Е, Яник искаш ли да вървим заедно?
– Разбира се! – подскокнах на секундата. Всички въпроси относно рода й (или ушите й) се изпариха от главата ми. Тя се приближи към мен и този път не можах да се удържа – обхванах кръста й с ръце и я целунах – стана някак от само себе си, Карла не се противеше, тя също ме прегърна. Това беше най-щастливият миг в живота ми. Все още е.
Тя ме отблъсна нежно и погали върхът на носа ми с нежните си пръсти.
– Тук не е подходящото място – каза тя с дяволита усмивка – Все някъде трябва да има нещо подобно на легло – коленете ми трепереха. Успях само да кимна с глава и да преглътна звучно. Тя се засмя тихо и ми даде знак да я последвам.
– Изчакай само малко – извадих стъкълцето и погледнах показателите си – отново преглътнах, този път емоциите не бяха особено приятни.
Точки: 200
Атака: 40
Защита: 15
Бързина: 20
Жизнени точки: 110
Мечът й ми беше нанесъл доста сериозни поражения. Насочих стъкълцето към нея и отново преглътнах – тя имаше над 3000 точки! Атаката й беше 500, защитата 300, бързината 150! При малко повече вложена сила щеше да ме измете…
Тя пак се захили тихо, колебанията и притесненията ми изчезнаха моментално.
– Какво очакваше? Играя тази игра от доста време, пък и съм направила някои… подобрения – усмивката й стана невероятно дяволита, никога усмивка на момиче не ми е действала по този начин. Това, което ви говоря, може да ви се струва пълни глупости, но усещах странна енергия, течаща през цялото ми тяло – когато тя беше до мен, се чувствах непобедим. Изненадах се и от загубените точки, защото не се чувствах по-слаб, чувствах се по-силен.
– Подобрения?
– Ще ти покажа, когато излезем оттук. Да вървим.
– Когато излезем? Кога става това? Когато убием демона ли?
– Всъщност, можем да излезем по всяко време – виж, на "показателя" ти има опция – можеш да излезеш, но става 5 секунди, след като си направил избора си – тя наричаше стъкълцето "показател", аз го наричах, ами… стъкълце.
– Тоест в бой не помага особено…
– Именно. Е, ако не можем да го намерим дълго време, ще излезем.
– Колко такива игри си играла?
– Десетина.
– Имаш 10 свитъка!?!? – Не можех да повярвам.
– Не се изненадвай, със свитъците можеш да правиш невероятни неща, но са и много опасни…
– Разбрах вече…
– А и намериш ли един, винаги искаш да намериш и останалите…
Улисан в разговора, много късно усетих, че стъпвам на нещо – нещо което поддава – капан. Към нас полетяха стрели от стените, едва успяхме да се наведем, след това Карла натисна плочка и за малко огромно махало-резачка не ни разполови.
– Трябва да сме много, много внимателни… – тя шептеше.
– Знам. – Така беше, но играта беше по-хитра от нас.
От стените с трясък изскочиха каменни ръце, които се опитаха да ни хванат. С нея разбихме камънаците почти едновремено, но и това беше капан – под нас пода се срути и попаднахме в огромен улей, който се разделяше на две. Изкрещях. В очите на Карла за пръв път видях паника.
– Неее, Яник!…
– Карлааааа! – нямаше смисъл да крещя, бяхме се загубили от поглед.
Аз летях през тъмнината с невероятна скорост и мислех, че вече всичко е свършено.
Изхвърчах от тунела и паднах от много високо в огромна каменна зала. Явно съм изгубил съзнание при сблъсъка със земята. Когато се съвзех, ме болеше всичко и Карла я нямаше. Бях като разбит – и физически и душевно. След няколо минути някакси успях да се взема в ръце, зрението ми също се подобри. Разтърсих глава, вече не виждах толкова замъглено…
Беше ме страх за Карла – чудех се дали не е излязла, за да се чакаме отвън, но бързо отхвърлих тази идея. В Ремилон нямаше бъдеще за нас двамата. Можехме да бъдем заедно само тук. Трябваше да продължа, сигурен бях, че не е загубила, че ще се срещнем пак.
Огледах се и ахнах – залата беше светла, но никъде не виждах факли. Не знам колко беше висок таванът, но падането си го биваше – в реалния свят падане от такава височина би ме направило на парчета. По стените бяха изсечени картини от свирепи схватки – между хора и митични зверове. До стените бяха долепени статуи – безкраен ред статуи, не се виждаше край, в далечината всичко потъваше в мъгла. Статуите бяха високи поне 4-5 метра, като могъщите им ръце бяха скръстени пред гърдите им. Внезапно цялата зала се разтресе, заспалите им очи се разтвориха и срещу мен блеснаха стотици демонични пламъци. Кръстосаните им ръце бавно се изправиха. Нямаше време за съзерцание, стиснах здраво меча и затърчах напред. Хиляди стоманени стрели полетяха към мен, статуите ги изстрелваха от ръцете си. Няколко от тях успяха да ме одраскат, а по звука, с който се забиваха в каменния под, разбрах, че се движат с невероятна скорост – ако някоя се беше забила в мен, това щеше да е краят ми. Още една стрела почти разцепи рамото ми на две. Изнемогвах, въпреки че тичах с всички сили, стрелите падаха отвсякъде, а краят не се виждаше. Внезапно нещо подобно на мълния проряза въздуха и се заби в левия ред статуи – енергията "пролази" по голяма част от тях и те се взривиха на хиляди парченца отломки и прах. Пороят от стрели секна за малко. Обърнах се – на десетина метра от мен стоеше жена. Възрастна жена, жена, която познавах!
– Бабке!?! – тя ме погледна, а аз се стреснах не на шега – жената беше приятелка на майка ми, аз и няколко хлапака от квартала й викахме така, а тя само се смееше – сега жената беше същата, но сякаш обсебена от демон. Очите й излъчваха невероятно зло и страховита сила. А в ръката си държеше жезъл, жезъл от който струеше смъртоносна енергия.
– Бабка? Кого наричаш бабка, момче?!?! – Сивите й коси се развяха над главата й, жезълът светна и единственото, което успях да направя, бе да се хвърля на земята… Усетих странен мирис – във въздуха бяха останали малки струйки дим – магията й беше прогорила въздуха – буквално. След това към нея полетя ято стоманени стрели – този път статуите ме бяха спасили. Продължих да бягам с всички сили, зад гърба ми хвърчаха мълнии – статуи падаха, цялата зала се тресеше. Най-накрая видях изход – бързо се хвърлих и продължих по по-малък коридор, а назад се чуваха оглушителни трясъци. След време всичко утихна. Позабавих крачка, но се стараех да подължа с прилично темпо въпреки болката в рамото. Нямах желание да разбера дали бабето е оцеляло. Задавах си и въпроса защо се беше превърнала в… нещо такова… Проклетите свитъци ли бяха виновни? Изкушавах се да стисна "показателя" и да изляза, но не можех – трябваше да открия Карла.
Насочих стъкълцето към себе си – жизнените ми точки бяха спаднали до 50 – нямаше нищо чудно… Лошото беше, че щяха да спаднат още, ако не намерех бързо начин да спра кръвта от рамото си и раните по гърба.
Скоро излязох от тунела и за кой ли път останах с отворена уста. Намирах се на в двор или градина, не мога да го опиша – мястото беше вълшебно и огромно, след каменните коридори и залата това беше нещо съвсем различно. Мястото беше огромно – повтарям, с къса трева, на места храсти и малки дървета. Всичко беше обгърнато от мъгла, но се виждаше сравнително надалеч. Беше и призрачно, и красиво. Нямах време да се любувам, обаче – Карла можеше да е в беда. След двайсетина крачки се обърнах да видя какво има зад мен – тунелът, от който бях излязъл, беше на много висока отвесна скала, обгръщаша голяма част от "градината" с дъгообразен вид. Може би в тези скали се намираше самият лабиринт. Потръпнах – всичко беше толкова реално, възможно ли беше това да не е игра, да е истинско? Не ни ли пренасяха свитъците просто в част от нашия свят, която не познаваме? Продължих напред, измъчван от съмнения. Тогава се случи нещо, което ме спаси – стъкълцето просветна. Спрях се и го насочих към близките храсти – "лечебни боровинки" – никога не бях чувал за подобни плодове, но откъснах няколко и ги изядох, мигом почувствах прилив на енергия, набрах шепа от тях и ги смачках – наложих ги на рамото си – болката се усили за миг, след това раните просто се затвориха и изчезнаха. Енергията ми показваше вече 60, а бързината и силата ми се бяха качили с по 5 точки. Когато вдигнах меча, видях в острието му нещо, което ме накара да отскоча – огромно гущероподобно същество се беше хвърлило към мен. Гадината ме беше издебнала в гръб – безшумно, но след като веднъж се разминах с нея, лесно я посякох. Даде ми някакакви си жалки 15 точки. Продължих с повишено внимание – от двете ми страни се чуваха отново викове и звън на оръжие, явно останалите играчи бяха намерили и това място. Някакви други дребни и рошави гадини с доста големи зъби се опитваха да ме нападнат, но след като видеха меча, изчезваха. Местната фауна не беше много дружелюбна, но аз продължавах неуморно. Когато пресичах една малка рекичка – преминах по мостчето й, – въпреки мъглата на небето се показаха двете луни – доста по малки от обичайното, но невероятно красиви, както обикновенно. Ако Раф беше наоколо, щях да си отнеса някоя стрела в гърлото, но за щастие наоколо нямаше никой. Нещо прошумоля край брега и във водата заплува черен силует, това ме изтръгна от съзерцанието, побързах да премина мостчето и да потърся изход от това странно място. Вече доста време вървях през "градинката" – мястото се оказа дори още по-голямо, отколкото си мислех, че ще е, в началото. Честно казано, не знаех какво да очаквам и какво да търся, дори накъде да вървя. Затова просто вървях направо, леко напрегнат и наострил уши, опитвайки се да не издавам излишни звуци. Бях достигнал до място, където дърветата ставаха повече, навлизах в гора. Това ми напомняше единственото ми пътешествие извън Ремилон, естествено с баща ми и естествено по работа, той пожела да ме вземе със себе си – ако ще и да му се молех на колене хиляди години, пак нямаше да ме вземе, ако не искаше. Пътуването беше до столицата – тук трябва да добавя, че въпреки че всички големи градове могат да функционират самостоятелно, все пак те са част от Империята. Не беше забавно, както си мислех, беше тежко, минахме какви ли не препятствия, на няколко пъти бандити нападаха кервана – ако не бяха магьосниците и войниците с големите пушки, едва ли някой щеше да оцелее. Това пътуване разби на паченца хленчещия лигльо, който бях дотогава, и създаде на негово място основите на това, което съм в момента. Върнахме се ден след шестнайсетата ми годишнина. "Забавлението" продължи три месеца или, както би се изразил баща ми – четвърт цикъл на голямата луна.
И така продължавах през горичката, съзнанието ми обсебено от спомени – докато писъкът на една особено грозна птица не ме стресна. Зарекох се да не си припомням миналото, докато съм в такива ситуации, трябваше дори да не мисля за моята възлюбена.
Горичката свърши и аз се озовах пред величествена сграда, приличаща ми на замък. Мъглата беше станала много гъста, не можех да видя колоко е висок. Продължих напред. Пред портите стояха в горди пози грамадни статуи на бойци с лица подобни на глигани. Бяха високи поне четири метра. Когато минавах покрай тях, ръцете им се задвижиха – поредните статуи които оживяваха, тези ме нападнаха с огромните си боздугани. Разминах се за малко със замаха на единия, другият улучи само земята зад мен, но ударът му беше достатъчно силен да ме отхвърли на няколко крачки. Успях да се изправя бързо и да премина през вратата. Каменните бойци бяха твърде големи, за да ме последват и просто застинаха на място, може би в очакване на следващия желаещ да премине.
Бях попаднал в просторно фоайе – отвътре замъкът беше светъл и приветлив, стените бяха украсени с рисунки и картини. Стените и пода бяха украсени и с още нещо – на няколко метра вляво от мен на стената беше "закован" със стрели някакъв нещастник. Явно Рафар и гадната му дружинка бяха минали отук. Мечът на боеца беше строшен на две и лежеше в локва от собствената му кръв, съответно не можеше да ми свърши работа. По-нататък лежаха още няколко трупа.
Огледах се внимателно – имаше два големи коридора, които водеха наляво и надясно, старите ми дружки бяха тръгнали наляво. Точно срещу входа, в дъното на фоайето, се намираха широки каменни стълби. Реших да тръгна точно натам. Нямах намерение да се засичам с Раф и останалите, поне не докато не намеря нещо, с което да мога да им се противопоставя. Бях много внимателен, докато се изкачвах по стълбите към следващия етаж. Не желаех повече неприятни изненади.
На втория етаж имаше няколко пространни зали, през които преминах и претърсих. Във всяка имаше по няколко съндъка със съкровища, но те не ми вършеха никаква работа. В едно от съндъчетата обаче намерих и нещо много интересно – красив арбалет с прикрепена към него макара, малък златен жезъл и малка торбичка – когато я отворих, се оказаха сушени листа и треви, бяха билки. Веднага насочих стъкълцето към предметите – оказа се че билките са лечебни, точно от това имах нужда, точките ми се покачиха до 80 и от лечебните треви остана още малко. Прибрах торбичката грижливо, надявах се, че няма да ми потрябва повече, но се съмнявах. Жезълът за съжаление се оказа декоративен, щеше да ми е от голяма полза ако не беше все пак споменът за бабката беше доста пресен и болезнен. Арбалетът щеше да ми помогне, ако трябваше да премина някоя пропаст или да се изкатеря до някъде, искаше ми се да го изпробвам, но се опасявах, че няма да имам време да навия въжето. Огледах се още веднъж – всяка зала имаше по няколоко изхода, които водеха по тъмни, тесни и мрачни коридори. Твърде много ми напомняха за лабиринта и реших че не си заслужава да се лутам по тях. Върнах се до стълбището и се изкачих на третия етаж. Отново имаше няколко зали, през които преминах – все по-големи зали, докато не се озовах в една наистина огромна. В нея имаше невероятни картини, а от тавана висяха огромни полиелеи. Залата беше прекрасна наистина, но в отсрещния край стоеше мъж, с гръб към мен, съзерцаваше една от картините. Беше облечен в проста сива роба, но в дясната си ръка държеше жезъл, жезълът беше по-дълъг от него самия!
"Магьосник?"
Мъжът усети присъствието ми, без дори да съм издал звук. Бавно и грациозно се обърна към мен. Лицето му беше безизразно и имаше малка прошарена брадичка. Въпреки че нямаше страшен или много респектиращ вид, погледът му ме прониза като с нажежен кинжал.
– Кой си ти момче? И какво търсиш тук? – гласът му, за разлика от погледа, беше изключително спокоен, дори благ.
– Аз… търся… – "Карла" – почти прехапах устни, за малко да му кажа кого търся, а имаше много големи шансове да я познава, ако беше наистина магьосник.
– … търся нещо…
– Ахааа… Да не би да търсиш кристалите? – натърти доста на последната дума.
–Кристалите? – с голяма доза театралност се направих на учуден.
Мъжът се засмя:
– Не се подигравай с мен момче. Мога да ти помогна да ги намериш и да спечелиш играта, но трябва да работиш за мен.
– Да работя за теб? – нещата се извъртаха в неочаквана посока.
– По-точно – да ми служиш. Преклони се пред мен и ще ти открия непознати за теб сили и невероятни възможности, тази глупава игра е само началото! – гласът му оставаше все така спокоен и мамещ.
– Няма да стане! – изръмжах. – Не служа на НИКОГО!!! – стиснах дръжката на меча с всички сили и се приготвих да атакувам.
– Глупак. Ще те накарам да оближеш подметките ми и да се молиш да ми бъдеш роб – гласът му придоби заплашителен тон за малко, но после отново звучеше по познатия начин.
Стрелнах се напред с най-голямат скорост, на която бях способен, щях да го разсека, преди да използва жезъла. Но когато бях само на няколко крачки от него, той вдигна лявата си длан към мен. Почувствах как нещо ме блъска и отхвръкнах десетина метра назад – когато паднах на пода, преминах още няколко метра, ожулвайки жестоко гърба и дясната си ръка в каменните плочки.
"По-дяволите, този мръсник! Наистина е магьосник! Трябва някакси да се справя с него, жезълът му ще ми потрябва… Но как…"
Изправих се бавно и отново стиснах здраво меча.
– Не се отказваш, а? Е, сбогом тогава! – преди дори да мога да помръдна, станах свидетел на мощта му. Очите му се изпълниха с мрак, излъчваха смъртоносна енергия…
– Черен… маг… – не можех да повярвам… Устните му се изкривиха в зловеща усмивка. Наведе леко жезъла си надолу и от върха му изригна страховита черна мълния. Мълния, която се заби в гърдите ми с невероятна сила. Никога през живота си не бях изпитвал подобна болка. Не можех дори да извикам. Енергията ме изхвърли към стената с безумна скорост. Когато се забих в нея, усетих как кокалите ми се разбиват на части с грозен звук, беше и по-лошо – стената поддаде и след части от секундата се срути. Пропадах отново в някаква безкрайна мрачна пропаст. Тогава вече закрещях – закрещях от болка, ужас и ярост.
Когато се свестих, лежах в локва от собствената си кръв. Бях почти разкъсан, жестоко опърлен, а костите ми – строшени. Усещах вкус на кръв и мирис на изгоряла плът. Всичко беше размазано и червено пред очите ми. Усещах, че краят ми ще дойде скоро. Самият факт, че бях оцелял, граничеше с чудо, но ако не направех нещо, щях много скоро да съм мъртъв, а не знаех дали това ще ме върне в реалния свят или ще ме изпрати право в отвъдното. Едва се движех, потърсих билките и добре, че не ги бях изгубил, още едно чудо беше, че не бяха прогорени. Движението ми причиняваше още по-голяма болка, но се опитвах да стискам зъби, така или иначе трябваше да сдъвча билките. След няколко секунди, които ми се сториха вечност, усетих как болките започват да изчезват, костите ми се наместваха и най-жестоките ми рани зараснаха – лечебните треволяци имаха невероятен ефект. Можех да се движа вече почти нормално. Стъкълцето показа, че жизнените ми точки са 7. Атаката ми беше спаднала до 20, защитата до 5 – бях загубил меча и нямаше шанс да го намеря отново. Положението беше лошо, но не мислех да се предавам. Изправих се и се огледах – намирах се в огромна пещера, аз стоях на скална площадка, а под мен имаше невероятна гледка – река от огън! Никога не бях виждал подобно нещо, гледката беше и величествена, и страховита. По стените играеше червено сияние, сияние, което можеше да те омагьоса. Под моята площадка имаше няколко скални издатъка и един внушителен мост, чиито колони излизаха от огнената река. Мостът свързваше проходи в стените на пещерата. На моята площадка също имаше интересни гледки – на няколко крачки от мен лежеше изгнил скелет, това, което привлече вниманието ми, беше желязната му ръкавица. Стъкълцето просветна и го насочих към нея: "Щит на духа" – изписа само това и ми се стори много странно, но я сложих – пасна идеално на лявата ми ръка. В следващия миг почувствах ефект, подобен на билките, чувствах се и по-уверен. Защитата ми беше скочила на 100, което ме изненада изключително приятно, а жизнените ми точки бяха вече 37. Огледах се отново и нещо привлече погледа ми – в далечния край на пещерата на една скална издатина проблясваше нещо. Можеше ли това да е един от кристалите? Вдигнах стъкълцето, но не получавах образ. Имаше само един начин да поверя – чрез арбалета. Пък това беше идеален случай да изпробвам и него. Потупах кръста си, но не го усетих, беше се откачил от колана. В този момент исках магьосникът да е пред мен, без скапания му жезъл, за да му извия врата. Изритах някакъв голям камък, от което произтекоха две неща – кракът ме заболя жестоко и видях малки камъчета падащи край главaта ми – погледнах нагоре – арбалетът се беше закачил за една издатина зад мен. С един по-мощен скок успях да го взема и естествено за малко да падна надолу, защото загубих равновесие при приземяването. И така – бях готов, имах само един опит – при грешка кристалът ставаше невъзможен за достигане. Стрелях и имах късмет – стрелата се заби точно над блестящото нещо. Краят на въжето имаше жило, което забих в скалата при мен. Проверих дали ще е достатъчно здраво и увиснах на него. Беше трудно и огнената река ме караше да потръпвам и преглъщам нервно всеки път, щом погледнех надолу, не исках да гледам, но беше почти невъзможно. Страхотна жега, а също и жажда започнаха да ме мъчат. Все още не бях стигнал и половината от разстоянието, обаче, когато чух познат смях, отгоре прелетя черна мълния, която мина на метър от мен и се заби в огъня. Имах чувството, че пламъците станаха по-ярки и високи. Трябваше да бързам, напрегнах всичките си сили, но проклетият мръсник ме прецака отново – следващата мълния разкъса въжето и полетях надолу. Забих се с грохот в скалния мост.
– МРЪСНО КОПЕЛЕ!!! – закрещях – гледах нагоре, но не виждах нищо. Вместо отговор още една мълния се заби в огъня. Пламъците ставаха все по-жестоки – мостът нямаше да издържи дълго. Затърчах към прохода пред мен. Докато закарам препатилия си задник дотам, разбрах, че самият "проход" подължава само няколко метра навътре, но беше късно да търча в другата посока – пламъците вече пареха на краката ми. На стената обаче беше издълбана вдлъбнатина във формата на длан, оградена от рунни знаци. Ръкавицата заблестя – това беше единственият ми шанс. Нямах идея какво ще стане, но веднага поставих ръкавицата на мястото. На стената в прохода се появиха подобни ярко сини знаци, след секунда се сляха и пред мен изникна портал от син пламък. Беше невероятен – баща ми разправяше, че висшите магьосници използват такива портали да се придвижват на големи разстояния, а сега аз имах честта да използвам подобно нещо. "Гмурнах" се се в него и тъкмо навреме, защото иначе щях да търся кристалите, но в газообразно състояние.
Порталът ме изхвърли на нещо подобно на много дълга тераса – не можех да определя точните й размери, всичко потъваше в мъгла. След първоначалното объркване и след като установих, че всичко си ми е на мястото, започнах да се оглеждам. Чудех се дали съм още в замъка. На този въпрос нямах отговор заради проклетата мъгла. Зад мен имаше прозорец, тъмен прозорец, за да съм точен. А парапетът пред мен, ако това можеше да се нарече парапет, беше широк поне метър – дебел, солиден и каменен. Когато погледнах през него, всичко беше обвито в синкавата мъгла, беше нощ, но не можех да видя нито звезди, нито някоя от луните. Не знам защо, но това ме изплаши. Предполагам, че ми напомняше за Бездната.
Нека ви разкажа нещо повече за нашия град и за самата Бездна. Някога преди много години или цикли, както се изразява баща ми, според митовете преди повече от хилядолетие – Ремилон и Ромулан са били един град – едно цяло. Но след невероятно земетресение Великият град е бил разцепен на две, като голяма част от сградите са били разрушени. А между градовете зейнал огромен каньон, който стои и до днес – никой не знае колко е дълбок, но всеки знае колко е широк и страховит. Не можеш да видиш дъното, защото от там се издига зловеща мъгла. Това е бездната. Двама велики магьосници – братя близнаци – се опитали да съединят отново градовете, но не успели, успели да създадат обаче скален мост между тях. Братята направили много за градовете, помогнали да бъдат изградени отново много къщи, спомогнали на нуждащиге се, бедните били нахранени и облечени. Те поканили и най-добрите магьосници от Великата тогава империя да се присъединят и да помогнат. В последствие градовете станали най-голямото тяхно средище. Била създадена Висшата академия за магически науки.
Никой не си спомня името на разцепения древен град, но всеки знае защо градовете носят тези имена – заради двамата братя – Ромулан и Ремилон. Хората им оказали най-върховната чест и кръстили новите градове на тях. И до днес нашия град и Ромулан са известни като "градовете близнаци". Днес в Ромулан живеят само магьосниците – ние обикновенните простосмъртни нямаме право да преминаваме свързващия мост. Разбира се, магьосниците могат да идват в Ремилон, когато си пожелаят – много имат къщи и тук. А бездната между градовете – тя често се използва за назидание и екзекуции на престъпници, крадци и друга измет и естествено на тези, дръзнали да се отнесат непочтително с магьосник или пък дори заговорилите магьосник или негови роднини. Имало е случаи и на екзекуции от другата страна – т.е от Ромулан – на такива, използвали тъмни магии. Бях на екзекуция веднъж, по желание на баща ми естествено, имаше много хора и никой не смееше да гъкне, произнесоха присъдата на някакъв нещастник и го хвърлиха в пропастта. Чу се всеобща въздишка и вик, който бързо заглъхна. В този ден не можах да видя Бездната и мисълта за това как изглежда ме човъркаше постоянно, затова се промъкнах на следващия ден, като много внимавах да не ме забележат стражите – бях максимано далеч от скалния мост. Гледката беше и величествена, и ужасяваща – стените на каньона приличаха на нокти и зъби на огромен звяр, а дъното не се виждаше. Можех да съзерцавам с часове, но трябваше да бързам, преди някой страж да дойде наблизо. Когато се върнах вкъщи, баща ми ми хвърли един хубав бой, не знаех откъде беше разбрал, но тогава за пръв път осъзнах, че има очи и уши навсякъде. Това естествено съвсем не означаваше, че съм си взел поука – както ви казах за срещата ни с Карла например. Единственото, за което не можа да разбере, поне в началото, беше свитъкът.
Огледах се бързо, за миг отново бях погънал в спомени. Изхълцах – в далечината отляво се показаха някакви силуети, които вървяха по парапета. Когато се приближиха успях да ги различа – бяха две деца момиче и момче – близнаци! Бяха със странни бели коси и облечени в елегантни синкави бойни костюми. Долу пред тях грациозно вървеше малко снежнобяло тигърче с черни раета. Тананикаха си песничка и се смееха. Сигурно съм стоял с отворена уста, когато са ме приближили, защото израженията им говореха ясно, че приличам на глупак. Когато се приближиха достатъчно, забелязах, че и очите им са бели. От тия хлапета ме побиваха тръпки.
– Здравей, страннико! – поздравиха ме усмихвайки се, имах чувството, че дори тигърчето се усмихва.
– Ъъъм, здрасти… – плахо отговорих аз. – Вие… Ъъъм играчи ли сте?
Момиченцето се засмя със звънкото си гласче.
– Да. И то от най-добрите. А ти не си нищо особено – момиченцето се усмихна, като държеше стъкълцето си към мен. Не можех да кажа нищо, предполагам че съм стоял като пълен идиот. Две хлапета и котка ме правеха на абсолютен балама.
– Искаш ли да вървим заедно? – попита момчето. За пореден път оставах като ударен.
– Ееее.. да… – не можех да повярвам какво се случваше.
– Обаче ние не искаме! – изсмяха се в един глас децата. Вече не знаех какво да мисля.
– И Сайба не те харесва! Сайба – АТАКА! – отскочих назад и извадих камата, но нищо не можеше да ме подготви за това, което последва. Проклетата котка изръмжа страховито и бяла енергия пробяга по нея като пламък, контурите й се замъглиха и се изстреля към мен подобно на бяла мълния. Металната ми ръкавица просветна и единственото, което успях да сторя, беше да я вдигна пред гърдите си. От сблъскът с котката изхвърчаха сини искри – артефактът ми създаде нещо подобно на щит. Изхвърчах в прозореца зад гърба ми и се проснах в тъмната стая, целият в стъкла. Магическата ръкавица ме беше спасила отново. Точките ми на живот бяха намалели само със 7. Хлапетата и домашният им любимец дори не си направиха труда да проверят какво става с мен – те и тъгърчето продължиха по парапета и си тананикаха отново някаква песничка.
Бях много ядосан и исках да извия тънките вратленца на белокосите изродчета и да изкормя проклетото "котенце", но само с глупавата кама нямах никакъв шанс. Изправих се, изтупах стъклата и продължих напред. Излязох от стаята и се озовах отново в някакъв коридор. Към мен просвистя нещо и аз успях да се дръпна в последния момент. Обърнах се и с ловко движение насочих камата към нападателя. Беше Крала! Спрях острието на милиметри от лицето й. И двамата изтървахме оръжията.
– Карла! Най-сетне…
– Яник!.. – в очите й блестяха сълзи.
Не можахме да си кажем нищо повече. Целувахме се и се прегръщахме дълго и страстно. Тя сияеше от радост, никога няма да забравя блясъка в прекрасните й зелени очи! А аз никога не се бях чувствал по-щастлив, по-изпълнен с любов… Чувствата бушуваха в мен като пожар, чувствата ни изгаряха взаимно. Когато най-накрая успяхме да се отделим от прегръдките си, тя се ухили до уши и каза:
- – Хайде! Да вървим! Остана съвсем малко – основният противник е наблизо. След като свършим с него, ще можем отново да се позабавляваме, този път без никой да ни пречи!
– Демонът!?!
– Да.
– Но, как ще го победим? Мечът ти ще свърши ли работа?
Тя се усмихна отново и извади блестящо в невероятни цветове топче, голямо колкото орех. Можех да усетя огромната му сила. Гледах с широко оворени очи и уста.
– К-к кристалът!
– Да – в случай, че мечът не свърши работа! – синьото острие заблестя заплашително.
– Да вървим! – тя се затича по коридора.
– Ей, чакай ме! – затърчах след нея и се смеех, скоро щяхме да спечелим играта и най-накрая да се позабавляваме.
Коридорът завиваше плавно наляво, но я изгубих от поглед. Не разбирах за къде бърза толкова. След малко се заковах на място – всичко беше в кръв… Дружинката на Рафар беше жестоко съсечена и сякаш разкъсана – части от крайници, черва и разни други вътрешности се въргаляха навсякъде. Странното беше, че не обърнах голямо внимание, а просто продължих. Изведнъж всичко започна сякаш да плува пред очите ми. Коридорът "трепереше" и се движех през някаква пелена от пушек и мъгла. Но и това не ми се виждаше странно, всичко сякаш си беше в реда на нещата.
– Яник! Ела насам, Яник! Всичко свърши… – гласът й беше толкова изкусителен, толкова вълшебен! Влязох в някаква зала, която се оказа спалня – на огромното легло ме чакаше ТЯ, завита до кръста с ефирен воал, обърната с гръб към мен. Невероятната й коса беше разпиляна по възглавниците. Въздухът беше изпълнен с божествен аромат и нежна мъгла. Те се обърна към мен… и тогава металната ми ръкавица просветна. Сякаш в главата ми се заби светкавица. Прекрасната картина рухна на хиляди парченца…
А истината беше толкова непоносимо ужасна, че щях да изгубя разсъдъка си.
Пред мен стоеше чудовище – моята прекрасна Крала сега имаше огромни кървави нокти на ръцете си, косите й – някога прекрасни с неземни оранжеви краски – сега изглеждаха ужасяващо мъртви, а очите й… Очите й бяха празни кървави дупки! За хилядни от секундата нещо се преобърна в мен, нещо ми прищрака и осъзнах грозната истина – то беше като видение – Демонът превземаше душите на хората, моята Крала беше станала поредната жертва. Не беше я спасил нито мечът, нито кристалът, ако въобше е имала шанс да ги използва. Аз също бях попаднал в капана. Писъкът беше замръзнал в гърлото ми, но когато чудовището отвори устата си, закрещях, зъбите му бяха остри като игли и от тях капеше кръв. Забих камата си в гърдите му някалко пъти, а то зе захили с гробовен смях, краката ми се подкосяваха, но знаех, че трябва да бягам. Всичко, всичко в стаята беше в кръв и вътрешности на нещастници. Едва се обърнах, но съществото беше вече пред мен. Смътно си спомням, че посегнах към стъкълцето… Кошмарните му нокти разсякоха гръкляна ми и аз рухнах на земята. Дробовете ми се пълнеха с кръв. Задушавах се.. Последното, което си спомням, е, че съществото, обладало кошмарно подобие на образа на моята любима, се надвесва над мен. Кървавите очни орбити ме пронизват, една кокалеста ръка раздира вътрешностите ми…
Нещо ме стискаше за гърлото. Надигнах се рязко нагоре от земята, където бях паднал. Не можех да си поема въздух, задушавах се…
Държах се за гръкляна и имах чувството, че очите ми ще се пръснат, по дрехите ми имаше кръв. След време, което ми се стори цяла вечност, отново можех свободно да си поемам въздух, бях оцелял. Главата ми обаче беше стегната в менгеме… кошмарните спомени бушуваха и се въртяха като вихър.. Карла… Карла беше мъртва… Знаех го. Просто го знаех. Но, не чувствах нищо. Бях загубил любовта на живота си, но не чувствах нищо. Сякаш тя беше просто илюзия – изгубена илюзия, родена и изчезнала в мозъка на недорасъл хлапак… Не чувствах… Не чувствах тъга… ярост… не чувствах дори страх… Погледнах ръката си – беше жестоко изгоряла… – но не чувствах и това. Бях станал пришълец в собственото си тяло. Владееше ме чувството само, че нещо не е наред. Че нищо не е наред. Това не беше чувство – беше самата реалност.
Ти си млад и неопитен и ако оцелееш със сигурност ще те промени…
Бях променен – жестоката истина беше, че прокълнатият свитък и древната игра отнеха не само любовта на живота ми, те отнеха и правото ми на живот, без чувствата си бях само куха черупка. Черупка без сърцевина.
Станах и се погледнах в огледалото – бледо и изпито лице. Потъмнели очи, от крайчетата на които се стичаха две тънки струйки кръв. В иначе русолявата ми коса сега се беше настанил един бял кичур – толкова грозен и не на място. Треперех целият. Трескаво затършувах из боклуците си и скоро намерих това, което търсих – бляскав кинжал, който бях закупил от нелегалните пазари. Беше остър и красив… Когато го хванах, почувствах нещо само за миг, но ми беше достатъчно.
– Може би има шанс…
Смених дрехите си, скрих кинжла и се втурнах надолу…
– Къде отиваш, Яник? – попита майка ми. – Не си закусвал. Стоя заключен в стаята си цял ден.. какво им…
– Трябва да се срещна с приятелите – излъгах, без да ми мигне окото, не ми и пукаше. Разминах се с баща ми като хала. Той извика нещо, но не го чух. Вече се носех по улиците като хала. Трябваше да отида при Карла – нещо сякаш ми посочваше пътя и аз го следвах.
Намерих я. Безпогрешно знаех, че това е сградата. Двуетажна, красива масивна къща. Къща на първенци. Нямаше охрана, което беше странно. Но от храстите долавях мирис – мирис на смърт. Влязох с най голямата скорост, на която бях способен. Нямаше нужда да проверявам трупа – беше пазач. Нахълтах в стаята на Карла. Закачулен мъж държеше в ръка някакъв свитък и се готвеше да изскочи през прозореца. Изкрещях и хвърлих кинжала към него. Острието прониза рамото му и той изтърва рулото. Странникът изръмжа и изчезна през прозореца. Влязох навътре и я видях: беше просната на земята в неестествена поза… Облечена в бяла рокля… както беше на срещата ни… Красивата й коса покриваше лицето й…
Нещо се стичаше по бузите ми… бяха сълзи. Плачех. Без да чувствам нищо… открих лицето й… Дъхът ми секна за секунда… Очите й бяха широко отворени - красивите й блестящи зелени очи сега бяха безцветни и стъклени… Ужасът се четеше от цялото й същество. Спуснах клепачите й и целунах студените й устни. Не можах да я спася. Не можех да направя и нищо, за да я върна. Изведнъж рулото заблестя със синкав блясък. Развих го трескаво и пред мен се откри чудна картина: на свитъка беше нарисуван нейният син меч – докоснах пламъка…
В съзнанието ми се появи нейния образ. Така прекрасен както преди…
– Яник! Обичам те! Винаги ще те обичам! Не тъжи за мен…Продължи напред! Някой ден отново ще бъдем заедно!
Образът й изчезна и това беше последната ни среща, това последно късче от душата й изпълни своето предназначение… Разделихме се, този път завинаги.
Аз се озовах отново в камнен лабиринт – сринах се на земята и заплаках, плаках както никога преди. Плаках цяла вечност. Чувствата ми се бяха завърнали – в тази действителност аз можех да бъда себе си отново, прокълнат да не чувствам в моя собствен свят.
Когато излязох и се завърнах в Ремилон – в стаята на Карла, аз отново не чувствах нищо. Сълзите отново падаха от очите ми, без да чувствам причините за това. Взех свитъка на Карла и се постарах да изчезна, колкото се може по-бързо оттам. Когато се прибрах в къщи, майка ми ме чакаше на вратата, беше разярена.
– Къде се губиш!?!? И защо ме излъга, приятелите ти те търсиха!
Къде…
– Бях с други приятели. А сега ме извинете.
Майка ми остана като гръмната, а аз се понесох към моята стая.
– И какво е това на главата ти… – вече не ги чувах, баща ми също говореше на висок глас, но това не ме засягаше.
Лежах на леглото и гледах през прозореца… гледах без да виждам… А възглавнизата ми се мокреше от сълзите.
Няколко дни по-късно стоях на покрива на една от къщите близо до бездната и гледах процесията. Няколко магьосника в ослепително бели роби носеха бял мраморен ковчег по скалния мост към Ромулан. Тълпата гледаше безмълвно как шествието изчезва от другата страна. Карла щеше да бъде погребана достойно – както се полага за истински бял магьосник. Една сълза се отрони от окото ми… Не желаех да я спирам.
– Богове! Вайлър е мъртъв! Шейла също…
– Не… Не! Но как…?
Разговорът между родителите ми предната вечер отекваше ясно в съзнанието ми. Собственоръчно бях убил Вайлър и бях допринесъл за смъртта на Шейла, но това не означаваше нищо за мен. Те не означаваха нищо за мен.
Очите ми бяха вече сухи. В този момент се заклех да намеря създателите на свитъците – знаех, че те са живи, както знаех, че нашата среща е неизбежна. Щях да ги намеря и тогава нищо нямаше да е в състояние да ги спаси. Тогава щяха да платят с кръвта си за това, което бяха сторили на мен и на Карла.