Странен филм, който всъщност няма да запомня с кой знае какво, освен с прекрасната меланхолична, тъжна и объркана атмосфера, но при все това ми хареса много. За първи път се запознавам с корееца Ким-Ки Дук, но чух много добри отзиви за филма му от предишния фест "Пролет, лято, есен зима... и пролет".
Тази история разказва за две момичета, живеещи в Сеул, които събират пари за самолетни билети до Европа. Едната уговаря срещи, на които другата ходи и преспива с мъжете, които първата е намерила. Но когато второто момиче умира при злополука, първото решава да изкупи "вината" си и тази на приятелката си, като върне парите на всички досегашни "клиенти". Само че баща й, който е полицай, разбира за това... Всъщност "Самарянката" е история основно за две объркани съзнания – това на момичето и бащата, които търсят път навън от ситуация, която може би никой от двамата не е истински способен да поправи без да унищожи себе си. И грешките, които допускат. Филмът е особен и по някакъв начин изключително чувствителен и красив. Типично по азитски нежен и фин, сякаш крехък. Меланхолията струи от всеки кадър, от всеки тон на музиката (която впрочем също е много красива) и от всеки поглед и действие на актьорите. Хареса ми символизмът, вложен в някои операторски решения. като например момента, в който бащата преследва с колата си джипа, в който дъщеря му се вози с неин "клиент", и в момента, в който тя слиза, виждаме как по стъклото на колата почват да падат капки дъжд. И дори без да го виждаме, знаем, че баща й е заплакал. Още повече символизъм има и във финалните кадри, но за тях няма да пиша сега.
Така или иначе, макар и наистина нито особено смислен, нито кой знае колко интересен, "Самарянката" има страшно красива, тъжна, меланхолична и посвоему нежна атмосфера, заради която поне за мен гледането му си струваше. По никакъв начин не е глупав, просто като послание и средства не бих казал, че ще остави у мен някакви трайни следи. Но за пореден път ми напомни защо харесвам толкова азиатската култура.
Оценка: 7/10