Признавам си, навремето започнах една злополучна книга на Бредбъри и оттогава ме гони нещо като – има ли някакъв достоен евфемизъм за това? – тежка предубеденост към въпросния. Разбира се, не точно това е причината, поради която за пореден път не успях да си прочета книгата за Евъгрийна. Всъщност, запяйки произведенията на колегите, почти бих се пробвал да си изчистя предразсъдъците, че да се захващам с прословутите 451 градуса. Още повече, give me social philosophy anytime. Обаче нещо пак се поотплеснах, също така загубих нишката на кохерентната логическа структура и в крайна сметка това интро дори няма да има подобаващ епилог. Бати тъпото.
Моридин
Демандред
Малко произведения заслужават мястото си в тази рубрика повече от Марсиански хроники по скромното ми мнение. Всъщност това е сборник разкази за Марс, марсианците и земните преселници там, писани от Бредбъри още през 40-те години отделно и свързани сюжетно доста малко, така че който очаква стройна последователност и точна хронология, може да забрави отсега. От една страна те изглеждат безнадежно анахронични с описанията на един Марс, изключително силно подобен на Земята, и марсианци съвсем като хората, само че златооки, тъй че може да кажем, че възрастта им си казва думата. От друга страна, познавайки до известна степен и по-нататъшното творчество на Бредбъри, силно ме съмнява да се трогнеше от научните открития и да промени своя Марс, който е доста абсурден и за науката от 40-те. Бредбъри не се интересува от наука и правдоподобност, той е меланхоличен и поетичен автор, който не се вълнува от технологии, а от хора, от истински чувства, от красотата в природата, въобще въпреки че е класифициран като фантаст, е много повече поет и традиционен писател, отколкото учен. Точно заради пълното си пренебрежение на всякаква научна правдободобност и концентрирането си върху хората и техните проблеми и емоции, Марсиански хроники ще си остане класика и ще запази свежестта и очарованието си дълго след като 99% от фантастиката, писана в този период, е забравена. И какво от това, че хората строят с чук и пирони ракети в дворовете на къщите си, за да изминат разстоянието между Марс и Земята?
Марсиански хроники е история на изследването и колонизирането на Марс от хората (каква изненада, а? :р). За съжаление на любителите на екшъна, такъв почти отсъства. За щастие имаме в излишък все хубави неща. На първо място това е един изумителен стил, безкрайно поетичен, меланхоличен, ритмичен и въздействащ дълбоко. Първата книга в жанра, която дори в превод я чувствам повече като поезия, отколкото като проза. За което преводачът заслужава искрени поздравления, но за съжаление никъде в книгата не пише името му (ако някой случайно го знае, да прати един имейл до списанието, много ми е любопитно кой е този талантлив човек). Някои от историите са тъжни и трагични, други "само" меланхолични, трети са си чист хорър, четвърти са почти само забавление. Но всичките са чудесно написани и въздействащи дълбоко на емоционално ниво. Бредбъри използва възможносттите, дадени му от фантастичната форма, за да коментира умело проблемите на своето настояще – расизма, цензурата, безогледната експанзия на човека и унищожаването на девствената природа навсякъде по света, пренебрежението, с което хората гледат на различните от тях, надпреварата във въоръжаването... И го прави по ненатрапчив, но наистина каращ човек да се замисля начин. Освен това има изумително изобретателно въображение, което комбинирано с необичайното му чувство за хумор, води до поредица от уникални и странни по неустоимо привлекателен начин изживявания за читателя. За пример давам един от първите разкази, в който пристигналите от Земята изследователи са препращани от един отегчен и невпечатлен марсианец на друг, докато накрая попадат в лудницата заради твърденията си, че са чуждопланетни посетители.
Бредбъри е един от първите, отказали се от оптимизма и приповдигнатия тон на ранните години на научната фантастика, за да покаже евентуалната планетарна колонизация в цялата й вероятна грозота, поквареност, безогледна експлоатация и авантюризъм и т.н. Уроците, дадени от историята на Земята, са сурови и жестоки и развитието на технологиите не може с магическа пръчка да промени човешката природа. Красотата на Марс с чудната му природа и тайнствените изоставени марсиански градове, описани толкова вдъховено от Бредбъри, бързо и неизбежно отстъпва на човешкия стремеж към завладяване и безогледна експлоатация.
Освен всички изброени досега хубави неща, книгата е просто удоволствие да се чете и без да се задълбочаваш много. Споменатия чудесен стил, изобретателното чувство за хумор на автора, интригуващия сюжет на разказите – всичко това прави невъзможно да оставиш книгата преди да я дочетеш.
Сборникът има и слабости, естествено. На първо място героите са доста еднотипни, основно типични образи на американски провинциалисти от първата половина на 20 век, а и първите изследователи на Марс изглеждат твърде агресивно и разрушително настроени за специално подбран екип космонавти. Идеализацията на живота в малките провинциални градчета за сметка на благата на технологиите също е доста пресилена и дори геният на Бредбъри в създаването на атмосфера не успява да убеди докрай читателя, че защитавания от него начин на живот е чак толкова хубав. Също, поради изяснените по-горе причини, основната сюжетна линия е доста несвързана и на места дори разказите леко противоречат един на друг.
Но това не трябва да е причина да се пренебрегне книгата. Емоционалното въздействие на всеки разказ, чудесният стил, могъщото въображение на автора правят Хрониките самобитни и незабравими. Просто сборникът докосва душата на читателя, колкото и клиширано да звучи. В него има повече истинска магичност, постигната чрез небрежното пренебрежение на Бредбъри към правдоподобността и омагьосващия му стил, отколкото в 312 тома на фентъзи "титаните". Не знам дали ще я харесате истински, но все си мисля, че трудно ще забравите тази книга, ако й дадете шанс.
Морвен
Марсианските хроники на Рей Бредбъри е нещо като описание на историята на човешките колонии на Марс (да де, то това е очевадно още от заглавието, но ми трябваше встъпително изречение...). Книгата обхващата периода между 1999 и 2026 година и описва завладяването, развитието и упадъка на Марс. Състои се от трийсетина различни истории, половината от които са по-скоро кратки прелюдии. Другата половина обаче са разкази, които могат да се четат съвсем отделно един от друг. Може би в това е голяма част от очарованието на Марсианските хроники – от една страна всяка история е ценна сама по себе си, а от друга всички те малко по малко изграждат картината на един различен свят. Няма нито главни герои (е, има няколко персонажа, които се срещат в повече от един разказ, но това е по-скоро изключение), нито добри и лоши, нито епични битки. Книгата разглежда по-скоро етичните проблеми при завладяването на един нов свят, както и етичните проблеми на стария такъв. Редуват се разкази, описващи важни събития в историята на човечеството, и такива, които разказват съвсем лични истории. А, да, марсианци, разбира се, има, къде без марсианци? Само че те не са нито лоши и зелени, нито... добри и лилави, примерно. Просто са много различни. Това също е много силна страна на книгата – успява да представи едни доста човечни ("близки до читателя", така да се каже) извънземни, запазвайки различния им начин на мислене и на чувства. Докато хората си остават все същите, със същите пороци и достойнства, независимо от новия свят.
Макар от дистанцията на времето (книгата е публикувана през 1962 г.) да си личи, че светът е тръгнал по съвсем различен от описания от Бредбъри начин и някои да от историите да са откровени хиперболи (разказът за последните двама човека на Марс или пък историята за залесяването му), това не кара Марсианските хроники да звучат наивно или неадекватно. Марс е просто декорът, на фона на който се разсъждава върху теми като контакта с мислещи по принципно различен начин същества, емпатията, границите на човешката алчност и (разбира се) глупост, желанието да намериш своето място някъде, където и да е... Именно по тази причина накрая започва да ти се струва като нещо, което би могло да се е случило при малко по-различно стечение на обстоятелствата.