Сенчести игри
Четвърта книга от Хрониките на Черния Отряд
Автор: Глен Кук

Откъс от "Сенчести игри" от Глен Кук
Предстоящо издаване от Лира Принт; Copyright © 2005 на Глен Кук
Всички права запазени. Никаква част от този текст не може да бъде възпроизвеждана по никакъв начин, електронен или механичен, вкл копиране, публикуване, записване, вкл и върху информационни носители от всякакъв тип без писменото разрешение на автора.

Използвано с позволението на Издателя.
Copyright © 2005 Симеон Цанев (Роланд), превод.

     Откъс:
     Таверната в Талиос

     Уилоу се намести по-удобно в стола си. Момичетата се разкикотиха, предизвиквайки се една друга да пипнат меката му като свила коса. Тази, чиито очи обещаваха най-много, протегна ръка и прокара пръсти по цялата й дължина. Уилоу хвърли поглед през стаята и смигна на Бесния Корди.
     Това беше живот – поне докато братята и бащите на момичетата не се усетеха. Мечтата на всеки мъж, комбинирана с все същите смъртоносни рискове. Ако продължеше така и неприятностите не ги настигнеха, скоро щеше да тежи над четиристотин кила и да е най-щастливият охлюв в Талиос.
     Кой би предположил? Скромна таверна в пуритански град като този. Обикновена дупка в стената, същата като стотици други, които човек можеше да намери на всеки ъгъл в родното му място. Нещо дотолкова непознато тук, че нямаше как да не забогатеят. Ако свещениците не се усетеха и не бръкнеха с пръчка в спиците.
     Естествено, помагаше им и фактът, че са екзотични пришълци, които целият град искаше да види. Дори въпросните свещеници. И техните малки женички. А особено дъщерите им.
     Дълго и опасно пътуване, докато стигнат дотук, но си струваше всяка мъчителна стъпка.
     Той скръсти ръце на гърдите си и остави момичетата да си позволяват каквато дързост пожелаят. Можеше да се справи с тях. Да ги изтърпи, така да се каже.
     Видя, че Корди отваря нова бъчва от горчивата третокласна зеленикава бира, която приготвяше. А глупаците плащаха три пъти повече, отколкото струваше. Що за извратено трябваше да е място, където никога досега не се е вясвала бира? Ад. Мечтата на момчета без особени умения, които не ги свърта на едно място, мечтаеха.
     Корди донесе една халба и каза:
     – Лебед, ако това продължава, ще се наложи да намерим някого за варенето на бирата. След няколко дни ще свърши.
     – Е и? Да не мислиш, че ще се застояваме? На тия свещеници вече започна да им прикипява. Ще си намерят оправдание да ни затворят. Тревожи се как ще си намерим отново толкова доходен бизнес, не кой ще ти помага за бирата. Какво?
     – Какво какво?
     – Защо така помрачня изведнъж?
     – Пратеникът на съдбата току що влезе през входната врата.
     Уилоу се обърна, за да види новодошлия. Кинжала се беше прибрал. Висок, слаб и черен като абаносово дърво, с обръсната до блясък глава, а здравите му мускули помръдваха и при най-лекото движение. Изглеждаше изваян като статуя. Огледа се наоколо с очевидно неодобрение, след което отиде до масата на Уилоу и седна. Момичетата го заоглеждаха – той беше не по-малко екзотичен от Уилоу Лебеда.
     – Идваш да си прибереш дела и да споделиш колко е отвратително от наша страна да покваряваме децата ли? – попита Уилоу.
     Кинжала поклати глава.
     – Старият мръсник Пушека пак е имал видения. Жената ви иска.
     – Мамка му! – Лебеда свали краката си на пода. Проклетата муха в кацата с меда. Жената не искаше да ги остави намира. – Какво е този път? Какво е направил пак? Прекалил е с някоя забранена трева ли?
     – Той е магьосник. Няма нужда да прави каквото и да е, за да е противен.
     – Мамка му – повтори Лебеда. – Какво си мислиш, че сме тук само за ден-два, колкото да продадем тая пикня от плъхове, дето Корди я вари, а после да се омитаме обратно по реката?
     Бавна широка усмивка озари лицето на Кинжала.
     – Твърде късно, момче. Избрани сте. И не можете да тичате достатъчно бързо. Пушека може би ще е смешен, ако се опита да отвори магазин там откъдето идвате, но тук той е големият-зъл-мръсник-с-амбиции. Опитай се да го прескочиш и ще ти завърже на фльонга пръстите на краката.
     – Това официално ли е?
     – Е, не го казаха така, но това им беше мисълта, да.
     – И какво е сънувал пак? За какво сме му ние?
     – Господари на сенките. И още отгоре им. Голямо събрание в Сенчестия затвор, така казва той. И скоро ще спрат да плямпат и ще започнат да действат. Казва още, че Лунна сянка се е отзовал на повикването. Не след дълго ще ги видим тук, в Талиос.
     – Голям праз. Това ни го пробутва буквално откак сме дошли.
     От лицето на Кинжала изведнъж изчезна всяка следа от хумор.
     – Този път е различно, човече. Има страх, а има и страх, нали ме разбираш? А при Пушека и Жената тоя път е второто. И проблемът не са само Сенчестите. Каза да ти предам, че Черният отряд идва. Знаел си какво означава това.
     Уилоу изстена, все едно му бяха забили лакът в стомаха. Изправи се и излочи на един дъх бирата, която Корди му беше донесъл. Огледа се трескаво наоколо, все едно не вярваше на очите си.
     – Най-идиотското нещо, което някога съм чувал, Кинжал! Черният отряд? Да идва тук?
     – Пушека твърди, че това е разстроило Господарите на сенките, Уилоу. И то здраво. Това е последната свободна страна на север от тях под реката. А знаеш какво има оттатък на Сенчестия затвор.
     – Не мога да повярвам. Знаеш ли колко дълъг път трябва да измине отрядът?
     – Горе-долу колкото вие двамата с Корди. – Кинжала се беше присъединил към Уилоу и Бесния Кордууд две хиляди мили след началото на пътуването им на юг.
     – Да, ти ще знаеш, Кинжал. И кой освен нас тримата би бил толкова побъркан, че да издаяни толкова път без причина?
     – Но те си имат причина. Поне според Пушека.
     – И тя е?
     – Идея нямам. Отиваш там, както поиска Жената. Може би тя ще ти каже.
     – Отивам. Всички отиваме. Колкото да им замажем очите. И при първа възможност се омитаме колкото можем по-бързо от Талиос. Ако наистина Господарите се раздвижват на юг и Черния отряд приближава, нямам намерение да се мотая наоколо, когато пристигнат.
     Кинжала се облегна назад, за да позволи на едно от момичетата да се приближи по-близо. Изражението му беше въпросително.
     – Още у дома видях на какво са способни тези копелета – каза Лебеда. – Видях какво направиха в Розоград и... По дяволите, просто го приеми на доверие, Кинжал. Голяма, много голяма гадост. Ако наистина идват и ние още сме наоколо, когато се появят, може да ти се прииска да те бяхме оставили за закуска на крокодилите.
     Кинжала така и никога не обясни точно защо са го хвърлили на крокодилите, но пък и самият Уилоу не беше съвсем наясно защо накара Корди да го спасят. При все това човекът се беше оказал достатъчно точен и изплати дълга си.
     – Мисля, че трябва да им помогнеш, Лебед – каза Кинжала. – Това градче ми харесва, а и хората са добри. Единственият им недостатък е, че не им стига акълът да изгорят всички храмове.
     – Да му се невиди, не съм аз човекът, който може да помогне!
     – Вие двамата с Корди сте единствените наоколо, които разбират каквото и да е от войниклък.
     – Бях в армията за два месеца. Дори не се научих да марширувам в строй. А на Корди вече не му стиска. Единственото, което желае, е да забрави тази част от живота си.
     Приятелят му, подочул по-голямата част от казаното, сега се приближи.
     – Не съм толкова зле, Уилоу. И не отказвам, ако каузата си струва. Просто тогава бях в грешната компания. Но съм съгласен с Кинжала. Харесват ми и градът, и хората. И съм готов да помогна, за да не ги обработят Сенчестите.
     – Ти чу ли какво каза човекът? Онова за Черния отряд?
     – Чух, да. Както и че Пушека и Жената искат да си поговорим. Мисля, че трябва да отидем и да видим какво ще кажат, преди да плямпаме каквото и да било.
     – Добре, добре – предаде се Уилоу. – Променям се на мига. Ще опазя крепостта и така нататък. Ще ви извадя кестените от огъня. Толкова отвратително добричък съм! – След което отпраши навън.
     Бесния Корди се ухили.
     – Май си почнал да хващаш цаката на Уилоу, а, Кинжал?
     – Ако това продължи така, както си мисля, няма да има нужда да се оправям с него. Той ще бъде на фронтовата линия, когато се опитат да спрат Сенчестите. Можеш да го въртиш на шиш и пак няма да си признае, но и на него му допада Талиос.
     Другият се засмя.
     – Прав си. Най-накрая си намери дом. И никому няма да позволи да го изселят. Нито Господарите на сенките, нито дори Черният отряд.
     – Толкова ли са лоши, колкото твърди?
     – По-лоши. Много по-лоши. Вземи всички легенди, които някога си чувал, и всичко, което се разправя наоколо. Сега добави най-страшното, което можеш да си представиш, удвои го и може би ще си близо. Те са зли, здрави и много добри в занаята си. И най-лошото е, че са по-хитри, отколкото можеш да си въобразиш. Има ги от четири-петстотин години, а нито една наемническа група не би могла да просъществува толкова време, освен ако не е толкова проклета, че дори боговете да не смеят да се занимават с нея.
     – Майки, пазете децата си – обобщи Кинжала. – Пушека и неговите сънища.
     Лицето на Корди помрачня.
     – Да. Чувал съм, че магьосниците карат някои неща да се случват, като първо ги сънуват. Може би е уместно да прережем гърлото на Пушека.
     – А може би – каза влезлият в момента Уилоу, – първо е редно да разберем какво става, преди да режем каквото и да е.
     Корди се разхили, Кинжала също се усмихна. След това започнаха да изхвърлят учтиво гостите на таверната, като същевременно всеки си уреждаше среща с една или повече от младите дами.