Е, стига толкова. Предлагам ви поредния комиксов шит, който обаче далеч не предлага поредното разочарование :) Да видим и защо.
Константин разказва историята на Джон Константин (Киану Рийвс и да – все така талантлив е) – посредствен медиум, който преди много години се опитал да се самоубие и изпадайки за 2 минути в клинична смърт, вижда доста ясно и в ярки краски как точно изглежда адът. Тъй като е самоубиец, той е предопределен да се върне в ада след смъртта си и заради това е потеглил на един доста егоистичен кръстоносен поход срещу цялата демонична плява, която успее да намери, с цел да си уреди местенце в рая. За съжаление обаче нещата не са розови, защото от рая искат не просто да трепе демони, но и разни тривии като искрена вяра, саможертва и други подобни, които на нашето момче просто не му се удават.
Междувременно обаче Джон се запознава с Анджела Додсън (Рейчъл Вайс), която е ченге със също не съвсем ординерни, но затова пък тривиално отхвърлени в детството й психични умения. Нейната сестра Изабел току що се е самоубила, скачайки от покрива на психиатричната клиника, в която е била настанена, и Анджела се опитва да разбере какво се е случило с близначката й.
А в това време Копието на Съдбата е изплувало отново в света на живите, за да доведе окончателния му край.
...
Хехе, як завършек :) Да, историята всъщност почти блести с оригиналност, като за комиксова адаптацийка, но това разбира се не й пречи да е изпълнена с висящи краища и бели конци на талази.
Това обаче не е важно. Важна е цялостната атмосфера на филма. А тя радва, при това много. Типичното "упадъчен Лос Анджелис с библейски мотиви" усещане (не знам защо реших, че е типично, явно и преди съм го срещал), но подплатено с доста силна нотка черен хумор и мрачна самоирония, основно в лицето на Константин, който е, разбира се, едно кораво, мрачно и МНОГО саркастично копеле. Останалите герои и интеракцията между тях също са достатъчно забавни, интересни и посвоемо дори оригинални в някаква малка степен. В диалозите и полу-комичните елементи на филма просто е хвърлено доста внимание и си личи. Направено е така, че да ти е наистина забавно, а не да ти бута комиксовите варианти на изпърдяване по време на романтична сценка. Извън мрачно-сатиричната страна на нещата, историята също е доста увлекателна, а освен това е и правилно балансирана – не две-три безкрайно дълги сцени и край, създаващи усещането за краткост и незавършеност (както в повечето филми напоследък), а множество премислени като дължина по-кратки и навръзващи се едно към друго събития, които създават хомогенно чувство на мащаб. И нямам предвид мащабност на случващото се, а на филма като такъв. С две думи, че горното изречение си е*а майката, Константин изглежда дълъг, въпреки че не е. Дълъг по правилния, зарибяващ и "не искам да свършва" начин.
Чувах, че и Нийл Гейман имал участие в оригиналния комикс и не бих се учудил, ако е така, но честно казано не можах да намеря нищо сигурно по въпроса.
Което естествено не му пречи да си е една комиксова адаптация де, носейки всички ОГРОМНИ и КОЛОСАЛНИ сюжетни недостатъци на всяка такава под формата на недообяснени детайли, недоизяснени въпроси и други подобни. Но пък като компенсация имаме най-просташки-идейното възнесение към рая, което поне аз някога съм срещал в произведение на изкуството.
Откъм герои филмът определено не се дъни. Всеки има своите злокобно слаби моменти, естествено, но никой не пропуска и да израдва по някакъв начин.
Джон Константин е типичният обезверен егоист. Знаейки, че скоро ще умре от рак, той с мрачна целеустременост и мълчаливо упорство търси начин да не отиде в ада. И колкото и да е странно, смазващо некадърният Киану Рийвс наистина успява да пресъздаде усещането за все по-отдалечаващата се и избледняваща светлина в края на тунела. Младежът е талантлив като губер, но тази роля просто му ляга прекрасно. Едната физиономия, която си има усвоена още от времето на тийн-ролята си в "Опасни връзки", е като специално мислена за саркастичния Джон.
Анджела Додсън обаче е в общи линии една малко по-малко забавна и доста по-дразнеща Иви от Мумията. Рейчъл Вайс се държи така, все едно е чула някъде, че не може да има по-некадърен актьор от Киану Рийвс (преувеличавам, но за целите на драматичната ситуация, която развивам тук, ще ми го простите) и е рекла да докаже на света, че не, всъщност може. Безлична, с онова леко кукленско, големооко и тъповато излъчване, което в комичната й роля в Мумията си беше чудесно, но за почти лишената й от хумористични моменти Анджела просто не става. Иначе ролята й е на млада, депресирана полицайка, която се бори със спомените от миналото си и дарбата, която никога не е искала да има, но от която може да зависи не само нейният живот, но и този на цялото човечество.
Нищо особено, с други думи.
Други герои, заслужаващи споменаване:
Гавраил, коЯТО е изигранА (да бе, навик им става да го правят женско, горкото) от чаровната англичанка Тилда Суинтън. Едновременно крехка и режеща като излъчване, Гавраил е образ с малко, но пък качествено екранно време. А излъчването на невинна и същевременно нагла лудост, което докарва в един момент, просто те превива на две от смях. Балтазар (неизвестния ми Гавин Росдейл) е от другата страна на барикадата. Той е агент на ада, който всъщност почти нищо не прави, но пък го прави с невероятен стил на адски богат и преуспял злобен мачо-бизнесмен-хомосексуалист с огромно самочувствие. Да, много особено стана и не, не е женствен изобщо, просто едно такова излъчване има, което трудно се поддава на описание. Ще го видите и ще разберете за какво говоря.
И естествено, последен, но не и по-значение – Лу, известен още като Луцифер (Питър Стормаре). Това е подчертано най-извратената и същевременно стилна персонификация на Сатаната, която ми е попадала напоследък. Държейки се едновременно като адски болен шизофреник (със все гърчовете и странните тикове), много улегнал, интелигентен и разбран човек и не на последно място Зъл Злодей, човечецът (който ми е напълно непознат, макар че съм го гледал тук-таме, а съдейки по биографията му, съм го и слушал като гласове в разни игри) просто е един чаровен апотеоз на извратеността и злото. Чудно изпълнение.
Музиката на филма печели бурното ми безразличие с изключение на един момент, който ще спомена след малко. Просто, не че нещо й има, но ме остави напълно безразличен и в крайна сметка не помня и един тон от нея. Няма влизащи под кожата теми или мотиви като във Ван Хелсинг или Мумията, а просто някаква рандъм бекграунд музика. ДОРИ не мога да се сетя дали бяха песни, или инструментален саундтрак.
Изключението, обаче, ех изключението... То е всъщност песента Passive на А Perfect Circle, която се явяваше единственото ново парче в последния им албум (за справка – SD#XX (не помня броя кой е, но искам линк)). Разбира се, причината е, че групата ми е адски любима, но самата песен е страшно добра и звучи в просто перфектен момент, за който ще пиша по-надолу. Но така или иначе дори само това изцяло измива срама от музиката на филма и му печели още една звездичка. В крайна сметка APC правят доста интелигентна и не-американска музика, така че присъствието на дори една тяхна песен в комиксов филм може да говори наистина много и все хубави работи за създателите му и самия него.
Специални ефекти, екшън, хореография, динамика и stuff... Ами противно на това, което колегата Snake писа в Workshopa, аз не съм съгласен, че всичките яки ефекти сме ги видели в трейлъра. Има доста и яки моменти, които там липсват, и поне аз не мога да се оплача в това направление. Факт е, че екшънът никакъв го няма, но това не значи, че филмът е тромав или досаден. Просто той залага повече на атмосфера и типично детективския похват със срещите с всички герои поотделно в съответстващите им локации, докато междувременно някой се опитва активно да утрепе протагониста. А за съответната цел ефектите изпълняват ролята си перфектно. Имаме си олигавени демони, забавящи се и замръзващи сцени и изобщо всичко, което може да се иска от непретендиращи за революция средства.
Като хореография не може да се иска нещо особено от филм с толкова малко екшън, но колкото се налагаше, беше все качествена и изпипана. Адски мразя сцените тип "меле и никой нищо не вижда", така че след като в Константин нямаше такива изпълнения, аз съм доволен.
Две сцени обаче мен лично ме грабнаха много силно. Първата беше един мрачен и тъмен клуб, където се събират ангелите и демоните. Един вид неутрална земя. И сцената, в която Джон влиза в клуба (по-скоро дискотека), започва да звучи Passive, която просто толкова добре влиза на цялата атмосфера на случващото се на екран, че лично аз цвилех от кеф. Предполагам, че ако не бях такъв фен на APC, нямаше да се впечатля, но аз... ъъ... съм.
Другата също е повлияна в голяма степен от личните ми пристрастия, но все пак ще я отбележа. Това е сцената, в която Балтазар мърсува в един магазин (да се чете "прави мизерии", а не "блудства с малък пудел", много моля) и на чийто фон Джон разказва на Анджела за агентите на рая и ада на земята. Та на фона на това обяснение Балтазар се обръща към момчето, стояло до момента зад касата, а сега коленичило над жертвата му, и приема образа на your average next-door zombie-demon. А момчето го гледа с леко плашлива решителност и от гърба му се разтварят две разкошни сиви крила. Просто прелест. Дори да не сте като мен фенове на ангелските криле, пак няма как да не оцените качествата на сцената :) И така, Константин е, разбира се, доста посредствен филм. Липсва му мащабът на мултимилионните продукции, липсва му и сюжетната и емоционална дълбочина на по-сериозните проекти. Но това просто не му пречи, защото той няма претенции. Той просто е един мрачно-забавен (или забавно-мрачен) филм, който перфектно изпълнява поставената си цел, а именно, да бъде една изключително стилна и увличаща губивремка. Честно казано, за разлика от Ван Хелсинг или Хелбой, които хем не ми бяха стряскащо досадни, хем обаче ме оставяха леко... прецакан, за Константин просто не съжалявам за "изгубеното" време. Да, не е сериозни кино, нито има някаква кой знае каква стойност. Но пък... кефи :)
Оценка: 7.5/10