Мечтателницата

     Какво е, питаше се той, да те затворят в Мечтателницата?
     Илюминаторът... извеждат хората оттам с черни ириси. И сякаш нещо е дълбало очите им, за да изпие скритите в диамантите им сънища. В онази зала там, отвъд, те пускат само да мечтаеш. Неизбежно е, за да избягаш от немия ужас, от безпаметната белота, която те обгръща. Трябва да мечтаеш! Картини, картини... рисуваш... бързо! Недовършени светове в руини, безсмислени, невъзможни, объркани. Кръстоски между сън и спомен, разпадащи се на второто вдишване... Боли! Въображението започва да боли от това непрекъснато съчиняване. Възпалява се, гори и стапя мозъка, а след това – като отливка – остава да тежи главата ти. Ставаш част от редицата клюмнали в своите столове донори. Очите ти се прибавят към стерилния мрак.
     Илюминаторът...
     Вече не наблюдава той. Него го наблюдават. Дойде редът му. Столът, който сега едва удържа напрегнатото му тяло, по-късно ще го приюти като клюмнало цвете.
     Белотата... многопластова. Гласът – синтетичен. Думите – последна заповед или... присъда: “МЕЧТАЙ! Докато мечтаеш, ще бъдеш. А НИЕ ще взимаме всяка твоя новородена мечта.”
     “Защо?” – дойде отнякъде в главата му въпросът. Но мисълта му бе прочетена в Мечтателницата и отговорът й бе бяло ехо сред белите пространства:
     “За да се храним... нас ни хранят мъртвите мечти.”
     Бяла болнична стая. Врата с малко кръгло прозорче. Вън надничат лица с притеснени очи. В стаята лежи неподвижен някакъв човек; капките кръв в катетъра му са минутите, които остават. Един екран с несекваща нишка в него грее до леглото му. Човекът сякаш тъче с мисълта си. Но вече е уморен. Ирисите под клепачите му са потъмнели. Нишката е все по-еднообразна... почти... права.
     Стаята е пълна вече само с мечти, които никой отвън не вижда, защото човекът сега го няма.
     Казват, че преди края, там, в Мечтателницата, имаш сили за една последна, истинска мечта. Може би тя е: когато всичко свърши, да продължиш да мечтаеш. Свободен.