Черното огледало
– Кой си ти?
– Гласът, който трябва да слушаш.
– Какво искаш от мен?
– Да изпълниш предназначението си.
– Какво е то?
– Намери Черното огледало и ще разбереш.
– Какво е това огледало?
– Черно.
– За това се досетих, но какво представлява?
– Отразява смисълa...
– Смисъл? На кое?
– На това, че изобщо съществуваш.
– Но аз съм... сам. Няма да успея.
– Ще ти помогна за онова, което ти е нужно, но оттам нататък си наистина сам.
– Но защо аз?
– Няма кой друг...
Човекът задъхано се огледа. Пред него в мъглата се издигаше Черното огледало. Затаи дъх и се ослуша. Ясно доловим, злокобен тропот оповести наближаването на преследвачите му. Човекът стисна зъби и се втурна напред. Бяха надушили следата му отново. Щяха да го догонят съвсем скоро. Не можеше да им избяга в това време, затова той се разгъна и премина няколко години напред.
Слънцата го опърлиха мигновено. Замириса на изгоряла плът и той усети надигащите се по кожата му мехури. В уплахата си не беше усетил огъването на континуума и се бе озовал в паралелно пространство. Присви зачервените си очи и потърси огледалото. Там си беше, на хълма – близко и все пак недостижимо. Винаги беше там. Откакто разбра, че трябва да го търси, то неизменно се извисяваше в далечината – тревожен маяк на жалката му съдба. Мътно черно и все пак блестящо, огромно като звезда и малко като песъчинка, огледалото му се изплъзваше във времето и всемира.
Започваше да губи самообладание. Не трябваше да сменя пространството – само няколко години напред бяха достатъчни, за да му спечелят преднина. Неволна грешка, която заплати прескъпо. Трептящият въздух опари трахеята му и дробовете му кипнаха, жегата почти бе пресушила очите му, когато се разгъна за сетен път и се пренесе.
Нощ, луна, хлад. Потрепера, ослуша се – не чу познатия тропот и си позволи да се строполи в сухия пясък.
Когато дойде в съзнание, слънцето бе достигнало зенита си. Човекът се надигна, пренебрегвайки болката и нетърпеливо го потърси. Не го откри. Зрението му бе увредено и виждаше размазано. Дробовете му хриптяха, пълни със слуз. Костите му сякаш бяха омекнали и не успяваха да съберат тялото му в едно. Строполи се в кървав делир, с единствената надежда да не се събуди.
Призрачен сумрак приветства завръщането му в реалността. Човекът разтърси глава, бавно възвръщайки разсъдъка си и си спомни, че нещо се бе объркало ужасно. Страхът пролази по осакатеното му тяло. Безчувствен към болката, подкрепен от внезапен прилив на адреналин, той се изправи и се огледа възбудено. От хълма с Черното огледало нямаше и следа. Не вярвайки на очите си, ужасен и едновременно обнадежден, че съдбата му го е изоставила, Човекът се отпусна унесено на земята. Опита се да намери някакъв душевен покой, но случилото се бе пресушило душата му. Колко парсека бе избродил, колко еона бе оставил зад гърба си! Нима го бе изгубил? Може би просто трябваше да се откаже, да се предаде. Гласът го бе излъгал – не бе възможно да достигне Черното огледало. Бе опитал всичко. Избягваше ловко враговете си, преследван из безброй вселени. Търсеше отговора, опитвайки се да изпълни пророчеството в бъдеще и минало. Изведнъж се почувства ужасно изморен. Нямаше повече сили да носи тежкото бреме на Последния човек. Беше се провалил. Не бе успял да открие отговора, не бе успял да изпълни предреченото.
Паднал на колене – къс органична материя насред безбрежно скално море, загубил своята идентичност, изцеден от единствения смисъл на съществуването си. Свлече се и опря гръб в някаква хладна, идеално гладка повърхност. Нещо не бе наред...
В момента, в който мозъкът му регистрира необичайното, светът замръкна, скрит от ужасна сянка. Над него се бе извисил Нечовек. Никога досега не бе допускал древния си враг толкова близо. Не бе чул обичайния тропот. Нима това бе абсолютният край? Не го видя – не можеше да вижда Нечовеците – но го усети. Човекът изстиска сетните си сили и се подготви за този последен сблъсък. Присви крайници, за да се изстреля напред, да посрещне достойно участта си, с борба. Нечовекът излъчваше самоувереност, предвкусил триумфа. Човекът скочи.
Изненадата бе и за двамата. Нечовекът с неверие проследи маневрата на жертвата си. В последния миг преди сблъсъка омразната твар рязко се завъртя и се блъсна с цялата си скорост в огромната черна плоскост, на която се бе облегнала допреди малко. Черното огледало се разби на трилиони микроскопични късове и Човекът изчезна.
Преследвачът не се колеба дълго.
Мъжът се озова на огряна от слънцето поляна. Тревата беше зелена, както някога. Недалеч в езеро с прозрачна вода плуваха отраженията на пухкави облаци. Утрото пееше весело в хор с невидимите птици, а небесната камбана ведро будеше света под себе си. Бяха заобиколени от вековни секвои и тих вятър възпяваше съвършенството на мига. Да, бяха двама.
Когато съзря Жената пред себе си Мъжът най-после осъзна смисълът в думите на Гласа. Разбра защо Гласът го бе дарил с талант да пътува във времето и пространството. Просветлението бе толкова дълбоко и екстазът – тъй внезапен, че съществото му рухна, разпилявайки се на парченца, погълнати от някаква вселенска нирвана.
Мигът на покой бе кратък. В далечината се вдигна облак прах, последван от болезнен тропот. Той хвана уверено ръката й и двамата хукнаха да бягат.
Двамата последни Човеци, призвани да поставят новото начало...
* * *
Момчето сейвна нивото, свали шлема от главата си, пооправи сплъстените по челото си кичури и въздъхна:
– Шибана игра. Мислех, че съм я превъртял. Уф, стига ми толкова за днес, че пак ще ме боли глава.
– Каза ли нещо, маменце? Искаш ли сок от моркови? Остави проклетия шлем и ела да си набавиш малко витамини – проехтя гласът на майка му от кухнята.
– Бр-р-р-р, много добре знаеш, че мразя сок от моркови! – извика в отговор тийнейджъра.
– Електронните игри са вредни – промиват ти мозъка. Ще кажа на баща ти, че цял ден висиш с шлем на главата като някакво зомби и той просто ще ти го вземе.
– Ох, добре, дай сока. И за твое сведение това не е електронна игра, а виртуална, разбра ли?
– Добре-е-е, ето ти сока.
Момчето изгълта оранжевата течност на един дъх, направи отвратена гримаса и отново си нахлупи шлема...
* * *
Събуди се и усети, че е много кисел. Сънят – пак същия сън. Ненормална работа – всяка нощ сънуваше, че играе на видеоигри. Не точно видеоигри, а някакви съвсем реални, в които като че участва самият той. При това не различни, а една съвсем определена игра. Даже името й си спомняше: Черното огледало. Смахната работа. Освен това в съня си той беше още момче и покойната му майка неизменно присъстваше. Сънят му бе ярко изпъстрен с дребни детайли и битовизми от детството. Например гадният сок от моркови, оставил неизлечим спомен в съзнанието му, беше един от неизменните герои в съня. Дали не беше време да потърси професионална помощ? Потрепери и се опита да си внуши, че просто напрегнатото ежедневие му идва в повече. Нервите му бяха разклатени – проблеми в работата, неуредици в личния живот – всичко това се отразява на нервната система и лесно можеш да... изперкаш. “Напоследък май всеки ходи на психоаналитик, в крайна сметка...”
* * *
– Скъпи – усетих ръката й на рамото си и се извърнах – Съвсем ме забрави!
– Веднага познах онзи обвинително-игрив израз на зелените й очи, който намекваше за няколко неща едновременно. Оставих изписаните листове настрана и й се усмихнах:
– Знаеш, че никога не преставам да мисля за теб.
– Дори когато пишеш ли?
– Дори тогава.
– Ела при нас – прошепна нежно тя и погали корема си.
Погледнах надолу и изстинах. Коремът й беше голям. ГОЛЯМ! Тя – която и да бе – носеше дете в себе си. Не я познавах! Нещо ставаше. Нещо се случваше с мен, със света около мен. Думите й си проправиха път към мен през плътната мъгла, която внезапно ме обви:
– Постоянно пишеш. Защо пишеш, след като няма кой да чете? Знаеш, че не мога да чета. Ще научиш ли нашия син? Как звучи – нашият син. ТРЕТИЯТ ЧОВЕК.
Далечен тропот достигна до мен и разкъса пелената не вцепенението. Погледнах жената срещу мен и съзрях тревогата, изписана по лицето й. Знаех че трябва да бягаме.