Какво дефинира, питаме се всеки път, като трябва да избираме какво да представяме в тая рубрика, – та какво дефинира класиката? Класиката уж е нещо постоянно, нещо, минало през изпитанието на поне едно поколение читатели. Нещо, което не се забравя. Трябва ли класиката да е призната от всички? Трябва ли да харесва на всички? Или поне на много? Ако харесва на малко, как е станала класика? Трябва ли когато и да я прочетеш, да се впечатлиш от нея, или си има класики по възраст? Трябва ли да е допринесла с нещо за развитието на жанра, да е повлияла на творчеството на други, или стига просто всички да я смятат любима?
Ето на някакви такива въпроси тръгнахме по-сериозно да отговаряме в юбилейния брой, и по-точно намерихме си кандидат за класика, за който контрастът между различните определения е достатъчно висок. А за представянето на този контраст се възползвахме от помощта на бившия ни колега и известен деятел от бг фентъзи интернет пространството – Сашо Драганов, а.к.а Спархоук, на когото сме благодарни, че се съгласи да загърбим за малко тежките си противоречия и да се включи със своята гледна точка в този така да се каже юбилеен експеримент.
И така – Дейвид Едингс и Белгариадата.
Моридин
Sparhawk ( www.citadelata.com)
Макар по принцип с екипа на "ШедоуДанс" да не съм в най-приятелски отношения, Роланд успя приятно да ме изненада, поканвайки ме да напиша ревю за любимата си сага "Белгариад" за тяхната рубрика Евъргрийн. Рекох си, защо не, в крайна сметка първият сайт, в който прописах, бе именно ШД, и макар сега да съм напълно удовлетворен от "Цитаделата", спомените са си спомени. А и, доколкото познавам пристрастията на хората от екипа, надали ревютата им за тази сага са особено лицеприятни и аз съм човекът, който май поуравновесява нещата.
Споко, имам килата да го направя :)
За книгата. "Белгариад", която по мое мнение е най-доброто епично фентъзи, виждало бял свят (освен може би "Еления" на същия автор), я прочетох сравнително късно и по доста тъп начин – след като преди това бях чел "Малореон" (нейната сага-продължение, друг шедьовър на Едингс, но да не се отплесвам) и в разбъркан ред – книги 5, 3, 1, 2, 4.
При все това успя да стане любимото ми фентъзи. Сега тези, които ме познават, биха очаквали да дам справка с тиражи и места в класации на фенове, но макар в тях "Белгариад" наистина да се представя добре, няма да го направя, тъй като не е мястото, а може би и времето. Книгата отдавна е изчерпана и няма изгледи за нов тираж, така, че и да убедя някой да си я купи, само ще го обрека на месеци ровене из кашоните за стари книги. Феновете знаят колко и какво е направила тази поредица за жанра.
Няма и да се разпростирам много по въпроса защо книгата е такъв връх в жанра, защото при Едингс чувствата са като с Михаел Шумахер – или го обикваш от все сърце, или го намразваш от дън душа. Така е с всички велики :)
Ще кажа обаче аз какво харесах в цикъла, който си остава моя най-любима книга и до ден днешен.
Обикнах стила на автора. Никой друг не е успявал да събуди толкова емоция в мен, колкото Едингс. Когато в началото на историята четох за фермата на Фалдор и растящия под грижите на леля Поул Гарион, усещах – и още усещам – онази специфична топлина, която чувства детето, когато за пръв път го водят в старинна къща и палят камината пред очите му. Когато четох безумните диалози между Силк, Белгарат и любимата компания, се превивах от смях, а когато Ашарак зашлеви Поулгара в Гората на Дриадите, изтръпнах сякаш наистина е ударен мой приятел. И, разбира се, уникалното меланхолично чувство, когато Едингс описа смъртта на овчарчето, чийто единствен грях бе майсторската му свирня… или дори щастливия финал, който обаче значи раздяла с героите в тази невероятна поредица.
Героите… те са второто нещо, в което се влюбих, четейки тази история за богове, вълшебници и подвизи. Чаровни, детински, хитри, мъдри, глупави, силни, смешни и в същото време тъжни – те са като истински приятели, които ми разказаха своята история, потапяйки ме в нея, откъсвайки ме далеч, далеч от скучната реалност. Никога няма да забравя младия и честен Гарион, властната, но добра Поулгара, веселия тарикат Белгарат, който също е и най-великият вълшебник, свадливия, но добросърдечен Белдин и – разбира се! – ненадминатия мошеник Силк, всеобщия любимец.
Сюжетът на "Белгариад" също е перфектен. С основна сюжетна линия (момчето-което-става-Крал) и ненадмината епика – хилядолетни богове, събуждащо се зло, интриги, магии, безсмъртни вълшебници и Пророчества – сагата има идеалната история на класическа легенда, която се разказва и се помни от всички, които са я чули (в случая прочели).
А черешката на върха на сладоледа е хуморът на Едингс – саркастичен, но не злобен, който освежава цялата история и я прави специална и различна от всичките болезнено сериозни саги от 10 тома по 1 000 страници всеки.
Всичко това създава уникална атмосфера, носеща в себе си приказна вяра в силите на Доброто и може би събуждаща в душата самото него.
Поне ако й позволиш.
Роланд
Майко мила...
Не, в смисъл... наистина.
Божкее...
Току що изчетох последната книга от поредицата (последните шейсетина страници по диагонала за около 15 минути)... Това е...
Не, това е... най-ТЪПОТО, МАЛОУМНО, СКУЧНО и ПРОТИВНО нещо, което НЯКОГА съм чел. За бога, ДОРИ "Най-страхотното шоу в космоса" е поне само една книга!
АРГХ!
И т.н., ся по-спокойно. Проблемът на Белгариадата (един от многото, ама нали трябва да започна отнякъде все пак) е, че е твърде голяма. Ако беше всичко събрано само в една от петте книжки, ще си кажа ОК, ся, малоумно, дебилно, ма кратичко, евентуално носи и некво весело настроение, минава бързо. Е да, ама НЕ. То е безкрайно, да му се невиди! Първите три книги спокойно биха могли да се съберат в една или в половината от един том с размери на "Колелото", да речем. Оттам нататък още максимум 200 страници до финала и поредицата поне нямаше да е досадна. Алас...
Друг тежък проблем на Белгариадката е, че в нея просто няма тръпка. Едингс е заложил на съвсем сигурно и не му е минало през ума да поставя героите си в опасни ситуации или с тях изобщо да се случва нещо лошо. Още към средата на втора книга вече ти е ясно, че каквото и опасно да стане, Пророчеството ще се намеси и ще сейвне деня. Ако не то, ще са дивите сили на Гарион, спонтанно проявили се в най-точния момент.
Като споменах Гарион, се усетих, че съм изпреварил събитията. Значи, в Белгариадата имаме две сили. И не, това, каквото и да ви разправя Едингс, не са двете Пророчества, а са други две стихии, които всъщност изобщо не работят една срещу друга, ами са си съвсем в тандем. Това са силата на Клишето и силата на Търговията. В Белгариадата няма нищо, което да е ново за жанра, няма нищо, което да не сме чели още в първите книги за Конан, Властелина или Силмарилиона (на места кражбата от последните две е чак неприлична, а това твърдение в този жанр, при това за Властелина баш, наистина значи много, не мислите ли?). Имаме Сирака® Гарион, имаме Злия Бог® Торак и силмарил... пардон – магическото кълбо, в което въпросният е вманиачен. Разполагаме и с Пророчество, според което Гари трябва да стане Крал на Запада и после да е*е майката на Торак. Според дедо ви Едингс Пророчествата са две, съответно по едно за всяка страна. Само че по неразбираеми причини нашето работи, пък на Лошите® – не. Нашето винаги е право, тяхното не спира да бърка. Та колизията между двете накрая, освен дето е безкрайно неталантливо, посредствено, НЕ-епично и направо скучно пресъздадена, е и до такава степен предрешена, че всяка част от финала на поредицата отдавна е ясен на всеки читател без синдром на Даун нейде около средата на първа част.
Като се почне от истинската самоличност на Гарион, която леко се натрапва през цялото време, но е разкрита "изненадващо" чак в четвърта книга, всичко в поредицата е до такава степен болезнено предвидимо, че тя просто е нечетивна за всеки, способен едновременно да си връзва връзките и да говори. И това може би нямаше да е чак такъв проблем, ако Едингс си позволяваше да поставя поне от време на време някое истинско предизвикателство пред героите си. Не би, обаче. Във всеки момент можем да сме сигурни, че НИКОЙ няма да умре, че ВСИЧКО ще се нареди перфектно и че ако случайно нещо се смарангяса, или силите на Гарион, или някое съшито с бели конци съвпадение, обяснено с Пророчеството, ще оправи бакиите. На моменти просто наистина изпадах в безпомощна ярост от нелепостта и имбецилизма, изливащи се от страниците. Нагласено, малоумно, че и дори не е най-добрият вариант за същата ситуация. Казват му агресивна бездарност на това.
Сега за героите. Те са... не, "еднопланови" е доста слаба дума. Не, те са просто ботове. Имат заложен един (беден) модел на поведение и си карат само по него без отклонения. Всеки от тях, от най-осмостепенния до Гариончо или Белго. Положението е наистина драстично. Израстване, развитие на героите, изненадващи действия... такова нещо липсва. Отделно, че и в РПГ-тата предтсавителите на една и съща раса са по-разнообразни, отколкото тук. Мисля, че поентвам колегите, но това всички индивиди от една раса (или група в расата, както е с Култът към мечката в Черек и Драсния) да са безапелационно еднакви, на мен ми е... смешно. Череките са подивели и наливащи се с бира викинги. Драснианците са безцелно шпиониращи заядливи шегаджии (или поне Едингс така си е мислел, че ги прави, щото ако наистина бяха, щяха да са забавни). Нийсаните са замаскирани Стиджианци, които са по съвместителство бесни отровители, двуличници и изобщо кофти копелета. Сендарите са прагматични, толнедранците не вярват в магията, въпреки че им избожда очите. Мургите са коварни (колкото сандбернар горе-долу) и зли, надраките са грубиани и златотърсачи или трапери, тулите са тъпи охлюви, малореаните пък са запазени за продължението... Подтискаща липса на разнообразие е това, когато дори главните ти герои са архетипи на расата, от която произлизат... РПГ ту дъ лимитс, че и от по-евтинките...
Нашите хора са нещо наистина зашеметяващо. Делят се на три типа. Първите са могъщи и всезнаещи (Белгарат и Поулгара), които обаче упорито не казват на никого нищо, защото "не е дошло времето" или "не искам да говоря за това сега". В смисъл, вероятно има по-жалък начин да се опиташ да създадеш някаква мистерия от това да си набутал омниразбиращ герой, който ей така просто, без някаква кой знае каква причина, си трае, но според мен е трудно да се постигне. В смисъл, някак се натрапва въпросът за какъв мълчат, като Пророчеството така и така ще се изпълни? В смисъл, уж не е ясно дали ще стане, ама другото Пророчество е от Лошите® (за тях след малко), така че просто няма шанс. Също така, въпреки всесилността си, и двамата не правят нищо, ръсейки по въпроса оправдание след оправдание. Само командват и се "сопват".
Втората група са второстепенните герои, които съставляват партито (мисля, че колегите достатъчно ясно направиха сравнението с РПГ) – те са строго стереотипни – имаме крадец (Силк), рейнджър (Лелдорин), паладин (Мандорален), файтър (Хетар), варварин (Барак) и друид (Релг? Май така се казваше). Като прибавим двата спелкастъра (уизарда Белгарат и клеричката Поулгара), картинката е пълна.
Другите, като ковача Дурник или сволочта Се'недра, са по-скоро NPC-та, свързани с основния куест. Те също нищичко не знаят и заедно с мухльото Гарион са жертва на постоянното "нека сменим темата" на двамата спелкастъри. Досадно е, да.
Лошите в поредицата са олигофрени. Те пък се делят на два вида – интриганти и бесни психопати. С интригантите се справяме по следния начин – те кроят много пъклени планове, които доказано ще обрекат всичко на гибел и хаос. Гарион или някой от другите льохмани от трети тип разбира за това и се опитва да ги издаде. Доказателства няма, но лошият интригант се паникьосва (все се намира причина), издава се сам и след около абзац-два умира. Без изключение.
Вторият тип, бесните психопати, пък мрат още по-лесно. Вбесяват се неистово и се оставят да бъдат наръгани от каквото остро има под ръка. Последният бос Торак е от тия, бтв, да вметна.
Има и леко омешани герои, които не спадат към само една от категориите, но като цяло това изчерпва всичко.
Още няколко думи за сюжета. Той е тъп. Ама не, в смисъл, наистина тъп. Не само защото е ясен точка по точка от самото начало, не защото е тъпанарски изкопиран от разни по-хубави книги, не дори заради това, че е толкова безопасен за главните герои, колкото атака с дунапренова гъба за баня. Той просто е глупав. Едингс е писател, лишен не просто от писателски талант, но и от въображение. До степен, че до края на трета книга героите само пътуват от точка А до точка В, взимат куест айтъма и отиват до точка С, където Гарион става крал, след което най-накрая стигат до точка D, където е патетик гранд финалето. Във всяка книга (освен четвърта май) имаме битка с бос накрая. Нищо не ни отклонява от пътуването. Няма задържане никъде, някакви по-особени събития, просто пътуваме, за да може Гарион да опознае света. АМАН! Айде, първа книга започва в уютната ферма на Фалдор, там се поразмотаваме известно време, добиваме нещо, което през присвити очи минава за домашна атмосфера, но някъде към средата на втора книга вече окончателно сме умрели от скука от безкрайното пътуване. Съответно можете да предположите, че трета, в която това лазене по нервите продължава, е най-трудно поносимата от цялата поредица и я влачих... много дълго. Някъде около средата на четвърта част, когато партито е в Рива, за да коронова Гарион (така де, очаква се да се изненадаме, ама ние сме бъгъри и не щем), нещата за малко изглеждат интересни, ма после се вижда, че май не са.
Атмосферата е някак нелепа. Очаква се да спасяваме не само света, но и цялата вселена. Е да, но защо междувременно да не пускаме евтини лафчета и да спорим кой ще накладе огъня този път? Също така е уместно на две крачки от Вражата Армия® да се караме за това, че трябва да се запали огън, защото сме имали нужда от топла храна. Че и да печели тая теза! Всичко уж е сериозно, пък не изглежда такова. Уж е епично, пък липсва епика. Май само в "Сърцето на скиталеца отвъд" съм срещал такова нещо. Сякаш готвачката в кухнята е тръгнала да разказва епична история. Некадърие от най-висш порядък.
Отчаяните фенове на Едингс се опитват да извинят горното с хумора. Ех... хумора... Ами той... бе не че го няма. И даже ми беше забавен... когато бях на 12 и четях "Белгарат магьосника". В смисъл, носи изтънчеността и забавлението на гъделичкане с тухла. С единственото предимство, че не цапа... много. Силк (комичният персонаж, a.k.a. крадецът) е някакво такова насилено смешно, което много държи ясно да покаже, че е такова, с и без повод. Основно без. Нещо в стил "сега ще ти кажа нещото, което знам, че най-много ще те подразни, ама така, че да става ясно, че за това го казвам и че искам да стане ясно..."
Но нищо в тая поредица не е в състояние да достигне по малоумие отношенията между героите. "Обичам го и той също ме обича, по тоя въпрос и двамата нямаме съмнения. Затова ще го дразня, псувам и тормозя. Не за друго, ми щото е мъж и щото според Едингс съм кръвожадна и истерична идиотка и нямам друг избор". "Вижте ме, аз съм Нинив, пардон – Поулгара, – и категорично никой не спори с мен, щото ако някой си го помисли, винаги ще се намери кой да каже "Няма смисъл да спориш с нея". Устройва ме, макар че нямам кой знае какво да отстоявам, да си го отстоявам с хладни погледи". "Обичам го/я. Няма да си кажа и само ще го/я гледам с истерично-влюбен поглед и ще му/й давам ясен сигнал след ясен сигнал, за да съм сигурен/сигурна, че по никакъв начин няма да разбере за чувствата ми." Има ли нужда да изброявам още? Отношенията между героите са на ниво детска градина. Цялата сериозност, с която се очаква да е пропит сюжетът, отива на кино, при положение, че те или се дърлят като първолачета, или дълбокомислено споделят със света Прозрения® и Истини®, които нормалните хора надрастват около 10-годишна възраст. Имало е диалози и разговори, когато буквално ме е напушвал смях.
Мисля да приключвам. За финал все пак трябва да призная, че книгите са твърде явно писани за по-млада аудитория и е нормално да се харесат на някои от по-малките. Когато четох "Белгарат" и "Гарион" (сцепената на бг на две части "Белгарат магьосникът", явяваща се нещо като Силмарилионът за Белгариадата) на 12 години, ме забавляваше неистово. Дори тогава не ми минаваше през ум да я смятам за някакъв шедьовър, но ме кефеше. Предполагам, че в поредицата има какво да се хареса, ако човек няма опит в литературата или поне в жанра, или ако е в подходящото настроение... знам ли.
Сега, на 19, Белгариадата вече не ми е забавна с малоумието си. В смисъл, дори "Дуум" книжките забавляват. Те са дори по-тъпи от това нещо, но са многократно по-увлекателни и леки за четене. Тази поредица е писана от човек без въображение и по-лошо – без писателски талант. В нея липсва всичко, нужно не само на качественото фентъзи, но и на качествената литература изобщо. На негово място има едно голо Клише, което може би може да увлече 14-годишен, тепърва прохождащ в необятния свят на фентъзито, но... ами буквално всичко, за което изобщо мога да се сетя в момента, не само в тоя жанр, ами и изобщо, е по-добро. А един Джордан или Фийст, да речем, са също толкова подходящи за начинаещи, да не говорим колко многократно по-талантливи писатели са.
Каквото и да си говорим, естествено, че е право на всеки човек сам да решава какво да чете, какво да харесва и как да го възприема. Аз обаче никога повече не искам да се докосвам до Едингс. По никакъв повод.
Демандред
Съзнавам, че това, което ще последва надолу, ще е поредният повод да бъдем заклеймени като "врагове на истинското класическо фентъзи", "претенциозни", "хейтъри" и т.н. от тълпата (предимно) деца, за които тази поредица е нещо велико и са изпокъсали книгите от препрочитане. Но какво да се прави, свикнали сме вече :р А който толкова не може да понесе критики към възлюбената поредица, просто да не ги чете.
Първо, ще си призная, че едно време, като по-млад и почти незапознат с фентъзито, Белгариадата ми беше приятна за четене и си я изчетох с интерес. Няма да си кривя душата – допадна ми. След това обаче открих другите фентъзи автори и поредици и с все по-голяма яснота ми се набиваше фактът, че поредицата е адски елементарна и копирана от къде ли не. Не стига това, ами и самият автор се самоплагиатства в изумителна с наглостта си степен в абсолютно ненужното, изсмукано от пръстите продължение на тази поредица. Също така все пак пораснах и все повече ми се набиваше в очи невероятната инфантилност и незрялост на героите (не че и първия път не го забелязах, но тогава не ми правеше особено впечатление). А сега не мога да издържа и две страници от Едингс, толкова ми е досаден.
Но да караме подред – имаме ужасяващо оригиналния сюжет за сирака-юнак, предопределен да избие всички добри хора и да стане злия властелин на света... не бе, шегувам се, естествено, че ще спасява света от главния лошковец, който носи звучното име Торак и е не какъв да е, ами бог. Не че това му помага особено накрая, както вероятно се досещате :р Бог или не – щом е лош, лошо му се пише на лошковеца в този тип книги. Нашият сирак-юнак Гарион естествено има една тълпа спътници, кой от кой по-могъщи бойци, магьосници или крадци, ама не просто мощни, ами най-печените и умели на света. Въобще, RPG отвсякъде, но на стероиди. Всеки от компанията има своя момент на слава, когато спасява положението със специфичните си умения – изненадващо, не мислите ли? RPG-усещането се подсилва от постоянното пътуване наляво-надясно да се намери незнам си кой магически предмет или лошковец за пребиване (същото важи за всички други творби на Едингс, явно човекът само това може или е турист-маниак :р). Главният герой – сирак-юнак и непобедим магьосник? естествено – Гарион качва способностите си (и нивата :р) постоянно с всеки успех. И разбира се, Гарион от неуко тийнейджърче набързо, без някакво особено обучение, става най-могъщият магьосник, нищо че конкурентите му са имали буквално хиляди години време да усъвършенстват уменията си. В сюжета са заплетени и особено смислените Пророчества, които за по-оригинално са някакви тайнствени всемогъщи гласове, нареждащи на играчите от двете страни какво точно да правят, че да не вземат да се объркат. И поради разни изсмукани от пръстите прични, вместо нашите и лошковците, съветвани и наставлявани от двете конкурентни висши сили, да се сбият още в началото на историята на този свят (който бил създаден специално за да се разреши конфликта, ако не се лъжа), те си служат с разни ненужни заобикалки, търсене на предмети, подли номера, опити за надхитряне на доказано винаги изпълняващите се пророчества и подобни извъртания за разтегляне на сюжета. Нещата в това отношение не са толкова зле, колкото в "Малореон", но пак си е дразнещо.
Други слабости – светът на Белгариадата е чудовищно расистки. Но не в обичайния смисъл. Просто там всички представители на една раса са едни и същи, с еднакви доминиращи качества и с почти еднакъв външен вид. Абсолютно всички жители на Драсния са мошеници и влюбени в шпионажа хитреци, всички сендари са досадно практични и разумни, всички череки са кръвожадни пияндета и т.н. То бива липса на въображение, ама чак пък толкова...
Героите са много плоски. Почти прозрачни. В началото са симпатични, но много бързо стават досадни, защото правят и говорят все едни и същи и то силно неоригинални неща. Белгарат е могъщият магьосник, пияница-нехранимайко, но гениален и със златно сърце. Поулгара е властната магьосница (естествено и нечовешки красива) със златно сърце. Силк е майсторът-крадец и шпионин... да, познахте, със златно сърце. Всички те бързо стават досадни с повтаряемите си лафове и безкрайно предвидимо поведение.
Много хора хвалят поредицата заради хумора в нея. Има нещо вярно, но с много уговорки. Просто шегичките писват твърде бързо, защото са силно еднообразни и да си кажем направо, не особено елегантни. След третата дебелашка шега на Белгарат на човек почва да му писва. Силк се изтрайва по-дълго и не успява да стане досаден, но една птичка пролет не прави. Освен това лековатият тон, в който е написана книгата, никак не се връзва с претенциите й за епичност. Трудно е да вземеш насериозно книга, в която преди поредната битка на живот и смърт нашите си правят идиотски номера и се препират кой да събере съчки за огъня (интересно как все на уж най-могъщия и важен герой се отреждаше тази "чест", явно според Едингс това се предполага да е забавно. Не е.). Поне да беше черен хумор, но той е си е типичният такъв на скучаещи пубертети в гимназията.
Диалогът и отношенията между героите са подобни – първо са забавни (макар и леко дразнещи), после отегчителни, досадни и в крайна сметка стават почти непоносими. Всичко е невероятно инфантилно или в най-добрия случай на ниво 8-ми клас. Особено любовните трепети на героите са шедьовър на инфантилността и нелепостта. Нито един от тях не изглежда по-реалистичен от Дядо Коледа, а отношенията помежду им са безоблачни и перфектни като в някаква идилия, с изключение на разни отявлено изсмукани от пръстите кавгички за глупости. А лошковците са просто шедьоври на малоумието (макар и да са като професори в сравнение с някои свои подобия в по-късните Едингсови книги).
Чувал съм и немалко похвали към книгата, че била "лека, приятна и разтоварваща". Вярно е... но в твърде голяма степен. Всичко е толкова опростено, че не е останало почти нищо ценно. Сюжетът е схематичен и абсолютно предвидим, светът е бегло описан и клиширан, героите са "забавни" карикатури, "загадките" и "обратите" ще изненадат или накарат да се замисли само слабоумен, стилът на писане е твърде простичък, няма абсолютно никакво подобие на идея или послание, освен ако не броим "С доброта и тъпота към успеха". Ако това за вас е плюс, посягайте с две ръце, но ако интересите ви са минали това ниво, по-добре стойте надалеч.
Изводът е ясен. Ако случайно сте в невръстна възраст (16 г. максимум, и то с уговорки), нивото ви на цинизъм е много ниско и главното във фентъзито е да има магии, битки и елементарни лафчета – прочетете я. Иначе не ви я препоръчвам. А статутът й на една от класиките в жанра само показва защо е трудно за повечето хора да го вземат насериозно.
Моридин
Ами оказва се, че аз май ще представям най-средняшкото мнение в целия диспут за качествата на Белгариадата. Според наскоро развитата теория на Роланд, колкото по-отдавна човек е чел книгата, толкова повече му харесва. Тази вероятно потвърдена от емпиричните наблюдения върху настоящия Евъргрийн концепция, очевидно носи със себе си съждението, че ако Белгариадата е класика, то тя е класика в краен случай за тийнейджъри. Или с други думи, ако си говорим за категорията на клишираното чисто-сюжетно, черно-бяло, безхарактерно фентъзи, то тогава можем да кажем, че Белгариадата е класика.
И все пак с резултата от това съждение аз не съм съвсем съгласен. Истина е, че Белгариадата е главно и основно сюжет и че най-големият въпрос, поставен в нея, е как точно доброто тоя път ще бие злото. Тук дори злото не е достатъчно мощно, а е доста смешно, така че добрите са си отвсякъде пичове, просто изобщо няма място за замисляне. Гарион си е момче съвсем по канонеца, с неизвестен произход, с черни конници, тепърва откриващ дарбите си супермощен магьосник с Пророчество. То какво повече да иска човек? Истина е също, че хуморът, който се изтъква като плюс на поредицата, варира между рудиментарен и жалък, със сериозни забежки и към повтарящ се. Персонажите, които се градят изцяло на него (най-вече Силк), очевидно по тая причина не струват. Не струват и останалите, разбира се, но няма смисъл да ставаме излишно злобни. Истина е, че има и евтина псевдолюбовна историйка с малката досадна пачавра Се'недра.
Изобщо, мисълта ми е, че книгата наистина си има кусури, от тия дето не ги забелязват точно влюбените в приказния ескейпизъм и неособено осъзнали нуждата от консистентност и оригиналност младежи и девойки, доколкото девойки в тая работа с Едингса има (принципно няма, за неудовлетворение на младежите). Обаче... обаче какво от това? Искам да кажа, в съгласие с някои от горните дефиниции за класика, книгата е направо един шедьовър, да не говорим колко народ после се е вдъхновил от Едингс да пише евтини фентъзита (главно пак самия Едингс, но това е тема на един друг разговор). Книгата е известна и много хора, дето са я прочели, когато е трябвало, са я харесали много.
И да, черната тайна е, че това включва и мен. Вярно е, че нищо, ама нищичко не помня, освен основния сюжет и няколко имена (което по същество е и причината целият ми материал да е пълен само с празни приказки и без грам конкретика :р). Обаче пък имам най-добри спомени и не виждам защо сега да си ги развалям, осъзнавайки, че книгата всъщност е боза. Те спомените са си за мен, така и така не тръбя с тях. С други думи, мисля, че не бива да се отговаря еднозначно на въпроса слаба книга ли е Белгариадата. Просто все пак зависи кога си я прочел. И ако имате късмета да я прочетете, когато му е било времето, ще ви хареса – когато историята, цветният свят и магьосничеството са ви най-важни и комплексността и оригиналността нямат значение. Четете овреме!
Матрим
С какво свързвам "Белгариада" ли? Ами с това, че я четох в някакъв страшно разбъркан порядък и че едно време си ме радваше. Но това няма да я спаси от критиката, защото все пак човек се променя, а с него – и вкусовете му. За последен път съм чел поредицата преди поне пет години, затова ще ми простите, надявам се, ако объркам някой дребен детайл. Все пак, аз ли съм виновен, че се намериха хора, на които да пробутам "скъпоценните" книжки, поради което не мога да ги препрочета сега? :)
Сюжетът си е просто като изваден от учебника "101 правила за написване на успешна фентъзи бозица" – мъдрият магьосник Белгарат помага на сирачето Гарион да овладее магическите си сили и да изпълни съдбата си. Никога няма да се сетите каква е тя – да спаси света от силите на злото, водени от лошия бог Торак :) Предсказуемостта на историята е толкова голяма, че човек почва да се пита да не би книгата да го дарява със способностите на баба Ванга или Нострадамус. Само героите не се сещат често за очевидни неща (защо ли това ми напомня за Колелото на Времето? :р), но няма страшно, нашето момче Гарион си има и джокер... така де, магическо кълбо, което му помага да прави "сложните" си решения. Talk about plot device... Също така огромна част от поредицата е посветена на описания на безкрайните пътешествия на персонажите, което е "малко" еднообразно. Цялостното усещане е като от описание на сюжета на някаква hack and slash RPG игра – "нашите" се събират в групичка от герои, всеки с уникална способност. Пътуват, пътуват и накрая отупват "Големият Лош".
Героите са предимно средностатистически архетипи с уклон към идиотски диалози (сигурно двадесет пъти се водеше спор кой да отиде да събере дърва за лагерния огън между уж най-могъщите умни типове на света a.k.a. "Нашите хора"), но има няколко доста забавни образа като Силк и Белдин. Интересно е да се отбележи, че всички представители на дадена раса или нация са като извадени от един калъп – например абсолютно всички драснианци са страшно любопитни, всички мурги са арогантни и т.н. А любовните афери и "войната между половете" са дори още по-зле от същите в "Колелото на Времето", което си е впечатляващо постижение. Няма никакви "сиви" герои, всички са или "добри", или "лоши" и са толкова близо до истински хора, колкото и надуваемите кукли, но последните поне не са толкова плоски.
Светът на Едингс не е нищо особено, направо имах чувството, че е гледал в някоя енциклопедия и като му е харесвала някоя цивилизация, е сменял името и я е вкарвал в книгата. Толнедранците са си едно към едно с римляните, череките с викингите и т.н.
А и цялата концепция с "минаха 2000 години и почти нищо не стана, само нови крале имаше" си е чиста подигравка с читателите.
Обобщение: Ако сте над 12 години и сте чели други фентъзи книги, вероятността "Белгариада" да ви хареса е доста ниска. Всичко изглежда правено по шаблон, с цел да се зарибят повече хора с вкарването на всички възможни фентъзи клишета. Даже самият Едингс като че ли е споменавал, че пише книгите си така, давайки на хората каквото те търсят, а не каквото той иска да напише. Не мога да уважавам такъв откровено търгашески подход, затова бих препоръчал поредицата само за зарибяване на потенциални подрастващи фенове, които обаче сигурно ще са чели вече Хари Потър и ще отхвърлят с насмешка "Белгариада" :р