Честно да си призная, не знам защо толкова ми хареса този филм. Може би най-вече заради своята "другост". "Шизо" има излъчване, което нито западно-европейското, нито американското кино могат да докарат – едновременно странен и
чужд, но и посвоему близък по някакъв чисто ориенталски начин. Родом от Казахстан, филмът разказва историята на малкия Мустафа, наричан от всички Шизо заради странното си държание. Отраснал сред пустошта в крайна мизерия (не мисля, че се разбираше точно къде се развива действието), той върви по петите на новия приятел на майка си, който участва в организирането на нелегални боеве със залози. Цялата атмосфера на упадъчност и, честно казано, тежък дълбоко-провинциален посткомунизъм – железата, разхвърляни по полетата, занемарените къщи, крайната бедност и мизерия – та всичко това, значи, на мен поне ми въздействаха много силно. Една едновременно черна и посвоему позната и уютна атмосфера, която прекрасно допълва тази простичко разказана и неносеща нищо кой знае какво история.
Това, което ми хареса най-вече, е тънкият начин, по който беше представен самия Шизо. Макар и уж наистина да имаше някакви умствени отклонения и да се държеше странно, той всъщност по един невинен и кротичък начин беше най-умният, съобразителен и правилно действащ човек в целия филм.
И като че ли това е. Историята не беше нищо особено, послание поне аз не усетих, но пък беше разказана по един много близък начин, същевременно съвършено различен от всичко, което поне аз съм гледал до момента.