Най-дългият годеж
Режисьор: Жан-Пиер Жьоне
В ролите: Одри Тоту, Гаспар Улиел, Доминик Батенфелд

Автор: Демандред

     След няколкогодишно чакане и многократни повторни гледания на "Амели", почитателите на Жан-Пиер Жьоне и Одри Тоту у нас (един от които е Yours truly) доживяха да видят на голям екран у нас новия им филм "Най-дългият годеж". Да, знам, не е най-елегантното и стегнато име, но пък е в стила на Жьоне :p Не, че той го е измислил всъщност, защото филмът е по популярен френски роман.
     Първо трябва да кажа, че най-големите фенове на "Амели", втурнали се към киното в очакване на "повече от същото", вероятно ще останат разочаровани. Защото освен типичните режисьорски решения на Жьоне и присъствието на около половината от актьорите от "Амели", филмите нямат почти нищо общо.
     Сюжетът с две думи – годеникът на Матилд (Одри Тоту) е пратен на фронта в Първата световна война, осъден на смърт за умишлено самонараняване и пратен заедно с още няколко в обречена позиция на предната линия, след това изчезнал и се предполага, че е мъртъв. Естествено нашето момиче не вярва, почва да го издирва през 1920 г., интригите се заплитат, има многократно връщане чрез flashbacks към военните сцени от различни гледни точки. Жанрово е смесица от любовен филм, военен епос и крими/мистерия, което не звучи много обещаващо, но се е получило добре.
     Първото нещо, правещо впечатление в този филм, и до края оставащо си най-голямото му достойнство, е, че той е изумително красив. Визията е просто феноменална, всеки кадър е изпипан до съвършенство. И е много разнообразна (нещо, налагащо се поради разнородния сюжет) – бойните сцени са снимани по един начин, сцените в мирен Париж по съвсем друг, тези на село по трети... и всичките са прекрасни и създаващи атмосфера, с която малко филми могат да се сравняват. Пресъздаването на бойните сцени от Първата световна е може би най-доброто съживяване на бруталността и жестокостта на тази война, което съм виждал на голям екран. Гледайки ги, все си мислех за класиката на Ремарк "На западния фронт нищо ново" и колко си прилича усещането, което създават тези сцени с аналогичните в книгата. Във визуално отношение за мен обаче най-запомнящи ще си останат две сцени, несвързани с битките и бойното поле – първата е фантастично заснетото поле, разлюляно от полъха на вятъра (очевиден homage към филма на Тарковски "Огледало" и най-любимата ми сцена там, което самият Жьоне си признава), а втората е едно убийство, извършено по толкова идеен, зашеметяващо красив и неочакван (макар и доста нереалистичен) начин, че се издигна до произведение на изкуството в очите ми. Няма да ви развалям удоволствието с повече спойлъри.
     Освен визията, във филма има и немалко други елементи, достойни за похвала. Одри Тоту се представя отлично в главната роля и успешно се отдалечава от пълната й асоциация в мозъците на много зрители с образа на Амели. Жьоне за пореден път показва упоритост и настойчивост да вкарва своите шантави и странни идейки и нестандартното си чувство за хумор във всеки свой филм, независимо от жанра и базовия сценарий, и "Годежът" е изпъстрен със забавни случки и инциденти, носещи неговия отпечатък. И въпреки че филмът е доста мрачен като атмосфера, тези шантави моменти по никакъв начин не дразнят и безпроблемно се вписват в цялостната картина. Въобще, смесването на жанровете е осъществено много майсторски. Жьоне е добър разказвач, историята изглежда объркваща отначало, но постепенно всичко си идва на мястото, събитията се развиват естествено и логично, а финалът е съвсем очакван, макар и леко клиширан. Историята трудно ще спечели някакви награди за идейност и оригиналност, но пък е добре развита и разказана и не обижда интелекта на зрителя.
     Актьорите като цяло се справят чудесно, всеки си е точно подбран и съвсем на място. В първия момент обаче, ако си върл "Амели" фен като мен, чувството за deja vu е доста натрапчиво, понеже може би половината от тези актьори присъстват и в предишния филм на Жьоне. Но с това се свиква бързо, те са достатъчно добри, за да забравиш за предишните им превъплъщния и да приемеш сегашното им с лекота.
     Музиката e дело на небезизвестния Анджело Бадаламенти ("Туин Пийкс") и е много добра, на места чудесна, отлично се вписва в атмосферата на филма. Но пък не е от тези, които човек би слушал отделно от филма многократно. Липсваше ми Ян Тирсен, композиторът на "Амели".
     Време е за умното заключение и присъда в края. Гледах филма два пъти за 5 дни, първият път бях зашеметен и напълно очарован, вторият път, преодолял потресаващото въздействие на визията и гледащ с по-хладен и оценяващ поглед, не бях толкова впечатлен, и филмът издиша по един от най-важните критерии за мен – а именно става ли за многократно гледане и дали вторият път е по-добър. Но със сигурност си струва гледането, непременно на голям екран (и без това засега за щастие няма никакви субтитри по фриитата, че и самият филм е труднооткриваем, така че, ако не сте франкофони, ще трябва да го гледате на кино, пирати проклети! :р). Филмът няма претенции за някаква дълбочина, послание и т.н. – просто една много умело разказана история с изумителна визия и добри актьори. Мисля, че ще допадне почти на всеки зрител.

Оценка 9/10