Брой 31 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Вещерите
Автор: Крис Удинг
Издател: ИК Ера
Ревю: Волкос
Не винаги различното е страшно. Трябва да призная, че когато преди близо двадесет години започнах да чета фентъзи с „Хобит” (тогава преведена като „Билбо Бегинс или дотам и обратно”) нямаше да повярвам, че ще рекламирам книга с това, че в нея няма елфи. Факт е, че след Толкин германокелтската митология е основен източник на идеи за светове, раси и т.н. на една много голяма част от авторите на фентъзи. Някои от тях се справят добре, но други са просто бледо подражание на класиката.
Но не за това ми е думата. Когато на масата ми кацнаха първите лилави томчета на “Вещерите”, аз погледнах на тях доста учудено, но това се дължи на лични пристрастия към вещерите (били те на Сапковски или не). Когато прочетох на задната корица, че книгата е с препратки към японската митология (пишеше, че има такива и към келтската, но аз в този том не открих), реших да се преборя с ужаса си от надписа: „Сказание за Сарамир 1” и се захванах с нея. Първите 20 страници ги ометох за около час и половина, след което реших, че книгата си заслужава бавното четене.
Основното впечатление, което оставя книгата е: Японско. За мен, уморен от еднообразието на фентъзито напоследък, това е един огромен плюс. Базирайки се на японската култура авторът създава свят, оплетен в паяжината на магията и вещерските камъни.
Сюжетните линии се въртят край основните въпроси, които авторът задава – за цената на властта и жаждата за сила, за Различието и това как обществото третира различните, за пропагандата. Героите изглеждат буквално нарисувани – всеки фен на анимето би могъл да си ги представи още при първата среща. Интригите и стремежите на отделните персонажи са представени много добре, като държат в напрежение до края. Няколко изненадващи обрата гарантират, че дори и най-запалените фенове на криминалните романи няма да скучаят. Мрачната атмосфера на един умиращ свят само добавя към цялата красота на книгата.
С изключение на няколко жаргонни паразита, вмъкнали се в текста, преводът е много добър и книгата се чете леко. Наистина напълно в стила на аниметата, на няколко пъти бях стреснат от секс сцените със странен завършек. Всъщност като се замисля, книгата се отличава именно с живите си описания, които (може би защото харесвам аниметата) просто оживяват в мислите.
Може би основният минус на книгата е именно това, че е толкова Японска. Човек трябва поне малко да харесва Страната на Изгряващото слънце, за да я хареса.
Плюсове:
+ Японска е.
+ Различна е. Просто самата книга има една лекота, с която напоследък се срещам рядко.
+ Въпросите, които задава книгата
+ Недотягаща описателност
+ Вътрешните преживявания на героите и начина на представянето им
Минуси:
– Японска е.
– Няма да се хареса на феновете на класическото фентъзи
– Ужасен вариант за издаване. Макар илюстрацията на корицата да е една от оригиналните и да е добра, лилавият цвят е отблъскващ, а липсата на ламинат...
Оценка: 8.5/10 Волкос
Заглавие:Амос Дарагон кн.1 - Пазителят на маските
Автор: Браян Перо
Издател: Хермес
Ревю: Ян
Вървя си аз из Славейков, зяпам книжките и се чудя за какво да похарча току-що получения аванс. Естествено в един момент се озовавам пред масата на колегата Волкос, който с коварна усмивка ми подхвърля “Абе защо не ти продам една Тъмна кула(tm)?”. Това очевидно е риторичен въпрос, обаче ме кара да се замисля. Да си от добрите герои взе да става все по-скучно, така че една Тъмна кула(tm), където да държа отвлечените девици, не е чак толкова лоша идея. Пък и Тъмните кули(tm) идват в комплект с много дълбок ров, пълен с мръсна вода и хищни неща(tm), плуващи в него. Ако вземеш две, чат-пат дават като бонус и някой дракон. Прехвърлям си на ум нещата, които ще отпаднат от wish-list-a ми и си казвам “защо пък не?”. И понеже съм гъзар, си купувам пет с надеждата, че бонусът ще е убийствен. Оказвам се адски прав. Волкоса измърморва нещо в стил “Що не си купиш ей тва малкото, шаренкото на “Хермес”? Че нещо нямам 7 лева да ти върна...” и аз все още обхванат от еуфория си го купувам. Без да прозра диаболичния му план. Щото гадът знае, че луд на шаренко се радва. А пък “Амос Дарагон” е шаренка. И изглежда адски добре. Мамка му, как да устоиш на книжка с релефен надпис? Кратка справка с последната страница показва, че авторът е канадец. Още един безспорен плюс. Щото и Ериксън и Кей са канадци. Но те хората правилно казват “Пет пъти мери, веднъж режи”. Брайън Перо верно е канадец, обаче от френската част, а всички знаят, че единственото хубаво френско нещо, съдейки по разни древни индийски текстове със забавни картинки, далеч не е измислено от французите.
Както и да е, от прочетеното тук трябва да стaва ясно, че зверски се прецаках със споменатото четиво. От друга страна, съдейки по нещата, които ми се налага да ревюирам последните няколко броя на SD, би трябвало вече да съм свикнал. Е, не съм. Принципно няма нищо лошо да черпиш вдъхновение от народните приказки и легендите. Брайън Перо обаче не просто се вдъхновява, той преписва (мдам, даже не преразказва, ми директно копира. Що да се мъчи в крайна сметка?), подменяйки имената. Ако по някаква неведома причина (като например маниакална склонност да се самоизмъчвате, използвайки бръснарски ножчета) си купите (кинтите са си ваши)/вземете на заем (поне ще знам, че има и други балъци)/откраднете (сакън, да влезете в затвора точно заради ТАЗИ книга) “Пазителя на маските”, с интерес ще установите доста неумелото пресъздаване на еднa от любимите приказки за Хитър Петър (мдам, правилно прочетохте, добрият стар Хитър Петър, който в случая е добрият млад Амос Дарагон) и не само на нея... Вероятно сега е моментът да спомена, че така и така съм набрал скорост, за безспорно “феноменалните” герои. Хубаво, книгата е детска, обаче и Хари Потър е детска, и „Отвъд гъстата гора” е детска, и „Червената стена” е детска. Ама героите в една или друга степен се развиват. Личното ми предположение е, че Брайън Перо си е казал: “Това да не е ролева игра, че да има някакво развитие на персонажите...” По-еднопластови, неубедителни и безинтересни герои вероятно има само в учебника по трудово обучение за 8-ми клас. За щастие формата е “пратчетка”, а шрифтът – “букварче за първи клас”, така че книгата отнема максимум час и половина, след което човек може спокойно да я прибере на най-високата лавица в библиотеката, за предпочитане някъде след “Нострадамус ми изяде хамстера”, и да забрави за нея. Аз обаче трябваше и ревю да пиша...
От гърба на корицата:
След векове примирие боговете на злото и доброто отново повеждат безпощадна битка. Върховната богиня решава, че трябва да се възстанови орденът на Пазителите на маските, които с помощта на четирите елемента: вода, въздух, огън и земя, са поддържали равновесието в света. Първият от новите пазители е дванадесетгодишният Амос Дарагон. За да придобие вълшебните маски, момчето се озовава във вихъра на невероятни приключения в светове, населени с невиждани същества. В сблъсъка с тях то трябва да прибегне до цялата си съобразителност и смелост, както и до помощта на новия си приятел Беорф.
Плюсове:
+ Много красиво оформление с релефен надпис...
Минуси:
– Плоски герои
– Плоско изпълнение
– Толкова наивно, че човек остава буквално безмълвен (или пише подобни ревюта)
– Стил на писане явно е непозната дума във френската част на Канада
Обобщение: Целият релеф е отишъл за надписа. Останалото е плоско. Ако човек е на около 10 години и до този момент не е имал досег с каквато и да била приключенска или приказна литература, книгата би могла и да му хареса. Но пък при наличието на толкова книжки с приказки, написани в пъти по-добре, струва ли си да се мъчи...
Оценка: 4/10 Ян (една единица бонус заради корицата)
Заглавие: Алергия към магия
Автор: Майк Ашли
Издател: ИК Прозорец
Ревю: Рандъм
Още една антология с така нареченото “смешно” фентъзи. Оригиналното име на въпросната е “The Mammoth Book of Comic Fantasy”. Че е “mammoth”, бих се съгласил, защото книгата е над 600 страници. Че е фентъзи, също няма спор. Проблемът се корени в разбирането на думичката комичен. Разбиранията на хората по този въпрос са доста различни, всеки си има свои възприятия за хумора и логично намира едни или други неща за смешни.
“Алергия към магия” е доста прилична антология в интерес на истината. В нея има цели 35 разказа, сред които читателят ще открие почти всичко. Проблемът е, че явно съставителят Майк Ашли или има странно разбиране за хумора, или просто не е знаел какви комични фентъзи разкази да изкопае. Докато четях въпросните, не ми се случи да се смея на глас на повече от 7-8 от тях. Общо взето, в антологията историите са или много добри, или адски слаби. Средното положение се изразява в няколко разказа, които просто нямат силиците нито да те издразнят, нито да те накефят.
От слабите заглавия най-убедително в личната ми класация изпъкват “Перегрин: Алфландия” и “Алергия към магия”. Може и само на мен така да ми се е сторило, но точно тези са примери за липса на какъвто и да е било талант. Особено първият, който горещо ви препоръчвам да не четете, оставя едно такова усещане... все едно си пътувал няколко часа на една седалка с най-големия идиот от село. Де да знам, може на някои това да им е смешно.
Следват посредствените разкази, които всъщност са прилични в по-голямата си част, но слабостта им е, че са с етикет “комични”, а такова нещо просто няма. Различни не значи комични, а нехайният подход на писане, лишен от епика и принизен до делничното, не гарантира, че фентъзито е смешно. Разни там битчици между некадърни рицари, мързеливи магьосници, гномове-великани... просто не хващат. За мен поне основна съставка в смешното си е хуморът, нестандандартните фентъзи елементи са само добавка.
Добрите разкази, за щастие, никак не са малко и при това са наистина добри. Има си Пратчет – “Мостът на трола”. Не е нищо ново, но пък си е от изпитаната стара реколта. Има си и Геймън, макар въпросният разказ по-скоро да ме остави леко разочарован, има си Ранкин. Шантавият Търтълдав, познат у нас с “Случаят с бунището за токсична магия”, също е на линия. Том Холт се е представил страхотно в “Пица за вкъщи”, а разказът “Смътоносният интериор” на Естел Фризнър ме попиля от смях. И още доста други. Въобще, “добрите разкази” представят една страхотна смес от нестандартно въображение и чувство за хумор. Въпросът е дали според вас една трета от историите компенсират осатъка.
Плюсове:
+ Е, то тука не мога по отделно да давам плюсове за всеки разказ. Но ви гарантирам, че поне 7-8 от разказите наистина ще ви разсмеят и ще ви подобрят настроението.
+ Един друг съществен плюс на книгата е, че не съм се оръсил 15 лева за нея, тъй като Ян беше така любезен да ми я даде :)
Минуси:
– Шефът обаче явно се е оръсил с 15 лева, а и на останалите читатели вероятно също ще им се наложи. Каквото и да си говорим, 15 лева са много...
– Мда, за да запазим симетрията, съм длъжен да кажа, че 7-8 разказа вероятно ще ви накарат да си скубете косите от раздразнение.
Антология, която би била доста приятна за четене на малки порции между по-сериозни заглавии, но която доста ме поизмъчи (лошо нещо са сроковете, верно). Добра придобивка за фентъзи ценителя, но не е голям загуба, ако се пропусне.
Оценка: 7/10 Рандъм
Заглавие: Буреносни Хоризонти
Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: ИК Бард
Ревю: The Dragon
Том 3 от Сага за седемте слънца. Мащабна, красива, нелогична и отегчително предсказуема. Космическата опера, която Mister Anderson ни поднася, не успя да ме изненада с нищо, докато лежерно си минавах през 600-те й страници.
Титаничната битка между хидроги и фероуи продължава да бушува из Спиралния ръкав – гаснат слънца и изстиват планети. Председателят Венцеслас и крал Питър трябва да обединят човешката раса в стоманен юмрук, в последно усилие тя да устои – или да се изправят пред заплахата от тотална анихилация.
Но съвършено различните цивилизации изковават нови съюзи, които заплашват стародавния порядък.
Плюсове:
+ На задната корица пише, че следващата книга от избрана световна фантастика, ще е “Олимп”
+ Мащабната история – могъщи извънземни раси, огромни космически флотилии, империи на ръба на разрухата, величествени битки, много главни герои, оплетени в паяжината на съдбата.
+ Качествен превод
+ Страхотен авторов стил на писане и дълбока атмосфера
Минуси:
– В поредицата се наблюдава една недомисленост и нелогичност на света, както и пренебрежение към основни закони на физиката.
– Липса на разнообразие в реакциите и поведението на главните герои. Те са типизирани и всяка тяхна реакция е предвидима до болка.
– Недостатъчно разкриване на “Големите тайни на живота, вселената и всичко останало”.
– Очертава се неприятно дълга поредица.
– Хора и илдирийци правят секс и се размножават? Успешно? Както и други абсурди.
– Всеки получава сериозно количество ъпгрейди, а авторът, подобно на всички напоследък, е на мнение “ще убия 18-тата бълха на 3-тия крак на 2-та котка на най-малката дъщеря, на чичото на шурея на зълвата на 29-ия второстепеннен герой който има 3 страници участие, щото се некой трябва да умре в този том”.
Абе, какво да се лъжем, при сушата напоследък за качествени фантастични заглавия, си е свеж полъх, ако си фен на космическите опери – ще четеш.
Оценка: 7/10 The Dragon
Заглавие: Чужденецът
Автор: Макс Фрай
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: The Dragon
Където Пратчет Се Среща С Адамс И Удхаус. Идиотско, странно и екстравагантно пътешествие из една паралена реалност. Гениално фентъзи криминале, в най-добрите традиции на жанра. Весел и искрящ удхаусов хумор, който може да изкара от депресия дори и труп. Магии, красиви жени, много приключения и кръчми. И котки. И буривухи (не питайте).
От корицата:
Макс Фрай обича да играе на чужд терен по собствени, изобретени от него, правила. Ето ви първият ход от най-дългата и объркана литературна поредица на деветдесетте.
Ако книгите са сънища, които ни се присънват наяве, Макс Фрай е последовател и наследник на Оле Затвори очички.
Първият том от серията "Лабиринтите на Ехо", както и самата приказка на Андерсен за Оле, не съдържат почти нито един намек за неизбежен финал. Всичко още предстои.
Землянинът Макс, попада в града Ехо – място, където магията е достъпна за всеки, за да стане Нощното лице на Малката Тайна Разузнавателна войска. Още с първите си стъпки в света се сблъсква с невъобразими чудовища и магьосници, с които се справя по най-абсурдните възможни начини...
Плюсове:
+ Невероятен, пълнокръвен и въпреки всичко алогичен и абсурден свят.
+ Страхотни идеи, които са развити прекрасно и бликаща отвсякъде простотия.
+ Колоритни персонажи, разчупващи и последните остатъци от нормалност.
+ “Чудя се, кой орган използва генерал Бубута, когато мисли. Надали е задникът му – достатъчно голям е, за да измисли нещо разумно.” И това въобще не е най-веселият лаф из книгата.
+ Около 60% от книгата главните герои са в кръчми.
+ Алкохолът се лее на поразия.
Задължителна.
Оценка: 9/10 The Dragon