Бети
Горската пътека преливаше в тесен каменен път. Момиченцето беше прегърнало мечето си и вървеше по пътя… Светлината от пълната луна едва се процеждаше през листата и клоните на гъстите дървета – човек можеше да се загуби много лесно…. Момиченцето продължаваше да върви напред, а пътят престана да криволичи – продължаваше нагоре по някакво възвишение, образува се тунел, през който се виждаше красивата луна…. Детето се усмихна –
– Може би ще излезем от гората скоро – ти как мислиш, Мечо?
Мечето беше доста изцапано – явно двамата бяха изминали дълъг път, но очите му бяха направени от красиви черни мъниста, които блестяха на лунната светлина…
Възвишението свърши, дърветата оредяха и кръгозорът на детето беше свободен – то с учуда забеляза, че надолу пътят влизаше в малко градче или по-точно селце.
– Виж Мечо, малко градче! Малко градче в гората! Може би някой ще ни приюти? –То погледна към луната, която го осветяваше напълно – красиво малко момичнце – със руси коси, които изглеждаха сребърни, разделени на две пухкави опашки… Големите му сини очи отразяваха лунната светлина, то изглеждаше като хипнотизирано.
– Колко е красива луната тази вечер… – промълви детето със замечтан тон…
– Бялата рокля на мъничето беше доста тънка и едва ли можеше да я предпази от тъмната и влажна гора, но времето беше топло с едва усещащ се ветрец, който полюшваше панделката на кръстта й…
Момиченцето кихна и разтърка нослето си…
– Май става студено, Мечо. По добре да видим какво има в това градче.
Детето тръгна по пътя надолу и не забеляза сянката, прикрила се зад гъстите дървета….
Каменният път навлизаше в градчето и малката спря да се огледа – нищо особенно – най-много около 20 къщи, но учудващото беше, че бяха разположени симетрично, а в средата минаваше същият онзи път, който ги беше довел до тук, но се разширяваше доста повече – беше едновременно и път, и площад..
– Сигурно това е “главната улица” Мечо! Хи-хи-хи – момиченцето се захили звънко… Градът беше окъпан от лунната светлина, небето беше чисто и всички къщи се виждаха ясно… но те бяха някакси самотни, изоставени, плашещи..
Русокоската продължаваше да се смее и да гали мечето си, а зад една от къщите по една странична тъмна уличка се промъкваше същата онази огромна космата сянка. Съществото беше учудващо пъргаво и подвижно за размерите си…
Момиченцето почука на вратата на една къща, но никой не отвори, натисна дръжката и вратата изскърца зловещо – тя влезе и разгледа – в ъгъла на стаята седеше мъж, който не помръдваше…
В устата му беше вкарано дулото на пушка – а зад гърба му имаше огромно кърваво петно… - явно си беше пръснал мозъка, но тя сякаш не го видя..
– Да вървим Мечо, тук няма нищо интересно… – малката синеока красавица свъси вежди и продължи нататък..
– Да видим какво има тук – стаята е толкова мръсна! – по пода бяха пръснати кости и изгнили вътрешности, по стените имаше огромни следи от нещо остро, което беше одрало камъка и дървените покрития с невероятна сила… Навсякъде имаше засъхнала кръв.. Детето погледна надолу – огромни следи излизаха извън къщата и се губеха…
– Кученце? Хей, Мечо тук е имало кученце! – но какво беше станало в това градче? И защо момичнецето не виждаше в какво се е превърнало това място? – пъклен капан за странници, а може би някаква зла магия се беше спуснала над градчето като пелена и пречеше на всеки преминаващ да прозре истината? Очевидно там вече не беше останал жив човек…
Войникът се опита да се изправи – досега беше лежал в локва от собствената си кръв – лявата му ръка и рамото бяха жестоко разкъсани…. Той беше на края на силите си и едва се движеше, но продължаваше….
– Проклет върколак! Добре, че бях с бронята! Иначе досега да съм наторил ливадките…с костите си.. ха ха..хх.. войникът изплю малко кръв…. – само да те пипна! Ще ми платиш! Ще ти напълня косматия задник със сребро! – огромният мускет се тътрузеше по земята, мъжът нямаше сила да го вдигне с двете си ръце.. Късият меч на кръста му проблясваше заплашително на лунната светлина…
Мъжът вървеше по тъмна уличка и се надяваше да чуе нещо или да види сянка, минаваща между къщите.. не искаше да излиза на главния път, където щеше да е лесна плячка за върколака…
А той съвсем не беше далече – скри се зад една къща и зачака, огромните му челюсти се разтвориха заплашително, от тях капеха лиги… дишаше тежко, от задния му крак капеше кръв… но това си беше само драскотина, върколакът имаше невероято здрави мускули и козина като тел… жалките опити на човека да го убие бяха безплодни… Чудовището наостри уши… чу стъпки и весело подсвиркване….
– Мечо – виж! Ба…ба ка…бакали…я..та.. на Рудо…Рудолф! Бакалията на Рудолф! Хе хе, прочетох го, Мечо! Съвсем сама! Без да ми помагаш! Хайде да видим дали ще намерим нещо за ядене….
– Намериха добрия стар Рудолф обесен на закачалката и отдавна изгнил…
– Виж! Бонбонки… и май стават за ядене! Искаш….ммммм стават.. искаш ли?
Върколакът скочи на една къща и после на бакалията, която беше по-висока… не искаше да рискува момиченцето да го чуе…нямаше смисъл да изтърва лесната плячка и да се мори да я гони после, неее не и той, страшилището на ловците, избил не един и двама….
– Какво по-дяволите!? Защо сега излязоха тези облаци, не виждам нищо!… – войникът си мърмореше под носа и въобще не му пукаше дали върколакът ще го чуе или не…
Вече беше до главния път и все пак не виждаше нищо. Умираше от яд…. А скоро щеше да умре и от загуба на кръв, ако не направеше нещо по въпроса.
– Защо ли ми трябваше да се отделям от дружината, за да пикая? Защо!?!? И трябваше да попадна в тая скапана дупка… и да се натъкна на шибан върколак!…Мислеше, че ще ме оставиш да изкървя, а? Е, няма да стане, няма да ставам вечеря на върколак!…
Луната проби някои от облаците и разкри странна гледка – космат силует, който стоеше на покрива на една сграда и чакаше….
– Но аз съм тук… а той се готви за скок…
В този момент мъжът изтръпна – от къщата излезе малко момиченце, което подскачаше и си тананикаше. Върколакът скочи…
– Може би все ще намерим нещо интересно… да вървим! – русокоската започна да си подскача и тананика, докато излизаше на пътя… Огромна космата сянка се хвърли накъде зад тях… Към тях… Изведнъж могъща синя мълния разцепи небето и върколакът дори не разбра какво го е ударило… Горящата топка косми се разби тежко в земята и се изтъркаля още няколко метра, преди да спре….
– Мечо! Защо уби кученцето? Можехме да си поиграем с него! – момиченцето тропна ядно с крака и нацупи сладката си муцунка….
– Съжалявам! Нали знаеш, че съм много раздразнителен, когато съм сънен… – каза мечето, черните му иначе очи сега светеха в червено…
– Сънен, а?!?! Поспаланко такъв! А, аз се чудех защо не ми отговаряш!!!
– Момиченце, добре ли си? Боже, какъв късмет! Аз си мислех, че си свършена!… никога нямаше да стигна навреме, пък и проклетия мускет… ох … Добре ли си…? – войникът беше запъхтян и пребледнял.. Едва се държеше на краката си…
– Хмм, всъщност вече съм добре! – детето се обърна и от красивата му усмивка пораснаха два доста големички кучешки зъба… очите на малката светнаха в червено…
– Ах.. по-дяволите… – успя да изругае войникът…
Изстрел. Писък. Глух звук от падащо тяло…
Хищни зъби смучещи жадно кръвта на жертвата си…
– Нямаш никакви маниери! – мечето дойде до малкото чудовище клатушкайки се…. (на двете си задни лапи)
Малката принцеса бе изцапала цялата си рокля с кръвта на бедния войник, изправи глава, избърса устата си и попита…
– Аааа, извинявай Мечо.. искаш ли малко?
– Не, не, на диета съм, започнал съм да надебелявам…
– Ама си и ти! Колко смяташ, че ще станеш – сто кила ли? Е, както искаш – повече за мен! Не е зле.. въпреки…(УЪЪЪЪк) че си е малко късно за вечеря…
– Аз ти казах, ама ти не слушаш! Нямаш никакви, ама никакви маниери! Ха ха ха ха!!!
– Хи хи хи! Прав си! Ха ха ха..
Двамата се смяха дълго под бледите лъчи на пълната луна и решиха че е крайно време да тръгват, преди да ги е заварило слънцето….
***
– Бррр! Това си беше доста страшничко, мамо! – русото момченце се беше завило почти изцяло, само очите му светеха над завивките и блясъкът на свещите се отразяваше в тях…
- – Искаме още, мамо! – се провикнаха другите две деца, почти в един глас – чернокосото момченце – малко по-голямо от другото – и момиченцето с платинените коси…
– Аааа, не! Стига ви толкова страшни истории за тази вечер, ще сънувате кошмари! – майка им беше много красива – със платинените си коси и лазурно сините си очи – приличаше на митична принцеса, излязла от древните истории…
– Но мамоооо…
– Моля тееее…
– Само още еднаа…
– Стига толкоз! Утре пак. Хайде лягайте…. Нали знаете, че откакто баща ви го няма, животът ни е доста труден.. хайде, чака ни работа утре! – по красивото й лице пробягаха сенките от минали събития.. но скоро се разсеяха…
– Мамо, мамо само можеш ли да ни кажеш кое беше това момиченце? – попита плахо малката й дъщеря…
– Не знам, мило, разказвам ви историята както съм я чула.. А сега хайде всички… Заспивайте.
Жената духна свещите и ги целуна за лека нощ… Затвори тихо вратата и се отправи към своята стая…
Тя легна на леглото и прегърна старото си плюшено мече.
– Еххх, Мечо само ти ми остана… След като Маркъс… тези мръсници…аххх…
– Не плачи, моля те, Бети… Погледни малките, колко са красиви и жизнени! Във всеки един от тях можеш да намериш част от него! – мечето също прегърна жената….Очите му светеха в червено…
– Как мислиш, дали скоро ще са готови, дали ще могат и те да поемат по своя път, както аз и ти някога?…. – по бузите й се стичаха сълзи…
– Естествено, скоро ще бъдат готови да се разплатят с мръсниците, които убиха Маркъс… – мечето избърса сълзите й с лапа…
– А дали можем да тръгнем пак на път… като в добрите стари времена – ти и аз…
– Не знам, остарях….боли ме плюша вече… – обади се мечето.
– Ха ха ха – Бети се усмихна – Пак почна да ръсиш глупости…
– Не, така си е… няма да мога да уцеля и къорав таласъм….
– Ти ли?!?!? Мечо “Безстрашния”, който навремето наритваше задниците на цели полкове хора или таласъми… че и върколаците не ти се опираха…
– Абе, доколкото си спомням, пък твоя съм го спасявал доста пъти.. Хе хе…
– Хайде, хайде….
След като си припомниха още малко славните времена, Бети духна свещичката, целуна Мечо за лека нощ и двамата потънаха в царстото на съня…
А над долината на вечния мрак луната грееше отново, но този път беше обагрена в червено.