Гласът на Бога
Станислав Лем
Автор: Демандред
Често ли ви се струва, че огромната част от научната фантастика е елементарна, опростенческа, пълна с нелогични клишета и незаслужаваща въобще първата част от името си? Или копнеете за фантастика, в която авторът постоянно се отвлича да развива задълбочени есета по най-разнообразни въпроси и въпреки това сюжетът е интригуващ и увличащ?
Ако отговаряте положително на тези въпроси, значи Гласът на Бога е книгата за вас. След това заключение е време и за малко аргументация. Но първо да уточня, че за пръв път в рубриката материалът се пише по превод, а не по оригиналния вариант на творбата. Причината логично е тъжният факт, че не знам полски и се наложи да прочета английския превод. Което обаче не мисля, че оказва особено влияние, защото естеството на творбата е такова, че стилът не е особено важен. А защо романът е именуван в този материал с българско име – защото така беше преведен в българския увод на сборника, посветен на Лем и издаден в края на 80-те години в България, писан от един от основните преводачи и познавачи на Лем у нас, Огнян Сапарев. А и просто Гласът на Бога ми звучи по-добре от His Master’s Voice или полското оригинално заглавие Glos pana.
Книгата е издадена през 1968г и е поредната интерпретация на любимата тема на Лем за контакта с чуждия разум. Запознатите с творчеството му знаят отлично, че в това отношение неговите виждания, дълбочината и оригиналността на идеите му са общо взето уникални и недостижими за колегите му. В този случай обаче той надминава дори собствените си върхови постижения по мое мнение. Като роман Гласът на Бога няма (поне в по-голямата си част) увлекателността и добре изградените герои на Соларис примерно, но пък в чисто идейно отношение е крачка напред, което се подпомага от факта, че е изпълнен с всевъзможни вмъкнати из текста дълги есеистични размишления на Лем по философски и всевъзможни други теми и проблеми. Началото представлява най-увлекателните 20-ина страници, посветени на чисто философски разсъждения, които съм чел някога (което от друга страна не е особено голямо постижение, имайки предвид, че не съм чел много чиста философия :р). Време е да кажа нещо и за сюжета, който макар че далеч не е най-важното в книгата, все пак е достатъчно интригуващ, че да не е тя едно сухо теоретично разсъждение.
Получено е съобщение от Космоса под формата на неутриново излъчване, американски учени са първите, които го откриват, и естествено (още повече имайки предвид, че това става в разгара на Студената война) Пентагонът сформира свръхсекретен проект за разшифроване на посланието, в който по-късно е привлечен и главният герой (и разказвач, книгата е написана в първо лице) Хогарт – прочут учен статистик, но с интереси и в много други науки. Проектът постига някои малки и странични успехи, но като цяло претърпява фиаско в опита си да разбере посланието от звездите (това не е спойлър – казано е още в самото начало на книгата в прав текст). Към края сюжетът дори става доста напрегнет и увлекателен и като за база на останалото върши както трябва работата си да заинтригува достатъчно читателя, че да успее да преглътне без чак такива проблеми големите дози чиста теория.
Това е една от изключително малкото книги в жанра, които напълно и в буквален смисъл заслужават да се наричат "научна фантастика". Никъде другаде, освен в чисто теоретичните съчинения на Лем, го няма така добре представен процесът на изграждане на хипотези и теории в научната работа, начинът на мислене, типичен за учените. Богатството от разгледани теми и развити в различна степен идеи и предположения в най-разнообразни области (космогония, математика, статистика, антропология, чиста философия) e изумително. И най-важното е, че всичко едновременно изглежда убедително, задълбочено и правдоподобно (доколкото мога да съдя като човек, който не се е специализирал в нито една от тези области) и едновременно разбираемо (макар и често след едно-две препрочитания) дори и за човек без големи познания в съответната наука. Удивително е, че тази книга е писана преди 40-тина години (излиза 1968г.), а почти всичко в нея изглежда модерно и актуално или е вече в някаква степен изпълнило се предположение (примерно Лем предвижда стратегията на икономическо изтощаване на СССР чрез бурна надпревара във въоръжаването, изпълнена от Рейгън през 80-те години на нашия век).
Едно от основните достойства за мен лично обаче е поредното вдъхновено отхвърляне на всичките популярни концепции за контакта с извънземните, повтаряни до безкрай от телевизия, кино, научно-фантастични, чисто научни и шарлатански книги. Тук няма елементарни кодове, решавани с едно-две гениални хрумвания за ден-два или дори за месеци, но по изпитания начин, няма картинки или планове на космически кораби... Просто посланието е неразбираемо за недораслото за него човечеството. Въпреки всичките изключително изобретателни идеи на Хогарт и колегите му (които са в пъти по-логични и използваеми на пръв поглед от всичко, описвано в подобна ситуация в жанра, четено от мен), бариерата си остава твърде висока. И това е естествено, защото Гласът на Бога в основата си е философска творба за ограничените възможности на човешкия разум да опознава и разбира чуждото и непознатото и като такава е изключително ефективна и въздействаща. С това напомня на Соларис, но тук фокусът е много по-малко на личните преживявания на главния герой и повече върху чисто научно-теоретичната част.
Книгата е също така е чудесна сатира на не малко научни практики и разпространени възгледи, с които авторът не е съгласен. Още по-умела е неговата иронична атака срещу манията за тайнственост, обхванала замесените в Студената война страни, и абсурдите, до които води това за военните и финансираните от тях учени. Съвсем естествено поради цензурата в Полша по това време, атаките са насочени към американските военни и политици, но всъщност Лем критикува това, което познава от своята страна на желязната завеса, примерно образът на агента на Пентагона в ръководството на проекта Nye е базиран на главния идеологически цензор в Полша по това време. Но това не пречи да е убедителен като образ, подчертавайки правотата на тезата на Лем за взаимното копиране на противниците в студената война, доведено до крайност, доразвита по-късно във Фиаско.
След толкова много похвали, да кажа нещо и за особеностите на книгата, които могат да отблъснат читателя. Както споменах, на много места авторът вкарва в думите и мислите на героите цели есета по най-различни теми, които нерядко са съвсем хлабаво свързани със сюжета и са доста тежки, задълбочени и изискващи пълно внимание и препрочитане по няколко пъти. Тъй че, ако търсите нещо, акцентиращо върху сюжета, или което да се чете леко, това не е книгата за вас. Тя изисква много мисленe и внимание от страна на читателя. Но пък и дава много на упоритите и неотстъпчивите, издържали дори трикратно препрочитане на някое на пръв поглед съвсем мъгляво философско есе, вмъкнато в мислите на главния герой.
Какво да ви кажа за финал, освен че силно се надявам някое чудо, по-голямо и от успешен контакт с извънземните, в близките години някой да успее да издаде тази книга и у нас. Защото тя е едно от върховите постижения в жанра за мен и силно препоръчителна за всеки сериозен почитател на по-задълбочената и теоретично ориентирана фантастика.
Оценка: 10/10