Трябва да призная, че не харесах този филм на “големия брат” Мика Каурисмаки. Не очаквах да се получи така и доста се разочаровах. Историята звучи доста обещаващо: нова версия на мита за Орфей и Евридика... Позалязващ американски музикант на турне в дива Русия и избягала от сватбата си с богат германец рускиня се срещат и се влюбват
някъде по пътя между Рига и Санкт-Петербург. После обстоятелствата ги разделят и той трябва да “слезе в подземния свят”, за да си я върне. За съжаление реализацията във филма на същата тази история не беше много по-вълнуваща от сухото изложение в горните няколко реда. Всичко – срещата, влюбването и дори раздялата, ми се струваше... твърде неоригинално, дори банално, някак повърхностно. Нямаше го онзи допълнителен заряд, който да отличи историята, да я направи уникална и интересна, макар и повтаряна от зората на времето, да ме принуди да съпреживявам случващото се на екрана. Героите не можаха да ми станат близки, не знам защо ми звучаха някак фалшиво. През цялото време ме дразнеше акцентът на актрисата – нещо, на което по принцип не обръщам чак такова внимание, но този път имах чувството, че допълнително привнася фалшиви нотки. Липсваше ми усещането за истинност на емоциите. Кинематографията също не ме впечатли с нещо особено, освен една красива сцена на брега на морето. Дори слизането в подземния свят не можа да ме изкуши, сюрреализмът ми се видя твърде блед (колкото и невероятно да звучи), а самата сцена – твърде кратка. Заради връзката с легендата очаквах по-осезателна мистична атмосфера, но всичко беше твърде обикновено; още един повод за разочарование. Парадоксално, хареса ми единствено финалът – може би защото бях престанала да очаквам нещо повече от това, което вече виждах, и затова последният кадър ме изненада приятно. В него Маша отново среща Том, който я е последвал до далечното й родно място и я очаква, седнал в познатата й малка църква. Тя влиза и тихо сяда от другата страна на пътеката, без да го погледне, нито той нея. Прекрасен кадър за край, който всъщност е начало. Но защо нямаше повече от същото преди това?
Може би “Сладка моя” не заслужава толкова критики, може би просто не е моят тип филм или не съм разбрала смисъла му. Но, честно казано, нямам желание да го гледам отново, за да се опитам да открия нещо повече от това, което видях, а това само по себе си е сурова присъда.