Танцът на сянката

     Дам, искам да отбележа, че въпреки заглавието и невинните алюзии с юбилейния брой на списанието, разказът няма никаква скрита метафорична връзка с Shadowdance, просто си позволих да почерпя малко вдъхновение от случая :) Иначе, честит 30-и брой, списание :) За вас е, надявам се поне малко да ви хареса.

     Отварям очи.
     И виждам... нищо.
     Няма светлина. Няма мрак.
     Няма и очи, само безкраен океан от кондензирано нищо.
     Започвам да се въртя, върти се съзнанието ми или нещо друго, което не мога да назова. Защото нищото е и в мен. Няма спомени, няма чувства, нищо. Само смътното и неуловимо усещане за някаква несигурна спойка, която ме крепи такъв, какъвто съм. А какъв съм всъщност?
     Нещо ме дърпа надолу, накъдето и да е това. Веднъж, два пъти... в началото плахо, но после се засилва и с всяко ново подръпване имам чувството, че ще се разхвърча на молекули и атоми и ще напоя нищото около мен.
     Пропадам. Силата ме е сграбчила в неизбежното си като захапка на питбул силово поле и дърпа ли дърпа.
     Изведнъж нищото вече го няма, колкото и странно да звучи. Мрак, по-черен и от най-тъмната нощ, нахлува отвсякъде, разбивайки на парчета празното ми съществуване. Не съм сам, успявам да усетя чуждото присъствие с нововъзбудените си сетива.
     Малко черно същество се промъква към мен. Не мога да го видя, но някъде навътре в себе си, в точка толкова навътре, че сигурно въобще не е в мен, го чувствам – грозно, ъгловато и бодливо, толкова близо, толкова странно познато.
     То проговаря. В началото не успявам да проумея стържещите звуци, които раздират главата ми, ала после си спомням за словото. Всичко си идва на мястото.
     – Добре дошъл, Джак – с изречените думи вече възприемам създанието толкова лесно, че чак мога да си представя лукавата му усмивка, горяща с катранен пламък в съзнанието ми.
     Кой си ти? Аз... аз те познавам, не отричай! Ти си Голеот, а това тук е Горгоменал, страната на мрака! Не, не отричай! Аз ви създадох, аз ви вдъхнах живот чрез историите си, изваях плътта ви от мастилото върху белите листа, няма друг начин...
     – Щом казваш, Джак. Не ми пречи да съм този твой Голеот, а и ме съмнява на мракът да му пука особено.
     Не отричай...
     – Не отричам. А сега давай да се движим.
     Съществото тръгва нанякъде и аз се затътрям колебливо след него. Все така не виждам, нито лъч светлина не достига до нас, но усещам все по-ясно и отчетливо. Чувствам и в сърцевината на костите си, ако съзнанието ми въобще ги е донесло със себе си, в което не съм твърде уверен.
     Около нас се случват най-невероятните неща, многократно преминаващи всичко, което скромното ми въображение на драскач е народило през всичките години. Гигантски маси от плътен мрак се движат покрай крехките ни фигури, а грохотът от движението им изпълва с вибрации всяка наша фибра. Спорадично колосите се сблъскват един с друг и тогава някакси разбирам (или поне така си втълпявам), че някъде надалеч светове умират и се раждат наново от прахта.
     На няколко пъти чувам песента на тези непроницаеми титани, винаги различна и непредсказуема. Гласовете им подмятат малката черупчица на немощното ми съзнание, давят ме в морето на безсилието. Една от песните ми причинява болка, хладна и изгаряща едновременно, кръвта ми кипи. Друга възбужда древни и дълбоко скрити инстинкти, които природата е заровила в гените ми преди хиляди години. Внезапно жадувам да ловувам, да разкъсвам, да обладавам. Трета от песните ме облива с водопади от скръб, чиито копринени води опиват с меланхолия... и с отчаяние. Толкова дълбоко и разтърсващо, че може да изличи народи.
     Така се случва, че един от левиатаните преминава точно до нас. Спирам се зашеметен, а краката ми пускат каменни корени към изменчивата земна твърд. Сякаш цяла галактика се е спряла пред мен. Тя бавно разтваря пастта си, за да запее собствената си песен и за миг успявам да зърна вътрешностите й, право в бездната на бездънния й стомах. Виждам слънца. Цял склад с хиляди слънца в него, по-светли от всичко на света. Ала тяхната светлина е окована. Виждам я ясно, в пълното й величие, но тя не ме заслепява, не ме изгаря. Мрежите на гиганта са я оплели в стоманени окови, заедно с цялата надежда и вяра...
     – Хей, Джак, стига си се мотал – яките като подемни кранове ръце на водача ми ме издърпват настрани – В тези земи не трябва да спираш никога, Джак. Запомни това или си загубен. Няма да издържиш.
     Продължаваме. Гледки, от странни по-странни, се редят пред очите ми, имам чувството, че наблюдавам най-грандиозния и скъпоплатен рекламен блок за всички времена и светове.
     Голеот, къде отиваме?
     Ъгловатото същество разсеяно присвива рамене:
     – Нямам представа. Тук никой не отива никъде. Нещата просто следват инерцията си, постоянна величина, нали се сещаш.
     Но каква е целта на цялото упражнение? Защо съм тук? Сън ли е това? Моля те, обясни ми, защото съм на път да се побъркам!
     – А мислиш ли, че си нормален, Джак? – усмивка, толкова голяма и извита, че прилича на коса или пък на бумеранг, който аха-аха да изскочи и да ме прасне по лицето – Ей, спокойно, мой човек. Не се впрягай чак толкова – и отново продължи неумолимото си крачене.
     Слушай. Аз като че ли започвам да разбирам какво е всичко това. Само дето... ако съм прав, то тогава съвсем ще се объркам. Моля те, не ме оставяй на мислите ми, страх ме е от тях. Говори, моля те!
     Тишина. Филизи страх ме обгръщат бавно от всички страни, но грубият глас на спътника ми ме измъква на косъм от гърлото на бездната.
     – Да, Джак. Прав си в мислите си. Това, което виждаш, всичко около теб, е Тъмнината. Мракът с главна буква. Онази първична субстанция, от която изплува животът. Това е тинята на дъното на кристалното езеро. Заровена е толкова надълбоко, че никой не може да достигне до нея с поглед, ала всяко едно нейно помръдване е способно да предизвика водовъртежи и сътресения.
     Тук, Джак, е заключена най-древната природа на човешкото племе. Онази прастара нишка, върху която всичко се крепим като неопитни въжеиграчи и се стремим да не пропаднем в бездната под нея... Случвало ли ти се е, Джак, като дете да чуваш странни гласове, които шептят неистово в главата ти, а ти недоумяваш какво се случва? Гласове, чиито думи не разбираш, но които объркват ориентацията ти из основи. Просто ей така, бам! и основите ги няма, като да стоиш прав, но без крака. И всичко това за един-единствен миг, а после всичко се връща в релсите си и колкото и да се опитваш да си припомниш какво се е случило, оставаш само със спомена за нещо много важно и съществено. Нещо, което не проумяваш и което те плаши до дъното на душата ти.
     Преглъщам тежко и с разтреперани ръце чакам. Земята се тресе. Или пък това са краката ми?
     – Силата, заради която един разумен и предан на жена си и децата си мъж се отдава на изневяра с внезапно появила се изкусителка. Стихията, въхру чиито криле хиляди мъже озверяват по време на война и се превръщат в ненаситни вампири. Покварата, която превръща честния полицай в корумпиран продажник. Подтикът, който тласка кучето на север в земята на вълците, а човека – в дълбините на дивото и необузданото.
     Това са те – всички древни демони, които разиграват човечеството на конците си. За тях това е само игра, но играта за тях е всичко. Едни са малки и коварни, други са гигантски и непохватни, но с един дъх могат да изличат народи или да ги издигнат до подвиг. Вие, хората, сте плаващите пясъци, а те са машината, която ви командва, напътства, учи, мами, подвежда, опива, убива.
     А ти, Голеот, кой си ти?
     – Аз съм върхът на айсберга, фината квинтесенция на демона, който живее в теб, облечена в ефирните одежди на една твоя литературна измислица, за да се улеснят собствените ти възприятия.
     Винаги съм предполагал твоето присъствие, сигурно знаеш. Още от малък и тези гласове, които чувах... през месец или година. Когато пораснах и поумнях си спомних за тях, след като толкова много неща се случиха, след като почти загубих контрол над живота. Знаех, че има нещо вътре в нас, което ни движи и си играе с живота ни. Опитах се да го накарам да се покаже. Опитах какво ли не. Учих психология, пътувах, отдадох се на религия и философия. Исках да обеля личността си лист по лист, само да те открия. Екстремни преживявания, какво ли не. Дори убих, Голеот, само за да те зърна, а след това едва не се самоубих. Единственото, до което се добрах, беше едно зърване с периферното зрение в промеждутъка на два удара на сърцето. Толкова. И след това забравих. Погребах го дълбоко в себе си и използвах наученото, отдадох се на писането. Открих, че ми харесва, да въздействам на другите, да им давам нещо от себе си. А сега, така ненадейно... Защо? Защо го откривате на мен?
     Свиване на раменете.
     – Знам ли, Джак. Аз съм просто персонификация на литературен герой в страна, лишена от светлина. При това само наполовина персонифициран. Не ме тормози с толкова сложни въпроси. Може би има връзка с това, че днес ставаш на тридесет, знам ли. Помъдрял си един вид.
     И продължава да върви.
     Пътят не намира края си, а аз се движа и наблюдавам. Вече зная и разбирам. Всяка фигура, която минава покрай очите ми, във всяка аз откривам закономерност, виждам лостовете й, отгатвам как ги използва и запомням механизма им. А едно тъничко гласче вътре в мен ме пита дали няма да е по-добре да забравя всичко видяно и да продължа живота си както преди.
     След дълго бродене из мрака моят Вергилий ме спира и аз осъзнавам, че Адът е опустял. Няма ги левиатаните, няма ги подлите демони, няма ги глутниците зверове, няма ги лъжите и заблудите. Пред нас се е изправила планина. Толкова е огромна, че запречва всичко останало и изпълва съзнанието изцяло; имам чувството, че се сливам с нея. А със сливането идва и знанието.
     Ако искам да я видя – последната и най-голяма тайна на Горгоменал, страната на мрака, трябва само да изкача каменния гигант. Обръщам се към водача си и кимам в знак на сбогом. Вергилий/Голеот се стапя в мастилената тъмнина, а аз – Данте/Джак правя крачката. И съм на върха на планината. Още една крачка и се взирам в безкрайните дълбини на бездните отвъд върха. Погледът ми се гмурва устремно надолу, преодолявайки космически дистанции.
     Виждам го. Окото. Трябва да отместя поглед, ала не мога. Един клепач се отваря, планината се разтреперва подплашено, а в главата ми нахлува лудост – толкова чиста и рационална, че губя съзнание. С вик на болка в устата. Тялото ми пада вцепенено към нищото, а мракът попива крясъка ми.

     ***

     Събуждам се и светлина прогаря забравилите ми усещането очи. Ставам и се оглеждам жадно, пирувайки с картините, които преминават през зрителния ми канал.
     Стаята, в която се намирам, е стерилно бяла, само в ъглите самотно си стоят няколко прелестно зелени стайни палми. Контрастът е изключително приятен, смея да твърдя. Главоболието ми бързо започва да се топи. С приятното чувство на успокоение, което плъзва по кръвта ми, идва и облекчението. Чувствам как някой повдига бреме от плещите ми. Времето се обръща трескаво под кожата си, историята идва на мястото си. Усещам как разсъдъкът ми отново се изплъзва.

     ***

     Свестих се отново в същата болезнено бяла стая, но този път не бях сам. Два стола се бяха появили в центъра на помещението, а на единия седеше най-прекрасното същество, което очите ми някога бяха съзирали.
     Сребристата рокля на девойката се извиваше прелестно около съвършеното женско тяло, а водопадът от златистокафява коса обгръщаше като ангелски пламък това съвършенство, въплътено в женски образ. Момичето ме гледаше с очи по-сини от небето и по-дълбоки от най-дълбокото езеро. Викаше ме безмълвно.
     Надигнах се, направих няколко несигурни крачки, докато се уверя, че безупречно белият под няма да се отдръпне като прясно мляко изпод мен и продължих към празния стол.
     Погледите ни мигновено се сключиха заедно и останаха така дълги минути. Имах чувството, че ангели ме повиват с пелени от слънце и ме галят с пера от облаци. Можех да остана така завинаги, зареян в дълбините на тези така сини очи. Ала момичето заговори и наруши тишината, само за да я изпълни с най-прекрасния глас, носил се някога из смъртни уши.
     – Здравей, Джак.
     – Здравей, Лиора. Обичам те.
     – Знам, Джак. А сега нека ти покажа нещо.
     Тя стана и неминуемо красотата й ме повлече като могъщ магнит след себе си. Мъжът Джак се възхищаваше на това прелестно творение, неговото творение – на създателя Джак, докато двамата крачеха към единия край на стаята. Лиора, героиня, която бях създал, за да радва хората и да им дарява топлота и радост. Е, реално погледнато, бях я създал заради себе си и за никой друг. Твърде много приличаше тя на моята Лили, но беше още по-добра и красива. За да се откажеш от нещо, което си загубил, използвай заместител. Направи го по-добър, в моя случай. Бяхме стигнали края на помещението и Лиора се спря грациозно, с поглед, насочен към стената.
     – Къде сме, любима? – запитах аз.
     – В огледалната стая на твоята душа, мили – усмихна ми се тя – Не ми прави тези физиономии, сладък си, но сега имаме друга работа. Досещаш ли се какви са функциите на това място? Не? Погледни в огледалото.
     Приближих очи към стъклената повърхност, която изпълваше стената и сякаш изведнъж пропаднах в друг свят, чувствах се като същинска Алиса, само че доста пораснала и с мустаци. След кратко време усетих нежно подръпване и се озовах отново на мястото си до Лиора.
     – Лиора, беше много странно. Сякаш изведнъж се намерих в други дрехи, само че не точно дреха а... самоличност, да, нещо такова. Озовах се в някаква друга самоличност, много близка до моята и все пак – различна.
     – Стаята на огледалата, Джак. Тук всяко едно огледало отразява твоето “аз” по определен начин, моделирайки определени аспекти от личността ти. Ти сам си създал тези модификации и всеки път, когато ти се наложи, ги сменяш като ризи или маски, ако го намираш за по-добро сравнение.
     Изумително. Прекарах часове в оглеждане в различните огледала, а когато привърших, знаех повече за себе си, отколкото смятам, че ми се иска. Накрая вдигнах уморен поглед и запитах нимфата в ангелски одежди:
     – Благодаря ти, Лиора, за това, което ми показа и че отвори очите ми. Въпреки че след приключенията ми в онзи пъкъл от мрак си мислех, че по Дантевата логика една прелестна Беатриче като теб ще ме отведе в Рая.
     Загадъчна усмивка. Най-малко две слънца се превърнаха в свръх нови в този момент, бях готов да се обзаложа.
     – О, Джак, съжалявам, но не мога да те заведа в Рая, съзнанието ти няма да го понесе. Но ако искаш, мога да ти го покажа – цяла Галактика трябва да бе избухнала в този момент. Кимнах сковано, ръката й намери моята и ме поведе към средата на стаята.
     До двата стола бе изникнал телескоп. Беше също така безупречно бял с огромни тъмни лещи и масивен статив.
     Лиора се суети за кратко около окуляра и най-сетне ми позволи да погледна, макар и преди това да ме накари да си поема няколко дълбоки глътки въздух. Доближих око до стъклото и когато най-накрая се откъснах от него, вратът ми беше болезнено схванат.
     – Лиора, толкова е... прекрасно. Всичките думи на света няма да ми стигнат да опиша тази красота, най-майсторската художническа ръка и най-поразяващият музикален гений не биха могли да претворят и искрица от този пламък на съвършенството, който съзряха клетите ми очи. Значи... това е Раят?
     Любимата ми кимна и руменина се разстели по розовите й бузи. Аз се разсмях от радост, ала тя само се усмихна тъжно.
     – Значи все пак имало смисъл от живота, значи всичкото жалко съществуване, контролирано до последня детайл от мрака, все пак води до нещо. Значи цялото това страдание, шибаната битката си струва! – бях във възторг, еуфорията заплашваше да ме отнесе, ала лекият, почти нежен шамар, който Лиора залепи за бузата ми, ме отърси от възбудата.
     – Седни, Джак. Трябва да ти обясня някои неща, очевидно не схващаш напълно ситуацията – изчака ме да се успокоя, след което продължи с англелския си глас – Мракът, с който се запозна, действително контролира човешката душа, но веригата, на която я държи, далеч не е всесилна. Разбери, Джак. Човешкият живот не е само тъмнина. Мракът, който ти бе показан, е в нескончаема битка със светлината на мястото, което телескопът ти откри. От тази вечна битка на двете противоположности се ражда човешкият живот – в цялото си разнообразие, прелест и грозота. Човек не е нито изцяло едното, нито изцяло другото, Джак.
     – Мракът – това са тъмните дебри на човешката душа, неузнаваеми и неподатливи на промени, движени от собственте си жестоки закони. Светлината – ръката й опися изящна дъга над главата й – това е мечтата на човечеството, неговия неумиращ стремеж към красота и съвършенство – недостижим и далечен, но винаги окуражаващ с лъчите си надежда, пътят към Бог.
     – Да, но с упорит труд човек може да достигне този Рай, нали така, Лиора? Човек може да се слее с Бога! – но на приповдигнатите ми думи тя само поклати красивата си главица и аз усетих как пясъци се раздвижват изпод мен.
     – Не, Джак. Мечтата за Бога е недостижима и винаги ще бъде. На хората не им е писано да я достигат, на техните най-велики творения – да, но не и на самите създатели. Ако достигнеш Рая, мили мой Джак, ти няма да си човек. Но домът на светлината винаги ще го има, за да повдига духа на човечеството и за да го дърпа нагоре и все нагоре.
     Чувствах се предаден. И празен. Кух. Кънтящ от гняв и безсилие.
     – Не, не вярвам, Лиора! Дай ми да погледна още веднъж към тези прекрасни и тъй зли небеса. Този път ще ги запечатам в спомените си и ще ги претворя в реалността, както сторих с теб и Голеот, точно така! Щом аз не мога да отида при Рая, ще го смъкна на земята, за да могат всички да му се насладят! Дай ми телескопа...
     Лиора ме дари с още една от божествените си усмивки и оформи няколко думи с алените си устни:
     – Сбогом, Джак. Обичам те.
     Бях на крачка от телескопа, когато белият под се втечни, а после се вгази и аз пропаднах като от облак надолу.
     Мятах се, крещях и ругаех. Очаквах да се разпльоскам като костенурка, хвърлена от орел, като яйце в тигана.
     Тогава видях Паяжината. Не ми остана дори миг за възхищение, защото нещо смътно напомнящо на органичен кран, снабдено с множество грамадни многоставни пръсти, ме сграбчи като мушица от въздуха и ме повлече с шеметна скорост през пространството.

     ***

     След дълго изчакване най-накрая отворих очи. Световъртежът и гаденето бавно се утаяваха, а объркването малко по малко отпускаше лепкавата си хватка над тялото и съзнанието ми.
     Намирах се на някаква площадка, сякаш на върха на света, защото над мен имаше само небе, луна и звезди. Опипах повърхността под себе си и получих същото усещане за органична материя, което ме бе полазило при контакта с моя тайнствен спасител и похитител. Платформата, на която бях оставен, беше сякаш изплетена от хиляди стоманеносиви нишки, така сложно свързани, че образуваха истински гоблен. Материята беше изключително твърда, но въпреки това сякаш по собствено желание поддаваше леко под тежестта ми, създавайки впечетление за мекота.
     Закрачих из обширното пространство, докато не достигнах края на платформата. Погледнах предпазливо през ръба и моментално съжалих за това си действие. След няколко минути се престраших да погледна отново.
     Под мен, на стотици километри във всички посоки се бе простряла гигантска паяжина. Нишки с дебелината на стогодишно дърво кръстосваха всячески пространството, оформяйки симфония от странни образувания – възли, площадки, гнезда, клетки и кошери. Имаше груби и назъбени черни паяжини, а също така и фини сребристо-златисти нишки, изпредени в незабравими шарки, които улавяха съзнанието и го впримчваха като безпомощна мушица.
     Постепенно започнах да регистрирам и движение из колосалната паяжина. Малки неясни сенкоподобни силуети се придвижваха по нишките, някои чевръсто, други не толкова. Бяха точно като насекоми – паяци и мухи, които се дебнат; пчели с кошерите и цветята си, комари с яростната си жажда за кръв. От време на време ми се струваше, че виждам и птици, откъснали се по-надалечко от мрежата, омотала пространството и нанизала света на куклен механизъм от конци.
     Извендъж периферното ми зрение регистрира движение необичайно близо до мен самия. Извърнах се рязко настрани и съзрях приближаващия се силует.
     Беше гигантско паякоподобно, може би същото нещо, което ме бе спасило по време на пропадането ми. Съществото подскачаше и се катереше ловко по органичните жици, а многобройните му крака се скъсяваха и удължаваха като приспособления на изследователски робот от филмите.
     След няколко задъхани мига то прекрати шеметното си изкачване и спря на няколко крачки от мен. Никак не се и учудих, когато разпознах в лицето му още един от собствените си герои.
     Този път ми се бе паднал Туан Чи, старият разказвач на истории. Древното му мургаво лице от азиатски тип, набраздено с многобройни бръчки и обрамчено от няколко оскъдни, но буйни кичура снежнобяла коса, ми се ухили идиотски насреща. Само очите му се различаваха от описанието, което му бях дал – бяха издадени и твърде големи, приличаха на слънчеви очила с абсолютната си чернота и непроницаемост. Надолу тялото му преминаваше в странно съчетание между човек и паяк, гигантските му крака приличаха на човешки такива, но гротескно издължени и деформирани, за да заместват паешките пипала.
     Клечестият гигант запотропва с крачката си и с няколко десетки миниатюрни стъпки беше на сантиметри до мен.
     – Как си, Джак, стари приятелю? Наглеждаш паяжината? Прекрасна е нали?
     – Здравей, Чи. Красива е, признавам. Нека отгатна. Видях мрака и светлината, респективно – горе и долу, Адът и Раят. И ми остана какво? Предполагам чистилището? Не, едва ли. Тази чудна паяжина според собствените ми скромни дедуктивни умения би трябвало да е самият живот. Е?
     Идиотско ухилване. Бързо потропване в стил степ. Паякочовекът започна бърза весела мелодия, която отекваше звучно по сивите нишки на паяжината и в същото време заговори.
     – А, направо към съществената част. Явно търпението ти се е изчерпало. Е, прав си естествено. Паяжината всъщност е човешкия живот, заклещен между мрака и светлината, нишките са следите, които оставяме, а сенките – самото човешко присъствие. Хайде да поседнем и да погледаме, мисля че ще ти хареса – и ме подкани да се отпусна на ръба на платформата.
     Съзерцавахме дълго безпределната конгломерация от хаотично и в същото време прецизно устроени екосистеми. След известно време Туан Чи ме грабна с многобройните си пипала и ме отнесе чевръсто в друг участък на мрежата, откъдето наблюдавахме все така дълго. След това отново сменихме гледната точка, и пак, и пак, докато не изминаха вечности. На нито един от двамата не му омръзваше. Туан Чи ме изоставяше по някое време, за да изплете някоя нова мрежа, за да прибере улова си или за да нагледа някоя част от владенията си. Понякога ме взимаше със себе си, за да ме направи свидетел на поправянето на някоя разплетена мрежа, на излюпването на някоя пеперуда от пашкула й или пък на разкъсването на гасеница от стадо гладни мравки. Понякога в далечината съзирах гордите орли, които се бяха откъснали от паяжината и кръжаха над нея със самочувствието на богове.
     Толкова лесно е да разбираш паяжината, както установих. Също като в живота и тук си има паяци, които плетат капаните си и дебнат наивните мушици. Има си и такива, които творят заради самата красота на създаденото. Има прелестни но глупави пеперуди, има трудолюбиви пчели и мързеливи търтеи, има и воини-мравки, контролирани с хиляди от властни царици-майки. Съвсем просто и прозрачно. Мършата привлича масата, месото също, красивото поражда завист, яростта е заразна. Тези обитатели на паяжината бяха също като хора, макар и да са по-скоро обобщение на различните типове хора. Скоро станах опитен в разчитането на огромния гоблен, учител ми бе великият Туан Чи все пак. Ала реших, че е време да си тръгвам.
     В последните ми часове на тази земя Туан Чи поиска да ми покаже нещо, най-важния урок според думите му. Благодарение на катераческите му умения скоро се намерихме на върха на паяжината, на място ново за мен. То сякаш се намираше дотолкова в центъра на цялото скеле, че от него очите ми виждаха плетеницата като на карта.
     – Разгледай внимателно паяжината, Джак. Запомни я, в общ план и в детайли. А после се съсредоточи върху сенките, върху всички от тях.
     Последвах указанията му. Стараех се да обхвана дейността на всяка една от малките сенки, които плетяха гоблена на живота. Очите ме боляха, главата ми беше на път да се пръсне от усилието, но в един момент сякаш нещо се пречупи и изведнъж ми олекна. Започнах да възприемам всичко гладко, като на шега. И пред взора ми започна да се оформя чудна картина.
     Неизброимите сенки, пълзящи, скачащи и катерещи се по пояжината, сякаш изведнъж навлязоха в някакъв общ ритъм и задействаха като едно. Внезапно бях способен да определя пряката връзка между възбуденото жило на пчелата в долния десен край на мрежата и излизащата от паячната жлеза на близкостоящия паяк течност, между умиращата муха и раждащата се пеперуда. Светът завибрира в едно и аз усещах тези вибрации почти видимо. Тогава го видях.
     Изпълващо цялата паяжина, с пипала достигащи всичко, с хиляди очи и безброй крака и жлези. Гигантският паяк танцуваше, сцената му бе паяжината. Тялото му бе сянка, а светлината и мрака се сражаваха из плътта му. Ала не, сянката не беше малкото безволево дете на жестоките си родители. Светлината и мракът бяха оковани за паяка, той бе тяхният господар. Той предеше гоблена си, той и само той. Творението му беше далеч по-крехко от страната на тъмнината, ала беше гъвкаво и приспособимо. То не беше безсмътно като светлината, но пък умираше и с всеки живот се прераждаше още по-изящно. То беше сянка, а гигантският паяк го изпридаше в танца си – магнетичен, разтърсващ, незабравим, изгарящ.
     – Запомни това, Джак – изхърка гласът на приятеля ми – Запомни стъпката и ще можеш да го танцуваш както никой друг. Танцът на живота. Танцът на сянката.

     ***

     Събуди се рано, преди седем сутринта. Изкъпа се, закуси и влезе да си измие зъбите. През това време от телефонния секретар се лееха пожелания:
     – Честит рожден ден, Джак! Мама е. Всичко най-най, сине. Поздрави от баща ти!
     – Честит празник, брато. Ще те взема в шест да го отбележим!
     ... или пък:
     – Добро утро, шампионе! Пожелавам ти всичкото здраве на света и много вдъхновение да завършиш новата книга. Ню Йорк Таймс, ББС – само чакат да разбиеш класациите им – всичко изпято от мазния глас на шефа му.
     – Не си ми се обаждал от седмица, Джак. Честит рожден ден! Иска ми се обаче да дойда да ти го пожелая лично. Обади ми се, моля те, скъпи... – женски глас, чий ли беше?
     Тогава видя паяка, плетящ паяжината си в горния ъгъл на банята и вътре в него някакви невидими парченца се наместиха в пъзела. Тъмни и неясни спомени изплуваха в съзнанието му.
     В главата му зазвуча музика, а с нея дойде и ритъмът. Преоблече се набързо и излезе навън. Огледа света, усмихна се и се гмурна в него, понесен от танца на сянката.