Адам и Пол са двама приятели, жители на Дъблин, които винаги вървят в комплект (по време на филма така и не казаха кой кой е) и имат проблем с наркотиците. По-точно с липсата им. Разказът следва един техен ден, прекаран в усилия да си набавят заветното пликче с бял прах.
Филмът дава възможност да се види мизерната страна на Ирландия, онази, която никога не се показва в туристическите предавания. Героите са толкова изпаднали, че видът им предизвиква смесица от съжаление и погнуса, в същото време са комични образи, на които можеш да посъчувстваш. Атмосферата е по доста странен начин подтискаща и забавна едновременно. В началото ме подразни бавното темпо, но с него се свиква – осъзнах, че съм привикнала към твърде динамичния стил на филмите, които ни се предлагат напоследък, а и мисля, че и това е част от внушението. Кара те да възприемеш света по същия начин, по който го възприемат наркоманите (макар че тук мога само да предполагам) – малко забавено, малко откъслечно и отстрани.
Последната сцена е прекрасна тиха кулминация, която ми преобърна представата за филма. Казва всичко без думи. Доколко героите всъщност са хора и какво би се случило, ако нещата бяха обърнати. Излиза, че филмът всъщност е тежък, само че не му личи. През цялото време те подвежда да го възприемеш като поредния криворазбран Трейнспотинг, лее се неразбираем ирландски акцент (филмът оригинално е с английски субтитри – има защо), всичко е едно такова леко и приятно като на кино, в един момент ти става смешно въпреки унилата атмосфера, има дори хепи-енд, а след това Посланието те издебва и ти удря шамар, събуждайки приспаната чувствителност – поне така се случи с мен. Много добра идея и основно заради това филмът ми харесва. Естествено, човек е изкушен да се забавлява, само че всъщност не е забавно, и го разбираш (или не) едва когато се позамислиш. Предупреждение или забавление (а защо не и двете?) – зрителят решава сам.
P.S. Интересен момент, ако си падате по такива неща, е споменаването на България, дори има епизодичен персонаж – наш сънародник, който се играе от (мислех, че е българин) румънец. Това всъщност е смешно, защо – се разбира във филма. Човекът съвсем не беше идиот и за нашата страна се казаха добри думи наред с обичайното "горките, нямат си нищо там", което беше приятно изключение. За съжаление режисьорът, който беше дошъл да представи филма, не се появи след прожекцията, иначе би се получил интересен разговор по този повод. И не само защото филмът е много добър.
Роланд
Филмът, спечелил наградата на критиката, поне на мен ми беше всъщност много приятен, макар и да не видях нещо кой знае колко невероятно в него. Наркоманите Адам и Пол са на ръба на пълната деградация. Живеещи ден за ден, без жилище или пари, твърде изпаднали, за да са отчаяни от положението си. Единият е деградирал от наркотиците почти напълно, макар да си личи, че някога е бил интелигентен и чувствителен човек. Другият се е озлобил срещу целия свят, за да избяга от единствения си враг – самия себе си. До края на филма така и не разбираме кой от двамата кой е. Те са винаги "Адам и Пол". Дори в надписите накрая не се казва нищо. А историята ни показва просто един техен ден от сутринта, когато се събуждат на непознато поле някъде из покрайнините на Дъблин, до вечерта...Лично за мен филмът беше пленителен по някакъв странно мрачен начин. Опитите на Адам и Пол да намерят малко кинти, за да се уредят с дрога, за да изкарат някак в блатото на пълната си безпомощност... едновременно тъжно, мрачно и посвоему комично, макар и филмът да е смешен само в едни определени бъзици, при това само за нас, но за това след малко. Историята на двамата наркомани ми беше по някакъв начин... не знам, може би просто разбираема. Нещо, до което човек би могъл да стигне, ако загуби силата и волята си. Място, в което дори светлината на приятелството не може да пробие, макар и отчаяно да се нуждаят от нея.
Споменавайки комичното, това всъщност бяха няколко реплики, свързани с България, с които започна филмът:
– Хей, якето ти е направено в България.
– Е?
– Горките нещастници...
– Какво, да го е*а?
– Ми нищичко си нямат...
Ей така, в тоя дух, след това срещнаха българин, който се вбесяваше, че всички го мислят за румънец и обясни как не България е shithole, а Дъблин е shithole, докато България била прекрасна... Пък актьорът, дето го играел, бил румънец...
Като споменах пък Дъблин, искам да отбележа, че филмът е на английски, но е толкова неразбираем на моменти, че си има английски субтитри. Ирландският акцент е нещо, което изключително много уважавам, и ми беше голям кеф да следя субтитрите и така да разбирам почти всичко, което си говореха. А поздравът "Alright" наистина ме изпълни отвсякъде, особено при диалози от типа:
– Alright, lads.
– Alright.
– Alright?
– Yeah, alright.
– OK, lads...
Всъщност пълната безпомощност, безсилие и безсмисленост по време на разговорите, усещането, че вече няма какво да се каже, че всичко е кухо и безцелно... Това ми повлия най-силно в този филм.
Като цяло мисля, че "Адам и Пол" е добър. Не открива някакви световни и житейски истини, но разказва една история по начин, който те кара да се замислиш върху човешките слабости и грешките, които всеки от нас допуска ежедневно. Или пък... не...
Оценка: 8.5/10