Найджъл Кенеди
Откриващ концерт на фестивала Sofia Jazz Peak
Автор: Гибли

     Предварителна отмазка: извинявам се за всички вероятни неточности в последващото писание. Ако знаех, че чрез физически мъчения и морално изнудване ще ме принудят да пиша за този концерт, щях да внимавам повече и да си водя записки поне за имената на изпълняваните произведения.

***

     Найджъл Кенеди едва ли има нужда от представяне. Този човек наистина е световноизвестен и има защо. Прикачват му какви ли не определения: виртуоз, шоумен, пънкар, ексцентрик, луд... Всеки материал за него задължително споменава, че е влязъл в книгата на Гинес с най-продавания класически албум: “Четирите годишни времена” на Вивалди, които се превръщат в негова запазена марка. След подобни приказки трябва да се уточни нещо: въпреки огромната му популярност той всъщност може да свири на цигулка. И, ако щете вярвайте, го прави изключително добре.

***

     Седя на мястото си в зала 1 на НДК и наблюдавам как публиката се настанява по местата си с традиционното поне 10-мнутно закъснение. Залата е пълна, сложили са дори столове пред самата сцена (т.нар. оркестрина, която незнайно защо се води ВИП. За тези места свидетели са видели хора да си купуват билети по 90 лева (!)), има и правостоящи. Никаква надежда за свободни места.
     С половинчасово закъснение столовете на сцената се запълват от оркестъра на Класик FM. След това излиза и Найджъл, звездата на вечерта. Аплодисментите са съответни... Външният вид на Найджъл Кенеди едва ли вече шокира някого. Гледали сме предишния му концерт у нас, пък и нищо му няма на сакото в крайна сметка, освен това сме отишли да слушаме, нали така, интересно само тия шнурове или каквото са там, дето висят от колана му, служат ли за нещо или са само за красота?
     Добър вечер, дами и господа.
     Винаги е приятно, когато чужденец си направи труда да научи една-две български думи. Фразата е произнесена почти перфектно и наградена с усмивки и ръкопляскания. Нататък Найджъл продължава на английски, но всеки път благодари на български – на публиката и на оркестъра (получава се едно много сладко “блъдаря”). След няколко въвеждащи фрази и ръкуване с народа по сцената (нещо сложно, което завършва с удряне на юмруци, придружено с “йо”), той казва:
      Вивалди, нали така? (одобрително мърморене, убедена съм, че хората си мислят “най-сетне” и донякъде ми е жал за тези, които са дошли за обичайния класически концерт) Но ще започнем с няколко биса, за да ги отметнем... (Симпатяга си е :) Ще изсвиря една пиеса за цигулка и виолончело, по ... (според Монитор – Пасхалия) на Хендел, която съм свирил много отдавна и оттогава не съм се връщал към нея. Адаптирана е от ... (така й не чух добре името). Този композитор е направил много малко в живота си, (тук разбиращите английски се захилваме колективно и продължваме да се хилим, докато Найджъл изброява творби и пита концертмайстора кой е авторът на оригинала на друга адаптация от същия човек) – Корели, точно така, браво, 10 от 10. През останалото време е зяпал фиордите...
     Как да не го обичаш :) Има уникален непринуден стил на общуване с публиката и сваля всички прегради между себе си и отсрещния човек.
     След като успява да похвали младата челистка и да й обърка три пъти името – все пак се казва Кристияна, а не Катрина или Кристина (oh, wrong fuckin’ name again) най-накрая засвирват. Музиката се оказва приятна, единият мотив наистина е много известен (Хендел е на мода сред рекламистите в наше време). Найджъл си свири добре, струва ми се, ние сме му свикнали, не се вижда някакъв божествен ореол около цигулката му, но от мястото ми в дъното на партера и без това не се вижда много. Момичето и то не се излага. (Поетичните описания на музиката и изпълнението, включващи преплетените гласове на двата инструмента, ще бъдат спестени)
     Изпълнението приключва, целуването на ръка на дамата си е задължително. На народа му предстои да чуе... какъв ти Вивалди, няколко народни песни, обработени от Бела Барток (между другото това много ме радва, Вивалди си го знам, а шоуто с очакванията на публиката си струва :)
     Кенеди и концертмайсторът – Людмил Ненчев – са застанали в центъра на сцената и ще свирят първата песен, която обявяват на немски, английски, български, и – едновременно и с патос – на унгарски, който в тяхната интерпретация изглежда доста войнствен език. Песента подходящо се казва “Войнишка песен”; двамата си козируват и я изсвирват. Оказва се, че самата песен е пет пъти по-кратка от анонса :). Още две песни, все така обявявани на четири езика, и вече посягаме към вътрешните вилици за основното ястие от класическата програма, Годишните времена на Вивалди. Но преди това на сцената е поканен художникът на картината, която виси над сцената, Румен... (не запомних фамилията). Найджъл казва добри неща за него, той пък усеща, че не е времето за речи и е кратък, не пропуска обаче и той да каже “йо”, а аз продължавам да се радвам на шоуто повече, отколкото на музиката. Човекът завършва с едно “наслаждавайте се” и така смятам да правя :)
      Ще започнем с Пролет, после Лято, след това Есен и накрая Зима. Казва го съвсем сериозно и някак усещам, че лигавенето поне временно е приключило. Със затаен дъх очаквам да чуя първите тонове от любимото произведение.
     Те прозвучават и става ясно, че Найджъл ще свири в нечовешки бързо темпо. Само по себе си това не е новост, хубавото е, че оркестърът успява да го следва. Личи си защо това е “марковото” му произведение – изпълнява го като никой друг. Свирил е тези концерти толкова пъти, колкото не е в състояние да запомни, но все още намира нещо интересно в тях, обогатява ги с импровзации и ги превръща в нещо повече, отколкото са в чиято и да било друга интерпретация – не просто природни картини, а човешки състояния, цяла история...
     Музиката се лее, но публиката няма никакъв шанс да се зарее в мечтания: Найджъл привлича вниманието с бурното си поведение на сцената. В ролята на диригент тропа енергично с крака, за да отмерва такта (и създава впечатление за луд възторг от музиката :), хвърля се ту към една, ту към друга част от оркестъра, като внимателно ги направлява и междувременно успява да свири... страхотно, въпреки всичко. Тук-там нарушава идеалната чистота на изпълнението, като “смотолява” някои пасажи, но това само придава човешка нотка. На запис звучи съвършено чисто, но енергията, излъчването на Кенеди на сцената, отношението към публиката и към музикантите около него създават уникално уютна атмосфера.
     Народът не пропуска да аплодира между частите на концертите, но дори това не може да ми развали удоволствието. Четирите годишни времена отминават като сън, и още преди да се опомним Кенеди щедро обявява бис – все пак ще има и след концертите! – произведение от един композитор, който е роден в Америка, но там не е особено харесван, защото е много оригинален и необикновен; след това идва в Англия и става много популярен. Той се казва Джеймс Маршал Хендрикс... Отнема ми няколко микросекунди да схвана за кого всъщност говори и когато това се случва, се разтапям от удоволствие. Прозвучава Purple Haze и преживяването е наистина непровторимо. Найджъл слиза по стълбите и се разхожда навътре сред редовете – единственият момент, в който истински съжалих, че не съм си взела по-предно място. Не съм виждала друг да се държи така открито и естествено и да общува с публиката толкова отблизо. Целува ръка на няколко жени и обявява името на всяка от тях за новото си любимо име :) През това време музиката не спира, оркестърът продължава да поддържа ритъма, най-сетне Найджъл се връща на сцената и се измъква зад кулисите още докато звучи мелодията – без да престава да свири. Връща се, разбира се, за да получи благодарностите на слушателите, да им благодари на свой ред и да обяви, че следва дълъг антракт, през който хората могат да хапнат нещо, защото инсталирането на техниката за следващата част ще отнеме време.
     ...Около час по-късно започва джазовата част. На сцената са поляците от Ярек Шметана джаз бенд, които Кенеди обявява един по един с интонация на конферансие: китара – Ярек Шметана, ударни – Адам Червински, бас – Томас Купец, клавишни – Пьотр Вилежол, тромпет – Томаш Новак (признавам си, преписах имената от публикация в интернет). Започват с нещо от самия Шметана, което продължава дълго. Цигулката Гуарниери е сменена с нещо черно с електрическо звучене, но стилът на свирене на Кенеди си е все така еспресивен. Извън ролята на солист Найджъл предоставя на всеки от музикантите възможността да се изяви и моментите, в които цигулката му съвсем замлъква, действат донякъде разочароващо, но – май идеята при джаза е хората да свирят заедно и поравно? Музиката не успява да ме плени силно в началото, защото джазът не ми е сред любимите стилове, но мога да го оценя – добри са тия поляци, Найджъл се кефи да свири с тях, съзнанието неусетно се увлича в чувствения ритъм на импровизациите, които следват една след друга... По време на джазовите изпълнения, всяко от които обявявано от Кенеди и съответно забравяно от мен, с изумление забелязвам, че част от хората си тръгват. Предполагам, че някои са дошли само заради класическата част на концерта, и все пак не проумявам какво по-добро имат за правене. Както и да е, в залата остават истинските ценители и писачите на впечатления. И сме възнаградени за търпението, о, да. След още джаз (нещо от Дюк Елингтън) и Third Stone From The Sun Найджъл взима микрофона за пореден път и обявява, че за това последно (все някога трябваше да свърши, мисля си) изпълнение ще даде възможност на публиката да избере между две песни, като изрази предпочитанието си чрез аплодисменти. Чудя се дали изборът ще е труден, но когато чувам втората песен, забравям дори името на първата и се опитвам да вдигна колкото се може повече шум – защото това е Hey, Joe... За втори път я чувам на живо, изпълнена от Кенеди, и ще кажа – дори само заради това си струва. За моя радост, това все пак не е последно. Найджъл кани на сцената оркестъра, за да забият отново заедно Purple Haze. Останалите в залата са наградени с още едно невероятно изпълнение. И тогава вече Найджъл наистина ни казва чао.
     Тръгвам си, а в главата ми звучи магичният глас на неговата цигулка и ме кара да се усмихвам :)