Един ден от живота на И. Д.

     Някъде в недалечно бъдеще...

     Иван Димитров се събуди и тутакси се почувства нещастен (както твърде често напоследък, уви). Мъчеше го тежък махморлук. Предишната вечер бе прекалил с ракията – домашно производство (отдавна забранена от Европейския съюз). Добре знаеше, че идеалният лек е гореща шкембе чорба с много чесън и оцет, ала шкембето също бе забранено и за разлика от анасонлийката, него не можеше да си го произвеждаш в мазето на панелката (впрочем, панелното строителство също беше забранено от ЕС, но неговият блок бе оставен на доизживяване). Май трябваше да се задоволи с генно модифизираното (безкофеиново) кафе...
     Подкрепяйки несигурно глава с една ръка, Иван Димитров се надигна залитайки от кревата и се пресегна с другата към кутията Victory Hyper Lite’s, захвърлена някъде на нощното шкафче. Слаб ток, генериран от вградения в кутията чип, опари ръката му и я накара да изтръпне леко.
     – Уф, шибания Европейски съюз! Мамка му! – Иван Димитров пъхна смачкана цигара между зъбите си, докато студен металически глас (какъвто в добрите стари времена можеше да се чуе само ако се обадиш на 144) занарежда: "Пушенето е вредно за вашето здраве. То причинява сърдечни заболявания, рак на белите дробове..." Добре, че цигарената индустрия все още удържаше фронта, макар и с цената на гадни компромиси, помисли си махмурлията, ядно разтривайки ръката си. После изсипа останалите цигари на шкафчето и яростно смачка кутията, надявайки се да унищожи вградения микрофон – в противен случай тенекиеното гласче щеше да каканиже поне още пет минути, изброявайки всякакви знайни и незнайни болести.
     Иван Димитров се затътри към малката кухня на гарсониерата, стиснал в ръка дистанционното на холовизора (все още не бе събрал пари за платка за гласови команди). Натисна копчето на кафемашината и едновременно с това включи холовизора. В стаичката се разнесе мелодичен глас: "Дързост и красота 18754 епизод" и насред кухненската маса изскочи снажната фигура на Рич Форестър – същияt, какъвто го бе гледала майка му преди петдесет години и баба му преди сто (това разбира се беше компютърно генериран двойник на отдавна починалия актьор, но на кого му пукаше). Неизменната Брук цъфна мигом до своя любим и с блеснали очи и треперещ глас обяви: "Мисля че съм бременна". Рич я стрелна с дълбокия си взор (там се оглеждаше цялата мъка на душата му, защото знаеше, че детето не е от него, а от неговия клонинг). Все пак той запази самообладание и съвършените му зъби блеснаха в ослепителна усмивка (която накара Иван Димитров да отстъпи и да примига сънено, поливайки раираната си пижама с горещо кафе) и издекламира: "Толкова съм щастлив".
     Иван Димитров поклати глава и превключи на сутрешния блок, откъдето в кухнята му нахълта Гала, облечена в шармантна сигнално жълта рокличка и увита в кожи, имитация на лисичи опашки. Иван Димитров кимна одобрително – трябваше да признае, че макар и на сто и четиридесет и след безброй процедури за подмладяване блондинката все още си я бива.
     Кафето не успя да го ободри (нали беше без кофеин) и когато пристигна на работното си място все още го цепеше глава. Иван Димитров беше зъболекар – един от последните мохикани – при това потомствен. Преди много години стоматолозите бяха преименувани (от ЕС) на дентални лекари, а по-късно с напредването на генните терапии почти бяха изчезнали – като динозаврите. Сега малцината останали зъболекари трябваше да живеят, примирени с мисълта, че са ненужни, и да се изхранват с огризките, подхвърляни им от поредната реформа на здравната каса под формата на старовремски ченета за пенсионерите, които нямаха пари (здравната каса също нямаше) за генна терапия и съответно израстване на нови зъби. Ала едно чене на седмица не можеше да храни семейство и това му напомни за мъчителната раздяла с Елка и децата.
     Тъкмо когато Иван Димитров прецени, че е време да потъне в поредната фаза на сладко самосъжаление, на вратата се позвъни. Зъболекарят стреснато заоблича омачкана престилка и приглаждайки с пръсти оредялата си коса, се завтече да отвори на неочаквания пациент и потенциален клиент. Триумфът, който го изпълни при вида на елегантно (и определено скъпо) облечения господин на прага, можеше да се сравни единствено с чувствата, вълнували Уелингтън след Ватерло. "Ех, сега да бе тук сестра Янакиева..." ала зъболекарят се бе освободил от услугите на сестрата, когато стана ясно, че не може да изхрани себе си та камо ли и нея.
     – Заповядайте – с мазен глас д-р Иван Димитров покани пациента. Мъжът се намръщи при вида на допотопната машина "Медиа ЮС7", която се мъдреше в центъра на кабинета. Опитвайки се да преодолее надигналите се съмнения, явно не без усилия на волята, мъжът съобщи:
     – Като че ли имам развален зъб ъ-ъ-ъ... докторе.
     – Няма проблем. Заповядайте на стола!
     – Аз, хм, нямам време за генна терапия... такова, заминавам за чужбина и реших да... че нали сте наблизо...
     Иван Димитров внезапно осъзна че това е щастливият му ден.
     – Ама моля ви, седнете на стола!
     – Е, добре – пациентът най-после се предаде и падна в капана.
     Д-р Иван Димитров включи рефлектора, който примига застрашително, но все пак запали. После натисна едно копче и столът започна неуверено да се издига, протестирайки със скърцане. По челото на пациента избиха ситни капчици студена пот. "Явно човекът за първи път идва на зъболекар", помисли си съчувствено доктора и замахна с огледалцето.
      След като прегледът приключи д-р Иван Димитров кимна авторитетно и обобщи:
     – Хм, дааа.
     – Ъ?
     – Caries profunda – отсъди докторът победоносно.
     – О, боже!
     – Хм, дааа...
     – Може ли да направим плазмено мултиплициране на зъба, докторе? На сестра ми й направиха нещо такова...
     Д-р Иван Димитров се вкисна. Нямаше плазмен мултипликатор. Но алтернатива винаги имаше:
     – Ами, ще направим пломба – зъболекарят се помоли да е прозвучал достатъчно категорично и с несигурно движение се пресегна към турбината (често наричана от лаиците "бормашина").
     – Нали не с това...
     – Оооо...
     – Еееее...
     Минута след като евентуалният пациент напусна в безреден тръст кабинета, пръскайки слюнка и сипейки закани, д-р Иван Димитров се почувства съкрушен. Унинието му можеше да се сравнява само с това на Наполеон след Ватерло.
     Сълзи на безпомощност напираха в очите му, когато – о, чудо – на вратата отново се позвъни.
     Без особени надежди зъболекарят покани на стола поредния пенсионер и вяло взе мярка за поредното чене.
     След като процедурата приключи – този път без произшествия – старецът се затътри към изхода и погледна с неудобство към Иван Димитров:
     – Докторче, пенсията още не съм я взел, ама ти донесох нещо от село...
     Зъболекарят скептично погледна към прокъсаната пазарска чанта, която пенсионерът пъхаше в ръцете му и се насили да се усмихне благодарствено.

     Така се изтъркаля поредния ден на Иван Димитров.
     За щастие флаер 280 спираше точно пред дома му. Докторът не обърна внимание на обичайната блъсканица в превозното средство, нито на металическия глас, който му благодари, че е използвал градския транспорт и му пожела "приятна вечер" на слизане.
     В малката кухничка беше самотно и тягостно. Иван Димитров понечи да включи новините по холовизията, но после се отказа и вместо това се пресегна за ракията в хладилника. След като си сръбна една юнашка глътка и запали поредната цигара, Иван Димитров се сети за армагана от пациента.
     В торбата, внимателно увито в амбалажна хартия, го чакаше два килограма телешко шкембе.


     КРАЙ