Червена риба

     – Дуин, миличък.
     Русолявото момченце на не повече от седем години обръща големите си кафяви очи към жената. Нормално всеки би я взел за майка му, но изпонатръшканите около хълма войници усещат, че има нещо друго. Които още дишат и успяват да запазят съзнание, разбира се.
     – Ела, виж този човек, моля те.
     Детето прекрачва ръката на падналия пред него пехотинец и с бавни, спокойни крачки отива при коленичилата жена, попиваща със сива кърпа кръвта на облегнатия на един вързоп блед мъж пред нея. Плътното бежово наметалце се влачи на половин метър зад детето и замита шумолящи треви, които шепнат нещо на изтощената земя.
     – Ти си Норк, нали? – момчето гледа с любопитство плувналия в кръв и прах мъж,чиито очи се издуват внезапно и напрегнато, вкопчвайки се в малкото лице, сякаш търсят нещо в белите извивки на сериозните високи детски скули. Подпухналият му изранен език облизва ъглите на устата, той изхриптява нещо, но не успява да каже и дума. Внезапно кожата на челото му се зачервява, изражението му се променя като от внезапен прилив на адреналин. Детето го гледа втренчено още няколко мига, които превръщат възбудата му в дълбок сън.
     – Ная, идва големият летящ дракон, бързо трябва да се скрием... и вятърът е разтревожен.
     – О, милото ми момченце, уморена съм вече, точно когато успяхме да се погрижим за ранените ли се случи.. Скоро няма да можем да ги скрием или да доведем някой да ги откара. Почини си, докато посъбера боклуците и оръжията. Хей, мъже, войници! Който има сили, моля да ми помогне, всички да се съберем тук на завет, пренесете тези, които не могат да ходят.
     Някои се надигат, стонове и пукане на кости, раздвижване. Дуин седи в подножието на хълма и гледа втренчено пред себе си, докато жената и тези, способни да й окажат помощ, организират лагера. След двайсетина минути всички са в подножието на завет, вятърът се усилва, а далечината го отпраща с познат звук, долавян все още като слабо бръмчене.
     – Госпожо, не трябва да оставате тук, идва патрулен хеликоптер, а ние не можем да ви защитим. Качете се на джипа и бързо карайте към Пета Горска зона, там има наши части, това поле вече е само смърт.
     – Не знам какво да направим, не можем да качим всички, но и не можем да ви оставим тук. Имаме още няколко минути, не знам какво да правя..
     – Някои така или иначе са обречени, както бяхме, мината избухна точно в средата на групата, знам какви жестоки кръвоизливи и изгаряния са това, качвайте по-леко ранените и тръгвайте, няма вре...
     – Повтарям ви, войнико, в с и ч к и до един ще живеят – тя поглежда смълчаното дете, облегнато на рамото й, и разрошва косата му, приглажда я нежно.
     – Но това е абсурд – продължава да спори войникът с превръзка на мястото на липсващото ухо. – така или иначе, не можете да вземете всички, трябва да тръгвате сега, поне няколко имат шанс да оцелеят! Повярвайте ми, най-лошото е да ви качат на онзи хеликооптер..
     – Ная, вятърът е ядосан.. – погледът на момчето е уплашен и умоляващ – Много е ядосан и иска да мълчим.
     Няколко погледа се насочват към него, очи пълни с кръв, пълни със сълзи и смърт. И съмнение. И странно, топло, неразбиращо умиление. Войникът, наречен Норк, отново е буден, взира се в него, лицето му издава бодрост и напрегнатост. Изведнъж целият лагер безмълвно и съсредоточено е застинал, взрян в светлокосото дете.
     – Не го гледайте така, какво има? – жената се оглежда около себе си разтревожено. – Дуин..
     Той се намръщва, сякаш пробождащите мълчанието думи му причиняват болка.
     – Остави ги да пият, Ная. Вятърът ще ни пази. Само трябва да сме тихи.

     – Тук Скорпион ZX288, отиваме да приберем оцелелите вражески сили в участък 1-8,2-6, до целта остават пет минути, край.

     – Тук Скорпион ZX288, дo целта остават две минути, край.
     – Сол, съпротивлението на вятъра се покачи с 12%, намирисва ми на истинска буря..
     – Какво е това, за..
     – Тук Кула62, радарни смущения във вашия квадрант, докладвайте, край!
     – Тук Скорпион ЗX288, попаднахме на истинско торнадо, имаме проблем! Повтарям, имаме проблем!
     – Сол, това е, това е...
     – О, Господи.

     – Изглежда са се отказали.
     Няколко въздишки на облекчение. Шумът от хеликоптера се залутва нанякъде зад съседния хълм и след няколко мига заглъхва. Дуин се смее.
     – Ная, защо няма дракони като сините и лилавите в книжката за Царицата на Надир? Тези машини не са толкова хубави.
     – Имало е преди милиони години, миличко. Наричали са се динозаври. Истински, най-различни, и наистина големи. Били са с различни цетове, дълги опашки, някои са били с крила, други без. Искаш ли като се приберем да те заведа в един хубав музей да видиш как са изглеждали?
     – А защо вече ги няма? Нищо не може да победи големите дракони!
     – Не е точно така. Слънцето и вятърът, и морето, и вулканите, те са по-силни и от най-силния дракон.
     – Колко искам да има големи истински дракони!

     Спасение. Въпроси, безброй въпроси, благодарности, бонбони за него, топла храна за нея. Кошмарът свършва, вече са на сигурно място, вече той е в безопасност.. По коридорите на болницата крачат бодри войници, санитарите вече завършват огледа, недоумяващи изражения и клатене на глава. Няколко познти лица надникват в тяхната стая, поглеждат ги неловко, после усмивки, отминават по коридора.. По радиостанцията докладват за внезапно извилия се разрушителен ураган, който изглежда е причинил края на противников хеликоптер, изпратен да прибере военнопленници.
     – Госпожице, ама и вие сте боец, проявихте истинска храброст. Бъдете сигурна, че това няма да остане невъзнаградено, когато се приберем, ако всичко е наред.
     – Най-важното сега е да се погрижат за детето. С мен е вече трети ден, родителите му са изчезнали. Моля ви, издействайте му транспортиране някъде при по-добри условия и в безопасност.
     – Не се безпокойте, тук сте в безопасност. Ще се погрижим за него, уверяваме ви. Сега просто си починете.
     Докато тя си говори с болничния персонал, момчето разглежда една детска книжка с цветни илюстрации, която му даде един усмихнат доктор. На една от страниците нещо интересно го подтиква да гледа отново и отново – нарисувани са къщи, хора, животни, дървета, но сред тези обичайни неща, безразборно нахвърляни по страницата, има една яркооцветена риба.
     – Ная, виж каква смешна картинка.
     – Пясъчният часовник ли?
     – Не, голямата смешна червена риба.

     ***

     – Госпожо, извинете, госпожице, вече всички документи са оформени, остава ми само да ви честитя осиновяването на това сладко момченце, което от днес с гордост може да се нарича ваш син!
     – Олеле, колко тържествено – Ная се усмихна лъчезарно. – Благодаря ви много, щастлива съм.

     Слънцето грее ослепително, из парка тичат кучета и хлапета. Двамата се гонят из новопостроения многоцветен лабиринт в центъра на Детския кът в зоопарка. Тя вече е наистина спокойна. Войната свърши, тя приключи службата си, сега е обезпечена от дарението на фондация "Аlpha White", както и от семействата на малката десантна група, като по чудо завърнала се без сериозни наранявания от фронта. В последните дни мисли много, въпроси без отговор, но поне е спокойна. Още се изяснява трагичната и мистериозна история на детето, чиято спокойна игра бе прекъсната в голямата пуста трапезария на един истински палат сред джунлата, където, изненадващо, нямаше други хора, освен избитите при престрелката картечари по верандата и на покрива. То разказа после, че "мама и татко имат други семейства сега, разделени са временно, и ще бъдат малки като мен дълго време", но почти не говореше за себе си и родителите си. По-късно се разбра, че и двамата са мъртви, бяха се евакуирали в началото на войната (как са могли да оставят детето?), но загинали при сблъсъка на микробуса им с камион, превозващ нелегално вируси и химически вещества за една лаборатория по молекулярна биология. Този нещастен случай привлече интереса на някои хора и се стигна до мащабно разследване на обслужваната от лабораторията фирма, провеждаща известни ДНК тестове, и бяха разкрити и други нарушения. А странното дете, говорещо свободно три езика и наричащо себе си като един приказен герой (така и му остана това име), впоследствие беше настанено в престижен детски център, където се разнесоха слухове за способностите му, лъхащи на търсене на евтина сензация, поне за незапознатите отблизо. Тя го взе със себе си тогава на джипа, и още там между тях се породи истинска синовно-майчинска връзка. Бяха сами, уплашени, единствените оцелели от престрелката. Тя беше отличен шофъор и санитар и не загуби самообладание. Годините обучение във военното училище, както и нейната воля и способности, си казаха думата. Но имаше и още нещо.. Имаше нещо в това дете, сякаш то я закриляше. И в най-големия ужас то излъчваше спокойствие. Излъчваше светлина..
     Сега можеше да направи нещо в живота си, имаше цел, искаше да се развиват и двамата заедно, имаше мечти. Дуин щеше да бъде до нея, и засега това и стигаше. Но винаги гледаше напред..
     – Ная, Ная, виж това, вииииииж!...
     Тя го настига най-после на един от изходите на лабиринта, водещ долу чрез финална пързалка, оформена и изрисувана като усмихната червена акула с големи гумени зъби от двете страни на улея. Право срещу тях яркото следобедно слънце сякаш ги възпира, окъпвайки ги в течно злато. Тя навежда леко глава, за да позволи на козирката на спортната й шапка да пречупи светлината. Поглежда натам, накъдето сочи размаханата детска ръчичка.
     Над по-далечния край на парка, с плавни махове на огромни червенеещи се криле, лети нещо голямо.
     – Знаех си, знаех си, знаех си! – той подскача и размахва ръце от радост, и я прегръща.
     Тя само гледа втренчено и цялата трепери. Очите й се навлажняват, докато огромното създание величествено се отдалечава, давайки път след себе си на слънчевите лъчи. Накрая тя се усмихва. Може да се закълне, че на хоризонта към облаците над града лети истински дракон.