КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Окото на времето ("Одисея във времето" #1)
Автор: Артър Кларк & Стивън Бакстър
Издател: ИК Бард
Ревю: Рандъм
Няма да си кривя душата, Кларк не ми е любим автор и с изключение на "Фонтаните на Рая" нищо от книгите му не ме е грабнало особено силно. Вярно е, че и аз много не съм чел от него, но от прочетеното съм си съставил известни впечетления за творчеството му – че пише сухо, със залитания към някакъв полу-документален, полу-художествен хибриден жанр, който сам си е сътворил, че разчита на твърде еднотипни идеи. И не че книгите му не са добри, просто не ме грабват достатъчно.
"Окото на времето" затвърди някои от представите ми за Кларк, но ме изненада по други параграфи. Сигурно заради съавторството с Бакстър, знам ли, не съм чел нищо от въпросния. Факт е обаче, че глътнах новата книжка на един дъх и че много ми допадна.
Какво би станало, ако същества, далеч по-висши от хората, поради известни само на тях причини внезапно пренаредят познатия ни свят, разменяйки като парчета домино времеви отрязъци в диапазон от два милиона години, нагаждайки ги в грубо съшита мозайка? Какво би станало, ако ледове от преди хиляди години се напаснат заедно с Вавилон от времето на зенита му? Ами ако мамути се развилнеят в областта на днешен Париж или пък представители на коренно различни цивилизации бъдат принудени да се обединят в името на оцеляването? И всичко това да се случи под зоркия поглед на енигматичните "очи на времето".
Такъв е светът, създаден от Кларк и Бакстър – изпъстрен с какви ли не народи, цивилизации, биологични видове и природни катаклизми. Идеята е много свежа и въпреки че все още ми изглежда леко абсурдно, даже в пределите на жанра, да се напаснат земни отрязъци от различни епохи, свалям шапка на авторите – справили са се по много добър начин, за да убедят читателя. Героите са доста бегло описани и няма да грабнат никого, което си е типично за Кларк, но пък се вписват отлично в повествованието и радват по простата причина, че не дразнят с глупави постъпки и неестествени действия. За сметка на това пък книгата ме грабна с живата картина (пък била и леко нереалистична на моменти), описваща опита на оцелялата шепа хора да възроди цивилизацията и да преодолее колосалното бедствие. Из скромните 320 странички има какво ли не, като най ме изненада доста сносно описаното сражение към края. Няма да ви издавам кой с кого се бие, само ще загатна, че имате възможността да проследите битката между двама от най-великите военни предводители в човешката история, разделени във времето от цели 15 века.
Плюсове:
+ Свежи идеи и майсторска реализация.
+ Усещането за "пъстрота", което са постигнали авторите. Някакси, когато четеш за този коктейл от епохи, дори фантастичният елемент да се побира в първата и последната глава, усещането за магия става осезателно.
+ Стилът – стегнат, максимално информативен и интригуващ едновременно.
+/– Ами набъркани са доста исторически личности и дестинации. Мен лично подобно експлоатиране си ме радва, а и тук е изпълнено сравнително добре. Но всеки с мнението си де, така че не искам да го характеризирам като плюс или минус, би могло да е и двете.
Минуси:
– Ами всичко, характерно за Кларк, което споменах в началото – леко суховатият поглед върху нещата и т.н. В "Окото на времето" обаче, въпросните недостатъци са смекчени значително и дори можех да ги прескоча, ако не се опитвах да изсмуча някой минус, естествено ;)
– Много ме дразни тая мания на Кларк да набутва все разни маймуни из книгите си. Този път поне малко по-кадърно ги е вписал в общата картина.
– Същото за "първородните". Из всичките си книги постоянно експлоатира образа на мъдрите, древни и добри извънземни, които си наглеждат хората като домашни мишки. Омръзва, като го прочетеш в 6-7 книги.
– Цената. Е какво е това – за 320 стр да даваме 10 лева? Книжката, ако живеехме в нормална държава, нямаше да струва повече от 6лв. Обаче живеем в България и от Бард ни я набутват с отработена наглост – отпечатват я на някаква отвратителна хартия, дебела колкото керемида, с надеждата, че току виж са изработили някой друг балама. Аман вече от шмекери и печалбари...
Много приятна книжка, идеалният начин да си убиете един ден. Нищо революционно ново, но пък поднася доста добри идеи, че и кадърно реализирани.
Оценка: 8/10 Рандъм
Заглавие: Траксас на война
Автор: Мартин Скот
Издател: ИК Серпис
Ревю: Ян
Когато миналия месец Серпис изсипаха на куп две книжки за Траксас, моя милост буквално подскочи от радост, в следствие на което си удари главата в навеса на сергията на Волкос и си докара още няколко мозъчни гънки (после ще ми разправят, че от четене на фентъзи нямало положителни ефекти). Резултатът от това ми действие беше успешното приключване на сесията и една доста странна цицина. За съжаление обаче ми се наложи да позабавя четенето на "Траксас на война"... Но както е казал народът – по-добре късно, отколкото никога, пък и без това бързата кучка слепи ги ражда. Вместо обаче да продължа да демонстрирам неимоверно нарастналите си умствени способности, може би няма да е лошо да спомена и нещо за книга.
"Траксас на война" продължава точно оттам, където приключи "Траксас и танцът на смъртта" – нашият любим детектив го е позакъсал (нищо ново) заради обвинението в страхливост по време на последната война с орките. Танроуз продължава да се сърди на Гурд, в резултат на което гозбите във Възмездяващата секира са все по-трудни за консумация, а орките се канят да нападнат. Въобще Тюрай малко по малко се превръща в последното място, където един разумен човек би искал да се намира (от друга страна Тюрай така или иначе си е последното място, където един разумен човек.... аа майната му, тия гънки...).
От гърба на корицата: Зимата настъпва към Тюрай. Както и армията на орките. Траксас може да е бил герой през последната война (поне според собствените му твърдения), но сега няма абсолютно никакви намерения да влиза в битка. Смята да държи главата си ниско. За предпочитане заровна в някоя голяма баница. Уви, съдбата има други планове за него. Съвсем скоро детективът-магьосник е забъркан в ново разследване, свързано с Военния съвет. Извършено е убийство. Отровен е висш държавник. Със соленка.
Плюсове:
+ Ами Траксас с всичките му силни и слаби страни.
+ Циничен хумор.
+ Макри.
+ Мелета.
+ Радваща атмосфера.
Минуси:
– Още от същото, което в случай не е непременно лошо.
Обобщение: Казано на простичък език – Траксас ет хиз бест (да бе, и разни чужди езици проговорих след тоя удар...).
Оценка: 7.5/10 Ян
Заглавие: Изпитанието на близнаците
Автор: Маргарет Вайс и Трейси Хикман
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Ян
Най-сетне и последната книга от "Легенди за драконовото копие" е на родния пазар. ИнфоДАР-ци успешно доведоха до завършек по-добрата (по мое мнение) поредица за Драконовото Копие. Докато "Хрониките" си бяха малко или много преразказване на една ролева сесия, то във втората трилогия нещата са доста по-дълбоки, а и стилът на Вайс и Хикман е претърпял еволюция към по-добро. Разбира се, това си е пристрастното мнение на един запален "Dragonlance" и Вайс и Хикман фен (не мисля, че някой в България има повече техни книги, колкото и нескромно да звучи :)). Няма какво да си кривя душата, има много по-добри писатели по отношение на стил и оригиналност от дуета, създал Драконовото копие, но за сметка на това не са много тези, които умеят да разказват толкова увлекателно. Да те накарат да потънеш в света, да усетиш романтиката му, да ти се иска да удушиш Таселхоф...
От гърба на корицата: Призовавайки цялата си мощ, Рейстлин отваря Портала към Бездната и прекрачва през него. Заедно с Кризания магьосникът въвлича Царицата на Мрака в битка, чиято единствена награда е място сред боговете.
По същото време Карамон и Тасълхоф се озовават в бъдещето и осъзнават последиците от делото на Рейстлин. Карамон най-сетне разбира необходимостта от болезнената жертва, която трябва да направи, за да попречи на своя брат. На помощ му се притичват стари приятели и странни съюзници, но последната крачка той трябва да направи сам.
И тя е да пристъпи в Бездната.
Плюсове:
+ Умението на Вайс и Хикман да разказват увлекателно една на пръв поглед непретенциозна история.
+ Героите стигат логичен завършек в развитието си.
+ Рейстлин, който е може би един от най-добре изградените отрицателни (дали?) персонажи.
+ Лорд Сот – гадина от класа, при това трагичен образ.
+ Има си и послание, при това съвсем не лошо.
Минуси:
– Драконовото копие е и ще си остане от типа фентъзи локуми, които прочиташ с удоволствие, но по никакъв начин не можеш да квалифицираш като велики. Приятни книги и нищо повече.
Обобщение: Ако си прочел първите две, ще прочетеш и тази. Ако не си го направил, какво чакаш? D&D не се изчерпва само с Дризт...
П.С. Любопитен факт е наличието на оригиналният послеслов от авторите, в който те обясняват как това ще е последното им произведение във вселената на Драконовото копие. Забавен момент, защото следващата поредица, обявена от ИнфоДАР е "Войната на душите", писана впоследствие пак от тях....
Оценка: 8/10 Ян
Заглавие: 12 приказки от Белегаст
Автор: Богдан Русев
Издател: ИК Сиела
Ревю: Ян
Едно важно уточнение – Аз съм голям фен на цялото творчество на Богдан Русев под псевдонима Робърт Блонд, както и на повечето неща, писани под истинското му име. Затова и когато разбрах за издаването на "12 приказки от Белегаст", автоматично си заплюх ревюто. Може пък и да сгреших...
Първо да уточним какво НЕ Е "Белегаст". "Белегаст" не е така дългоочакваният фентъзи-роман, написан от Богдан Русев. Не е и сборник с киберпънк разкази. И книга-игра не е. Май корицата го казва най-точно – "12 приказки от Белегаст" е първата му книга за деца и възрастни. Толкоз. И да, за приказки си говорим. При това с поука. В повечето случаи съвсем сериозна... За моя радост има разни закачки с други негови произведения ("Приказки от 1001 кули" например), а и ироничната нотка, така характерна за повечето му неща, се е запазила...
И все пак "Белегаст" набива на очи един малко неприятен извод – старият Богдан Русев като че ли си е отишъл безвъзвратно. Човек неминуемо си задава въпроса това ли е същият автор, който написа "Електрочакра", и май отговорът не е точно положителен...
За книгата: Макар че се състои от дванайсет приказки, всяка от които отговаря на един месец от годината, един час от денонощието, един цвят, едно емоционално състояние и един литературен жанр, "12 приказки от Белегаст" е по-скоро роман, който проследява задълбочаването на кризата между Белегаст и Фаша и нарастващата роля на Лора Фей в нея. Книгата е предназначена за деца над 9 години и нито за миг не бяга от опасните и сложни теми, които вълнуват читателите от всички възрасти – несподелената любов, загубата на любим човек, нещастните семейства, расизма, пристрастяването във всичките му форми и границата, отвъд която грижата на властта за безопасността на гражданите влиза в конфликт с личната им свобода.
Лора Фей, заедно със своите приятели и врагове, е основно действащо лице във всички приказки от Белегаст, макар че някои досадници вероятно биха отбелязали, че главният герой в книгата всъщност е самият град – дръзка, невъзможна и в същото време странно позната смесица от римска колония, средновековна столица, ренесансов град-държава и мегаполис от зората на индустриалната революция.
Плюсове:
+ Каквото и да си говорим, това все пак е книга на Богдан Русев.
+ Лора Фей е безспорно един... хм... интересен персонаж.
+ Всяка от приказките завършва по начин, който в никакъв случай не е детски...
+ Закачките с някои книги игри...
Mинуси:
– Повече въпрос на лично пристрастие, но все пак очаквах нещо друго. Пък и на моменти имаше една тромавост на повествованието, която...
Обобщение: "12 приказки от Белегаст" е доста противоречива книга, която хем ми хареса, хем ме остави недостатъчно удовлетворен. Не мисля, че е най-доброто, на което Богдан Русев е способен, но си струва да се прочете.
Оценка: 7/10 Но трябва поне още един прочит, за да преценя наистина... Ян
Заглавие: STAR WARS: В търсене на оцелелите
Автор: Тимъти Зан
Издател: ИК Труд
Ревю: Ян
Бавно, но сигурно, Труд стигнаха до 6-тата (и засега последна) книга на Тимъти Зан във вселената на STAR WARS. "В търсене на оцелелите" е директно продължение на сюжетната линия от "Ръката на Траун" и до голяма степен се явява подготовка за големия конфликт, описван в "The New Jedi Order" (19 книги). Тимъти Зан, като че ли си остава най-добре пишещият в STAR WARS автор, поне от нещата, които съм чел (15-тина книжлета), и за пореден път ни поднася една съвсем прилична космическа опера. Люк Скайуокър вече почти не дразни, Мара Джейд радва още повече, а представянето на другото лице на Империята е повече от добре дошло. Вселената на STAR WARS винаги ми е била адски интересна и когато с нея се заеме автор, който умее да пише, резултатите са повече от прилични.
От гърба на корицата: ...Старата република изпраща шест крайцера към Неизвестните райони на космоса, на борда им са шестима майстори джедаи, десетина рицари джедаи и петдесет хиляди членове на екипажа с техните семейства. Целта им е да разширят пределите на Старата република. Тяхната мисия остава неизпълнена, тъй като са пресрещнати и унищожени от имперски сили под командването на адмирал Траун.
Каква е била съдбата на всички тези хора, ще се разбере сега, защото завесата на миналото ще се вдигне пред Люк и Мара. Как едно събитие отпреди толкова години може да повлияе на настоящето? Ще намери ли Люк отговор на въпросите, които са от изключително значение за него?
Плюсове:
+ Приятна космическа опера в любимата на мнозина STAR WARS-вселена.
+ Чубака не присъства, даже не се и споменава...
+ Историята е интересна и хвърля доста светлина върху мотивите на Адмирал Траун.
+ Перфектно е уловена атмосферата на филмите, без да ни се налага да зяпаме мутрата на Хейдън Кристенсен или Чубака.
Mинуси:
– Макар и самостоятелна като история, "В търсене на оцелелите" подготвя сцената за един много по-мащабен конфликт, който за съжаление надали ще видим на български език.
– Cliffhanger край. Не може да си представите колко ги мразя.
Обобщение: Приятна космическа опера в любима вселена. Какво повече му трябва на човек...
Оценка: 8/10 Ян
Заглавие: Чашите на търпението ни
Автор: Алистър Грей
Издател: ИК Еднорог
Ревю: Рандъм
Това ревю ще бъде малко в стил "две в едно", колкото и не на място да звучи. Просто ще се почувствам адски тъпо, ако напиша материал за "Чашите на търпението ни" без да спомена другото произведение на Грей, преведено на български език. Става дума за "Ланарк: Един живот в четири книги".
Алистър Грей, според това, което съм попрочел, е емблематична фигура за модерната шотландска литература. Художник, писател и поет. Мнозина го определят като патриарх на литературния ренесанс в родната му страна. Нямаше как да не отворя дума относно "Ланарк", защото това е програмното му произведение, най-мащабното и амбициозното му и не знам дали е върхът на творчеството му, но определно заслужава да бъде на върха. Писана в продължение на двадесет и седем години – автобиография, модерна версия на Ада, антиутопия, политически и социален коментар на света или просто история за живота – "Ланарк" би могла да бъде всичко това. Когато прочетох въпросната книга, не си и помислих да напиша ревю. Казах си "Ами че това е неактуална книга, излязла е през 2002 година все пак, не се класира..." Истината е, че просто не ми стискаше да опитам. Не знам дали бих могъл да напиша ревю за нея и сега, а дори да опитам, ще ми е нужен поне още един прочит. Тя е просто уникална, затова и няма да й правя анализ, а и да ви я разкажа не мога. Единствено искам да изразя възхищението си и да ви приканя да й дадете шанс. Ако мислите да се пробвате с Грей, прочетете първо нея, намира се из книжарниците. Книгата си заслужава, наистина е жалко, че е останала така недооценена.
И така – "Чашите на търпението ни". Хич не се и замислих преди да си я купя, след като бях чел "Ланарк", майната им на седемте лева и мизерните 200 странички. И не съжалих за избора си. "Чашите на търпението ни" представлява сборник от тринадесет меланхолични разказа, из чиито страници Грей е разпръснал щедро таланта си, наситен до пръсване с плашеща прозорливост, мъдрост и смелост (от този тип, който ти е нужен да погледнеш истината в очите и да си кажеш: "Така си е, мамка му!"). Разказите са различни един от друг като стил, идеи и настроения, ала зад всички тях се усеща присъствието на автора – един острарял човек, на ръба на психическите си възможности да се справи с живота и все пак упорит и решен докрай да пише и да показва грозните отражения на света, които съзира в самия себе си. Героите на Грей са до един странни и изопачени образи, дори тези, които всъшност се вписват отлично в нормата на обществото, в което живеят. Чрез техния свят авторът безмилостно, с болезненото любопитство на малко дете, показва различните аспекти на живота и формите на болестите, плъзнали из обществото. Сякаш неговите герои са миниатюрни копия на хора, които авторовият микроскоп безмилостно разголва пред читателя... и може би пред самите герои, а защо не и пред самия автор. Едни са уродливи и ексцентрични, други – нормални и все така плашещи, трети пък вдъхват надежда. Четеш и си въобразяваш как авторът е седнал някъде до теб и някакси разбираш как се е чувствал и какво е искал да каже с разказите си. А и той не е светец – на моменти е заядливо и цинично копеле, после пък става апатичен, наивен, инатлив, тъжен, наранен, решителен. Не знам, трудно ми е да пиша за този сборник. В никакъв случай не е някакво проникновение, нито пък е образец за идеална проза, но за сметка на това докато го четях, не спирах да се подсмихвам, да изтръпвам или да правя физиономии на погнуса и отвращение. Според скромното ми мнение ето такива перли си струват – влязат ли ти под кожата, накарат ли те да настръхнеш, значи си струват.
Не искам да поставям минуси и плюсове на това заглавие. Историите вътре в него са особени и някои са може би дори твърде лични. Смятам, че ако си търсите добри разкази, може да пробвате. Не гарантирам, че ще ви харесат, за мен четенето на Грей (особено "Ланарк") е твърде лично и субективно преживяване; на много моменти имах чувството, че авторът е писал специално за мен и за никой друг. Ако ви стиска, пробвайте – най-много да спечелите. Извинявам се за разхвърляността на ревюто и за разфокусираността му, но за момента май само това ми е по силите.
Оценка: 8.5/10 (пак е леко трудно да се определи, но поне като някаква ориентировка...) Рандъм
Заглавие: Влад Талтош: Убиец на свободна практика, Том 3
Автор: Стивън Бруст
Издател: ИК Бард
Автор: The Dragon
Каквото и да си говорим, Влад Талтош си е сладур, не толкова колкото адаша му Цепеш, но опредено е един от най-правилните фентъзи герои, появявали се напоследък из българското книжно пространство. Бард ни поднасят поредните три книги от приключенията на веселия и безскруполен наемен убиец.
Част първа: Орка
Благородник, контролиращ огромна финансова империя, е открит мъртъв. Официална диагноза – нещастен случай. Един от малкото подозрителни спрямо официалната версия е Влад, който не вярва в нещастни случаи от рода "падане на пода по особено жесток начин – 17 намушквания с нож в гърба". С помощта на Кийра Крадлата той трябва да разкрие конспирацията в изключително кратки срокове, за предпочитане преди да го достигнат жестоките убийци на клана Джерег.
Плюсове:
+ Отново се връщаме към сърцето на поредицата – социалните и равноправни книги са останали в миналото. Отново си е весело фентъз-гангстерко криминале.
+ Хуморът пак се връща с пълна сила.
+ Героите са все така весели и откачени.
+ Доста весели надхитряния стил "Прецакването" и "Бандата на Оушън".
Минуси:
– Можеше да е малко по-весело, както и по задълбочено.
– Освен това, споменал ли съм колко обичам похвата "Гениално прозрение, ще ти кажа след 100 станици"?
Оценка: 7/10
Част втора: Дракон
Високопоставен Дракон е убит. Ценно магическо оръжие – откраднато. Започва междуособна война – жестока, кървава и непредсказуема. Както обикновено Влад е точно там, където не иска да бъде – в средата на най-голямото меле. Целта му – предимно оцеляването му, ако може и някой и друг саботаж за подпомагане на победата...
Плюсове:
+ Весело, весело и разнообразно. Досега няма две книги, които да си приличат една с друга.
+ Хуморът е на ниво, интригата е заплетена.
+ Дразненията между Влад и познайника му Лойош са върхът на сладоледа.
Минуси:
– Саботажите, които Влад върши, бледнеят пред тези, които ги извършваха Стен и компания.
Оценка: 8/10
Част трета: Исола
Трудно е да бъдеш бог. Още по трудно е да убиеш такъв. А какво да кажем за убийствата на същества, които някога са властвали над боговете? Но нашият безстрашен Влад, въоръжен с идиотско преведоното оръжие Маготрепача и безстрашен джерег с хапливи забележки, трябва да пропътува до друго измерение, за да спаси Мороулан, Алийра и света като цяло...
Плюсове:
+ Всички главни герои получават ъпгрейди.
+ Хуморът и словесните престрелки са на ниво.
Минуси:
– Всички главни герои получават прекалено много ъпгрейди.
– Чели сме ги и в другите книги.
Оценка: 8/10
Диагноза: Ако си харесал предишните два тома, и тази ще ти допадне.
Обща оценка: 8/10 The Dragon