Един филм, който, признавам си откровено, не разбрах. Мисля, че той искаше да ми каже нещо, но аз не съумях да го чуя. И честно казано малко съжалявам, защото наистина изглеждаше интересен. Леко разместена хронологически, но не повече от допустимото, историята ни запознава с Джо (Юън Макгрегър), който работи на шлеп някъде из Ирландия (Дъблин? Не помня) и в общи линии много му се ч**а през цялото време, но това е ирелевантно. Прескачайки от една жена на друга, той в крайна сметка прави беля, която на всичкото отгоре друг поема върху себе си. Недоброволно.
Тук аз усетих нещо, което може би е част от идеята на филма, а именно – закърняването на човешката душа. Момента, в който натрупаните слой след слой мръсотия се превръщат в груба дебела люспа върху нея, която ни пречи да чувстваме истински, да осъзнаваме истински и да действаме правилно. Когато животът ни обрули дотолкова, че не издигнем около себе си духовната висока яка на балтона, която да прикрива очита и ушите ни от всичко, което става около нас, забили поглед в земята, в търсене на път навън. Или по-лошо – когато дори това не търси. Героят на Юън Макгрегър е човек, който е притежавал висока интелигентност, чувствителност, може би благородство и талант... и ги е загубил. И когато прави опит да си върне достойнството, този опит е твърде страхлив, жалък и – в крайна сметка – неуспешен.
Хмм, аз май открих идеята, а? :) Я къв съм умен :р
Така или иначе филмът не е безсмислен и ми хареса по някакъв свой грубичък начин. Представя една доста натуралистична гледна точка към душата на угнетения от тежестта и безсмислието на живота човек, която всъщност би трябвало да е очевидна за всички ни, а често пропускаме.
Оценка: 7/10